Георги Караджов
Скритото изображение (53) (Записки на фотографа)

53.

12 февруари, четвъртък

Скарахме се…

И тя не ме поглежда, отговаря едносрично, ако я попитам нещо по същество. Има моменти, в които е ужасно, че седим на един чин, по-добре да бяхме на различни краища на стаята.

Часовникът ми беше избързал и съм дошъл на училище десет минути по-рано от обикновеното, бях пръв в класната стая, след мен пристигна Тина, хвърли си палтото на закачалката, седна на нейното място, извади от чантата си лист с нови стихотворения — този път беше прекалено, еротика надничаше зад всяка дума, имаше „моята бликнала страст“ имаше „твоите устни горят ме“, имаше „светлото твое проникване“, „огънят, в който изгарят нозете ми“, „жадува устните ти моята гореща гръд“ и все от тоя род неща, явно се вълнуваше от това поетическо разголване, с крайчеца на окото си забелязах, че се изчерви, докато го четях и изведнъж ме прегърна през рамото, нищо особено, такова приятелско прегръщане, но от него усетих, че и пулсът й е забързан.

Та накрая, след като прочетох всичко, както ме беше прегърнала, Тина доближи устни до ухото ми, сякаш се канеше да ме целуне и прошепна:

— Много е интимно, не мислиш ли, такова нещо не може да се пише.

Дъхът й беше горещ.

— Ами добро е — казах, — ама много смело. Този, на когото са посветени, сигурно ще ги хареса.

— Да, но той още не знае, че са посветени на него — прошепна ми тя.

— Как така не знае, — учудих се, — не се ли базират на житейски преживявания?

— По-скоро на сънища и мечти — каза ми тя, — неспокойна младост, такава съм си аз, огнена, страстна, влюбчива… — и се притисна още по-силно до мен, усетих гръдта й на ръката си, има по-големи гърди от Людмила, и някак си по-развита е, по̀ жена, преждевременна зрялост. А ако само си ги мечтае тези работи, ако е още девствена, тези страсти могат да я побъркат, както е сама. Тогава се обърнах и видях поглед, в който имаше недоумение, ревност, даже нещо като омраза. Втурнах се към притежателката на този поглед, но…

Людмила!

Завари ни гушнати като пиленца. Тина се изправи.

— Извинявай, заех ти мястото, показвахме си тука едни стихотворения — и се запъти с достойнство към чина си.

— Няма нищо — отвърна с убийствена учтивост Людмила и седна на чина, без да ме погледне.

Тогава влезе Пирона и математиката започна.

По време на урока Людмила се държа хладно, с прекалено внимание следеше учителя и аз не успях да й се извиня, всъщност за какво? Задето бях разговарял с друга в междучасието? Можех да й обясня, ако ме беше попитала, ако изобщо разговаряше с мен. Това ревност ли е? Те двете бяха преди това приятелки, не че вече не са де, ама е друго, може да си въобразявам, но ми се струва, че когато целувам моята любима в класната стая, едно иронично погледче ме пронизва, естествено е да ревнува приятелката си от мен. Естествено ли? От къде на къде да е естествено, нали двете са момичета, като приятелки тяхната връзка е друга, да, несъмнено, но въпреки всичко аз влязох в тази дружба и я разруших, е, поне й повлиях, така е. Припомних си думите на Панос за ревността, наистина ужасно чудовище, особено ако идва без всякаква причина. А според него тя винаги идва без причина, човек не може да бъде притежание на друг човек. Обидно е.

В следващото междучасие тя ми отмъщаваше — отиде при Евгени и започна дълъг разговор с него върху някаква книга от Стария завет, говореха за някакъв Йон или Йона, когото, по не знам какви причини, глътнал кит и Евгени, както му е навикът, се спусна да прави паралели с депресията и изолацията на човека, всъщност до мен достигаха само откъслечни думи, така и така съм бос в тази материя. Предполагам, че Библията е пълна с притчи и мъдрости, които могат и трябва да бъдат тълкувани, и че атеистите, какъвто съм аз, също могат да се поучат от тях, все пак това са събрани народни мъдрости, както ми се струва, но трябва човек да е запознат с текстовете, за да може да си прави изводи, или за да може да ги оборва.

После тя бърбореше пресилено весело с малкото Мими и с Чефито. С Тина не пророни нито дума. А безсрамната Тина ме гледаше триумфално и предизвикателно с влажен поглед, макар че сигурно си въобразявам, мъжете често се лъжем от женските погледи, разчитаме ги както на нас ни се иска, така е.

Вкъщи видях в джоба на сакото си лист, сгънат на четири — нейните стихотворения. Възможно ли беше да са посветени на мен тези стихотворения, кой, освен мен, ги беше чел, със сигурност не са за всеки, родителите й биха изпаднали в тих ужас, ако се запознаят с тяхното съдържание. В мен ли е влюбена, моето ли „светло проникване“ желае страстно? Не е възможно, тези работи ми ги диктува собствената ми суетност, проклетото его — вижте ме колко съм хубав, всички жени са луди по мен, Дон Жуан ряпа да яде! Как ли не. Но тогава защо го прави, Людмила беше най-добрата й приятелка, преди да тръгнем с нея, вечно бяха заедно. Ами най-малкото не е красиво, ако тя това го прави от завист, от ревност, знам ли, не е красиво. Или от комплекси, защо тя да не може, с какво е по-лоша от нея. Е да, ама момчетата не са се свършили, защо точно мен? Гаден номер си е отвсякъде. А Людмила страда, разбира се, това си е чисто предателство, нож в гърба.

При мъжете ревността между приятели не е така силна, макар че Мано два-три пъти ми подмята, че от тези жени нищо хубаво не може да се очаква и че като ми мине, ще си направим една мъжка група и ще си се държим там като мъже, като в английски клуб, никаква жена няма да може да припари там.

Нищо, утре ще й обясня всичко, аз нямам вина, утре всичко ще й обясня, ще й подаря снимките, тя ще ги хареса, ще я целуна и всичко ще бъде както преди, всичко.

А утре е петък и ще трябва да пиша рапорт, или донесение. Ние, доносниците, пишем донесения в петък и ги пускаме в пощенските кутии на държавната власт, ние сме хора на властта. Невидими, какво беше, бойци на тихия фронт! По дяволите!