Георги Караджов
Скритото изображение (40) (Записки на фотографа)

40.

17 януари, събота

Само тя, само тя дава покой и топлина на душата ми, днес отново се разхождахме и беше толкова хубаво. А през нощта имах пак един от онези сънища… Ами тука съм сам със себе си, тука си казвам всичко, няма какво да крия, макар да започвам да разбирам, че ние крием много неща и от самите себе си, страх ли ни е, срам ли ни е, не знам, но и в делата си, та даже и в мислите, и в спомените, стигаме до някъде и спираме, като пред една от ония заключени врати в приказките, и ключът е в ключалката, трябва само да го завъртим, а не го завъртаме и оставаме отвън, и се обръщаме, и се връщаме назад, така е. Та… бях в морето, някак си можех да плувам под вода, без да дишам и отгоре три светлинни лъча, като лъчите на някаква много близка звезда, не слънцето, но някоя друга, много голяма и светла звезда. И в лъчите се извиваха, плуваха, преобръщаха се тела, тела на момичета, голи и красиви, съвсем голи, и лъчите се събираха около мен и момичетата идваха по-близо, още по-близо, като че бях в гнездо на змии, ето, вече драскаха тялото ми с набъбналите зърна на гърдите си, издигаха се бързо и златистите триъгълници между бедрата им преминаваха толкова близо до очите ми, нежни ръце смъкнаха плувките ми и нечии горещи устни ме целунаха и тогава вълната отново се издигна в мен и… всичко свърши с мощна освобождаваща пулсация, като всеки път, прибоят бавно утихна и изумителната наслада се обви от ужаса на събуждането.

Тези работи няма на кого да ги разкажа и от кого да получа съвет. Хем е толкова хубаво, хем донякъде е ужасно, знам, че тялото ми е пораснало, бръсна се от година — вече по два пъти седмично, скоро ще навърша и пълнолетие, имам нужда от това, организмът го иска и сега, когато съм влюбен, когато нейните милувки, докосването на устните й до моите, всичко това, което ме издига високо-високо в небето, долу, под кръста физиологията живее със своите старания и декларира своята готовност, своите непреодолими желания. И как да се съчетае възвишеното и земното, духа и плътта? Та нали нашето сливане ще бъде най-висшия момент във връзката ни, душите ни и телата ни ще станат едно! Но дотогава трябва да се почака, такъв е моралът, така е правилно, иначе ще излезе, че само за това си мисля, само това искам, Че цялата любов е била прелюдия към това чисто животинско развлечение. Нали така ни учи моралът? Не, любовта е нещо съвсем друго. И сливането в нея също е съвсем друго нещо.

Срещнахме се на Тройката и веднага тръгнахме към гарата, сякаш бързахме за влак. Бяхме си го изработили този ритуал — глухия коловоз с вагоните — и ние — тя се качва на първото стъпало на един от празните вагони, накланя се към мен и много-много дълго ме целува — дъхът ми спира от тези целувки, те означават, че тя заминава и ние се разделяме, може би завинаги, аз оставам сам на гарата, а миг по-късно тя слиза от другата страна на вагона и, тя се е завърнала при мен след дълга и тежка раздяла, аз я поемам от третото стъпало, завъртам я във въздуха и бавно я поставям на земята, а тя ме обгръща по-плътно с ръцете си, сякаш иска да ме задържи завинаги до себе си. Тази детска игра толкова ни харесва, макар да е глупава и наивна. Тя завършва с най-чудесната целувка, която си подаряваме — в сянката на вагона, невидими от целия свят, с който нямаме нищо общо.

После тръгнахме по малките улички към „Богориди“, минаваме по улицата на която живее Панос, пустият двор спи зимния си сън, макар кокичето и минзухарът вече да подават тук-там на туфи главички и, макар още да треперят от студ, вече викат пролетта, излизаме на Шпарца, така казват на булеварда, всяка събота вечер там се събира целият град. Ако искаш да срещнеш някого, там излизаш и до десет минути ще го видиш. Най-хубаво е през лятото, разбира се, когато масичките пред „Рибарска среща“ са пълни с весели хора, поръчали си прочутите панирани калмари с бира, или нещо по-сериозно, пържен лефер, например, с бяло вино, както и двете кебапчийници, разнасящи аромати надалеч, лятното кино „Вапцаров“ е започнало вечерната си прожекция, звукът се чува околовръст и няколко гратисчии са застанали на тротоара зад ниската ограда и гледат филма без пари, по-нататък — „Златна котва“, където се носи бързо-бързо реч на немски, унгарски, полски и сегиз-тогиз по някоя солена нашенска псувня. После минаваш улицата и те посреща гъбката със сиропите си — газираната вода е една стотинка, лимонадата — две, сироп от ягоди, вишни, мента или шоколадов — по три, а смесът — по четири. Аз обичам да смесвам шоколад и мента, жената слага в чашата по една лъжица мента и шоколад и след това налива шумящата сода отгоре. Изпивам напитката на един дъх, след това подавам чашата на продавачката, която веднага я натиска на специалното място и вътре в нея и около нея бликва фонтанче вода. Само да дойде лятото, нашето лято, ще се хванем за ръка и ще тръгнем към парапета, морето е съвсем тъмно, отляво остава осветеният отдолу фонтан, водата сменя цветовете си, зад него — лятната сцена — „Охлюва“, на която ще свири градският духов оркестър с най-дебелия човек на света, поне така ми се струва, който надува тубата, знам, че когато не свири, той седи на ъгъла на „Сан Стефано“ и „Толбухин“ пред кантарче за точно тегло, обикновено тубата е до него и понякога привлича клиенти с музика. Веднъж го видях на колело, няма майтап, колелото беше клекнало под тежестта му, а и тубата беше на гърба му. После ще слезем по стълбата край казиното, то ще свети празнично, ще тичат келнери, ще свири музика, от една маса ще се чува дрезгав глас, който надвиква всички, знам, това е оня, на когото казват Бат Петьо Пандира, винаги около него има хора от градската бохема, дори веднъж видях Христо Фотев, а също така и такива, за които отдалече личи, че са столичани, откъде личи не зная, обаче личи, всички те се смеят на шегите на Пандира, чувал съм, че е много остроумен. Ще продължим край музиката и смеховете към морето, разбира се, мостът привлича като магнит, знам, че се канят да го съборят, защото бил много стар и вече имало опасност да се срути, но пък на негово място ще построят нов мост, два или три пъти по-дълъг и със сладкарница на края. И ние ще отидем до края му — колко дълъг ще бъде, до средата на залива? И ще седнем на чашка кафе по средата на морето. И ще бъде страхотно, разбира се. И новият мост ще е пълен с хора, вечер пак ще са най-много, около него в морето ще плават балони, ще са идвали абитуриенти. Това е традиция, и ние догодина, когато станем абитуриенти, ще дойдем да посрещнем изгрева тук и ще си хвърлим балоните, пардон, ще подарим балоните, пълни с нашите мечти, на морската стихия. Обаче виж как съм се размечтал, летни разходки от този тип с Людмила още съм нямал, дано да имам и често, и дълго, цял един живот! Сега е студено и бузите и ушите на моята любима са червени, сега по „Богориди“ почти няма хора, макар че е събота, по-късно ще излязат, още е съвсем рано, та ние и не тръгваме нагоре по Богориди, а я пресичаме край градинката на музея и продължаваме нагоре по „Фотинов“, целта ни е да намерим някое скрито място на завет за да се нацелуваме. Вече са започнали януарските студове, в нашия град те са сухи. Най-после намираме — под някакъв еркер на „Славянска“, няма никой, прегръщам я и дълго-дълго я целувам, устните й са горещи и отзивчиви, канят ме да потъна в тях, да забравя всичко и отново да бъда аз, самият аз, чист от всякакви наноси на живота, слънчев, влюбен, прекрасно е, искам да живея! И точно тогава чувам зад себе си някой да се прокашля. Откъсваме устните си, обръщам се, някакъв човек, по-скоро млад, с начупени черни коси, очила и чанта, от тези, на които казват дипломатическо куфарче, в ръката си.

— Извинете, младежо — проговаря ми с метален глас, — искам да ви предупредя да внимавате, защото точно зад вас има едно голямо лайно, да не го настъпите случайно.

И отвръща поглед, и си заминава по пътя. Това е. Аз успявам да програча нещо за благодарност и без да се обръщам, хващам Людмила за ръката и тръгваме по улицата. И двамата мълчим, всъщност нищо не е станало, просто ни се струва, че от много високо сме били смъкнати от груба ръка долу, в калта. Поне на мене ми се струва, но сигурно и на нея също.

Едва край църквата „Свети Кирил и Методий“ се сещам, че нося фотоапарат, решавам да я фотографирам така, че един от прозорците да се получи на фона като рамка, тясна рамка, от която тя е излязла, не знам дали се получи, като проявя филма, ще видя. После тя ненадейно предлага да влезем вътре. Аз се съгласявам, макар да се боя, че някой може да ни види, някой, който не трябва да ни вижда. „Много сте“ — каза полковникът от Държавна сигурност, сигурно има и такива, които донасят за комсомолци — посетители на църкви и после ти го пишат където не трябва. От друга страна, обаче, църквите са културно наследство, винаги можеш да кажеш, че си ги посетил както се посещават музеи, за да ги разгледаш, не да се молиш и да палиш свещи, служба нямаше, обаче усетихме, че нещо се подготвя, имаше доста бабички, те си правеха дълбоки до земята поклони, палеха си свещите и нещо си шепнеха, а после излезе един поп и проточи напевно: „Благословен господ наш, нине и присно и вовеки веков, амин“, бабичките нестройно се обадиха: „амииин“, разбрахме, че е по-добре да се махаме, явно започваше служба. Слязохме по стълбите и налетяхме на Паназа. Като ни видя, ококори очи, като че ли виждаше летяща чиния.

— Я виж ти, пиленцата! Какво става, да не сте ходили да се венчавате?

— Глупости — сряза го Людмила, — я се дръж както голям човек.

— Хм, добре де, ама защо си тръгвате, тя службата, както чувам, не е свършила.

— Какво ни интересува нас службата, да не сме набожни. Не сме били на служба — казах и аз. Виж ти, Паназа дали ни е дебнал?

— Че какво сте правили в църквата?

— Ами, честно казано, не е твоя работа, — кротко отговори Людмила. — Ама като питаш… Влязохме, за да си купя малко тамян, само тук продават.

— Тамян? За кадилото? — очите му щяха да изскочат от орбитите.

— Какво кадило, бе! Тамянът е полезен при настинка. Моят племенник има силна кашлица, не си ли чел, че ако му се напушат гърдите с тамян, кашлицата му ще спре. Това го пишеше във „Вечерни новини“.

— Я гледай ти, това не го знаех, наистина ли?

Сигурно се върза без шега.

— Е, няма сега да те лъжа я, какво друго да търся в църквата.

Не знам, ако и той е един от „нашите“… Невидими бойци на невидимия фронт? Ако и той пише информации и ги пуска в пощенските кутии? Чувал съм го да се изказва неодобрително за някои неща в държавата, обича много Щатите, живота там бил чуден, там искал да живее… Ами ако само подпитва, за да може някой да се изпусне и да има материал за донесенията си? Не знам, не вярвам, не. По-скоро е тук случайно. Докато си мислех тези работи, го чух да говори за някакви книги, които ги имало на английски в руската книжарница, за Хемингуей, той е американски автор, но от нашите, прогресивен, приятел е на Че Гевара, на Фидел Кастро.

— Ти знаеш ли английски? — го питам.

— Още го уча. Той най-лесно се учи с Хемингуей. Кратки изречения, ясна мисъл — блага работа. Изобщо голям пич е бил, като му писнало от всичко, налапал дулото на ловната си пушка и с големия пръст на крака си натиснал спусъка!

Знам, че Атанас е кандидатствал в Английската гимназия, обаче направил лоша работа на приемния изпит по математика.

Сетне той тръгва към главната, а ние — нагоре, по „Кирил и Методи“ — към морската градина. Вървим и мълчим, навели глави. И изведнъж тя казва:

— Божичко как мразя да лъжа! Какво е това нещо, да живееш в лъжа! Нали ако веднъж излъжеш, даже за най-дребното нещо, нали ако само един-единствен път излъжеш…

Мисля, че видях сълзи в очите й, но може да сълзяха от студа, беше станало доста студено.

— Не си излъгала — казах аз, — понякога се налага да премълчаваме нещо, че знаеш ли.

— Това за тамяна не е лъжа, — каза поуспокоена, — наистина го четох. И точно във „Вечерни новини“, там понякога има колонка за здравето, за народна медицина. И за племенника ми не е лъжа, наистина е болен, е, не ми е племенник, братовчед ми е, на леля ми детето. Ама ми е като племенник. Осемгодишен. И все пак е лъжа. И то не каква лъжа, лъжа от страх… Петре, Петре, докато пропее петелът, три пъти ще се отречеш от мен!

Какъв петел, какъв Петър, какво беше пък това? Погледнах я съвсем объркан.

— Не съм ти казала още, но от теб няма какво да крия. На теб трябва да ти кажа.

Усетих, че се изпотявам — и то на такъв студ, ушите ми сигурно са пламнали.

— Трябва да го знаеш, много е важно. Аз вярвам. Аз съм вярваща.

Честно казано, най-малко очаквах да чуя такова нещо. Как така, умно момиче, как може да не знае, науката е посочила достатъчно доказателства, че бог няма, не съществува, в него вярват само бабичките, дето ги видяхме в църквата. Защото тъй са свикнали. От едно време, когато така са ги възпитавали. Ох, ще трябва да я убеждавам. Сега да си вярващ тук, у нас…

— Да, християнка съм, трябва да го знаеш, длъжна съм да ти го кажа, между нас не бива да има лъжа, ако това те дразни, кажи ми веднага.

— У нас има свобода на съвестите — казах неуверено, — всеки може да вярва в каквото си иска, то не е забранено. И какво от това, аз те обичам такава, каквато си, вярвай си колкото си искаш, какво лошо има.

Тя сякаш се обиди, или поне й стана мъчно. И как няма, тя ми доверява най-съкровената си тайна, а аз се държа като втора страница на вестник „Работническо дело“, ама че работа. Поисках да загладя работата, спрях се и понечих да я целуна, но това, което видях в погледа й ме вцепени.

— Това… за петела и Петър, някаква приказка ли беше? Кой е този Петър? — само за да поразведря обстановката попитах аз.

— Това е от Евангелието — каза тя сухо, — на Тайната вечеря Иисус споделя с учениците си, че един от тях ще го предаде, един от най-доверените му, апостол Петър започва да се кълне във вярност. И тогава Иисус му казва тези думи: преди да пропее петелът, още тази нощ ти три пъти ще се отречеш от мен. След това залавят Иисуса и става точно така, както той е предрекъл. Три пъти Петър се отрича от него. А после пропява петелът. Първият петел, който посреща зората и ни събужда.

— Знаеш ли — казах й, — това е много интересно, но просто няма откъде да го прочета, всъщност и Панос ми е говорил за някои библейски притчи, ако може отнякъде да се намери една Библия, и на мен ще ми е интересно да я прочета.

Веднага се сетих как Пенев говореше за идеологическата диверсия, че трябва да бъдем бдителни. Западът приспива съвестта на работническата класа с порнографски списания и филми и с религиозна литература, в България нелегално се внасят Библии, за да бъде разложено обществото ни, да бъде саботирана волята на българския народ да строи комунизма, който е чист от този опиум за народа, както го определя класикът Карл Маркс. И отново, като че кълвач ме чукна по слепоочието, внезапна болка ме удари като светкавица — не бях ли сега длъжен да докладвам за всичко това, нали бях подписал договор, ами ако… Не, това ме ужаси толкова много, че трябваше да спра и да си поема няколко пъти дълбоко въздух, ако и тя… Не, страшно е да си го помисля, ако е капан, изпитание, ако и тя е „от нашите“ и проверява моята благонадеждност?

Какъв е този ужас, да живееш в лъжа и да нямаш доверие на никого? А най-малко — на самия себе си, какъв е този свят?

— Чакай сега, какво ти стана — тя ме гледаше с огромните си топли очи и в тях прочетох само обич и тревога, но този път тревогата беше за мен, за самия мен, беше тревога от обич, — ако знаех, че толкова силно ще ти подейства, щях да ти го кажа постепенно, но бях длъжна да ти го кажа, просто не искам да живеем в лъжа, това е всичко.

Да не живеем в лъжа! Да не живеем в лъжа!

— Нищо ми няма, от студа така изведнъж ми се зави свят. Изобщо не е лошо това, което ми каза, не, то не ме развълнува, от студа е. Наистина не трябва да живеем в лъжа.

Да не живеем в лъжа. А лъжех най-безобразно. Само ако знаеше какви документи бях подписал, на какво се бях обрекъл. Да не живеем в лъжа!

Пресякохме „Толбухин“ и преминахме покрай общежитието на Руската гимназия към летния театър, той изглеждаше като руина през зимата, чак не беше за вярване, че през лятото тук отново ще има глъчка, веселие, музика. Вървяхме, вдигнали яки във все по-студения късен следобед и сякаш студът смразяваше и нашата връзка, правеше я ледено-чуплива и ни плашеше, и ужасно се страхувахме нещо в нея да не се счупи, не, да не се е счупило вече. Протегнах ръка и хванах ръката й, беше леденостудена, ето така, усетих, че ръката ми милва нейната, както я държи, с някаква вътрешна поривиста милувка, че тази милувка разтопява леда, тя ме погледна и ми се усмихна.

— Знаеш ли, аз не знаех… Може би трябваше да останем в църквата, да послушаме службата, да става каквото ще, в края на краищата това не е престъпление, нали така.

— Не, не — въздъхна тя, — знаеш какво е, ще ни види някой като излизаме, после не можем да се оправим.

— Е, Насо ни видя да излизаме.

— Да, обаче литургията тъкмо започваше, не беше свършила, това е друго. Чула съм, че към края на всяка литургия около църквата обикалят активисти. Може да не е вярно де, може само по големите празници да е така, на Великден, на Коледа, защото за тях е сигурно…

— Ти знаеш ли, този апарат ми го подари Панос за Коледа, оказа се, че и той я празнува. От самото начало разбрах, че е религиозен, нали е стар човек и от малък така е свикнал… — прекъснах изречението на половин дума, ето че пак я обидих, но тя сякаш не го забеляза.

— Не ми е необходимо да го търся непременно в църквата — каза, — той е навсякъде. И онази част от мен, която е във връзка с него, тя е дълбоко в мен, нося я винаги със себе си.

При това тя се усмихна толкова чаровно и светло, сякаш светлина изплува от лицето й и я обхвана цялата, като облак. Усетих остър пристъп на ревност, мразя го този бог, тя го обича повече, отколкото мен!

— Някои си представят бог така, както го рисуват в църквите, белобрад старец, който гледа от облаците. Обаче не, бог е, как да ти кажа, той е начин на живот, начин на мислене, настройка, той е начин на живеене, той е самият живот.

Много умно приказва, май ще трябва да взема да я прочета тази Библия, да видя какво ще намеря в нея, не че ще стана религиозен де, но сигурно има някаква житейска философия, все пак толкова хора вярват, няма да са все глупаци, както твърдят нашите учители, ето Панос, например, е толкова интелигентен, толкова знае, на толкова неща ме е научил… И веднага все едно ме удари с камшик мисълта: а аз как му се отплащам! Ама че история!

— Ето, аз му благодаря, че те срещнах, че те има, че те е създал, за да те срещна, вярвам, че без него нямаше да ме има и мен, и теб, а нямаше да я има и нашата връзка, нашата любов, най-хубавото нещо, което е могло да ми се случи.

— Може би си права, за себе си, разбира се. На мене ми трябва време, нали знаеш, имам своите вярвания и аз, вярвам в науката, ето аз съм създаден от родителите си по обичайния начин, както са биологичните закони, Дарвин…

Заплетох се и млъкнах.

— Да, две клетки се съединяват в една, която започва да се дели, и се дели, и се дели, и накрая набъбва и създава човек. А помислял ли си как? Как така клетката се дели и стават две клетки, и четири, и четиристотин, и четирийсет хиляди, и четиристотин милиарда? Ето, един камък не може да се раздели без чуждо въздействие, праснеш го с чука и се разделя — на две, обаче толкова. Нито набъбва, нито създава нещо. А клетката създава. И се дели не от външно въздействие, а от някаква вътрешна, произлизаща от нея самата, сила, която е сила огромна, колосална енергия, можем да я сравним с атомен взрив. Наричаме тази енергия живот, обаче тази дума е толкова обща.

Слушах и се ядосвах, че съм такъв идиот, толкова прост и необразован, а ето, всички около мен бяха мъдреци, и Панос, и Людмила, всички можеха така сложно и дълбокомислено да разсъждават. Тя ме погледна, явно разбра всичко и звънко се засмя, след това ме тупна по рамото и каза:

— Не се притеснявай, всичкото това съм го прочела в една книжка, ако искаш, ще ти я дам да я прочетеш, само че тя малко апокрифна пада. Ти какво, да не си помисли, че съм го измислила аз? Къде ти, как мога аз да измисля такова нещо, затова си има измислячи, аз просто го прочетох и ми хареса.

После слязохме до брега, там вятърът беше толкова силен, че не чувахме гласовете си, надвиквахме се и това страхотно ни забавляваше, а когато ни омръзна, просто се прегърнахме и зацелувахме, като че се бяхме срещнали отново след дълга раздяла. И тогава устните ни си доразказаха онова, което не бяхме успели да си разкажем с думи. И беше ясно, просто и хубаво.