Георги Караджов
Скритото изображение (33) (Записки на фотографа)

33.

6 януари, вторник

От няколко дена не съм писал, не знам как да започна, не знам как да го напиша, не знам имам ли право да го пиша това всичкото, което се случи за тези няколко дена, а ме превъртя като някаква центрофуга, изцеди ме и сега не знам какво е останало от мен, и какво не. Все пак ще го напиша и ще се погрижа този дневник да… ами да не го чете никой друг, така трябва май.

Ще започна откъдето съм спрял — Коледата. На Коледа традиционно се ядат постни ястия, сарми, джуркан боб, ошав, баща ми и майка ми са атеисти, обаче вярват, че някои традиции трябва да се спазват, ето например баща ми е роден на село и неговите родители не са набожни, винаги обаче са прекадявали с тамян на Коледа и винаги са спазвали обичаите — постното ядене и така нататък, даже като дете баща ми е бил коледарин, ходел е с дружината из село да пеят песни и да събират кравайчета, само че, тъй като е бил още малък, не е бил „посветен“, така казва — посветен, за истинските коледари, при които ритуалът има нещо общо с прощаване с детството и началото на ергенуването, и не е пял и благославял, ами само на края е мяучел като коте, за да дадат стопаните, освен кравайче и малко сланинка, защото котето иска месце. Та баща ми казва, че все едно кой в какво вярва, традицията на Бъдни вечер трябва да се спазва, за да се продължава родът български и нацията, традицията е по-важна от вярата, тя е за всички и затова не трябва да се забравя.

От няколко години баба и дядо вече живеят в града, в „Славейков“. Не знам дали още прикадяват, но постната традиция спазват.

На другия ден, всъщност когато е самата Коледа и някога е имало по два свободни дни, ние бяхме на училище, а майка ми и баща ми — на работа, сега свободните дни са на първи и втори януари, Новата година. Имаме и ваканция. Този празник го чакам винаги с голямо нетърпение, това за мен е най-големия празник, с детството си отиде Дядо Мраз, обаче подаръците останаха, бях намислил да направя снимки за подарък, само че нали още нямам увеличител, трябваше да ги занеса на Панос, обаче първо трябваше да ги направя, да ги снимам — майка ми и баща ми, а кога да стане това не знам, оня ден те пак се сдърлиха — баща ми имал нова колежка. И майка ми го закачи на тази тема, той избухна, писнало му било с тази ревност от всичко и от всекиго и така нататък, абе не е за разказване, уж е празник, пък… Добре, че на Нова година всичко беше наред, а то беше наред, защото ни гостуваха баба и дядо от Плевен и другите баба и дядо, дето живеят в „Славейков“, а също така и свако и леля от Сливен, заедно с Милена, моята братовчедка, така че си изкарахме весело, доколкото може да се каже, че е весело без Людмила.

Ние с нея, разбира се, много дълго ходехме по брега на трийсети декември, държахме се за ръцете, целувахме се и беше чудесно, после аз я снимах с новия си апарат, където има цели трийсет и шест пози, оставихме го на една скала на буните към централния плаж и се снимахме на самоснимачка, как се целуваме. Много щастливи бяхме, че сме заедно, и много тъжни, че няма да бъдем заедно на Нова Година, тя замина с техните за Ихтиман, там живеели дядо й и баба й и се събирали цялата рода на Нова Година по традиция, там щяла да бъде и по време на ваканцията.

— Но няма нищо — каза ми, — трябва да се научим и да се разделяме, за да бъде срещата ни още по-хубава. Ето така ни се дава възможност да си пишем писма, и колко чудесно ще е да получа писмо от теб и ти да получиш писмо от мен, нали?

— Ние сме винаги заедно — казах й аз. — Раздялата не съществува, ти ще бъдеш винаги до мен и аз до теб, разстоянията само ни правят по-близки.

Казах го и така ми се струваше, но не е така, още на другия ден разбрах, че съществува, съществува и още как. И боли!

Дядовците и бабите ми пристигнаха в ранния следобед и излязохме на разходка край морето, взех фотоапаратите, разбира се, и двата. Баща ми тогава видя за пръв път Феда, попита откъде го имам и като му разказах, свъси вежди. Интересно, има ли още някакви резерви към Панос, или просто не иска да му е задължен по никакъв начин. Пък може и, като баща, да не иска чужд човек да ми влияе толкова много. Не знам, във всеки случай видя, че апаратът е стар и доста очукан и това донякъде го успокои. А дядо Захари, този от Плевен, каза, че и той се занимавал някога с фотография, вярно е, имат много албуми и единият е само с мои снимки, имал един стар Цайс Икон и щял да ми го подари за рождения ден, тъй като вече недовижда и не може да снима, смятал да го продава, обаче като видял с каква стръв — точно така каза — стръв — се занимавам, щял да ми го даде на мене, аз съм му бил наследникът. Дядо Евлоги, на баща ми бащата, се засмя и каза, че той се е снимал само на Фотото, няма какво да ми подари, ама ще ми купи няколко филма, за да увековеча миговете от битието и ме похвали, че се занимавам, както се изрази, с полезна дейност, вместо да си губя времето да скитосвам по улиците, както правят много момчета мои връстници, и да пия и пуша. Направих много снимки, първо поотделно дядо и баба, после четиримата заедно, а накрая всички заедно, даже и аз се снимах, сложих апарата на една пейка — и на самоснимачка. За съжаление свакови с братовчедката не бяха с нас, тръгнаха да търсят отворен магазин да й купили обувки, че по пътя едната й обувка се скъсала. Жалко, исках да я снимам, тя е много симпатична, има трапчинки и на двете бузи и много лесно можеш да я накараш да се засмее, така, че да се виждат трапчинките. Е, щяха да останат до единайсети, нали се пада неделя, така че сигурно щях да имам шанс да я снимам. Така си мислех тогава, то друго излезе.

На Нова Година винаги е весело, бяхме украсили елхата с играчките, дето стоят в мазето, в един сандък — този сандък е на дядо Захари, още от времето, когато майка и вуйчо са били малки деца, даже има една стъклена камбанка, която е на майка ми, нея я слагаме първа на елхата, още звъни, има и едни такива красиви птици от тънко стъкло, с опашки от стъклен памук, много пъстри, такива сега вече няма по магазините. Под елхата бяха подаръците, аз получих един глобус, който свети отвътре и осветява целия свят, с него ще мога да пътувам, поне мислено. Свако ми подари автоматичен чадър, да ходя с него на лекции — така каза, дано стане така, че да следвам, обаче е рано за това, след година — родната казарма, пък после ще видим. Вуйчо не можа да дойде — някаква експедиция в Девинско, развалила им се колата и трябва да карат нова година там, иначе се надявах да го видя, той е геолог и много ми е разправял за камъните и как те разказват историята на земята, дори съм си мислил да ида някоя ваканция с него на експедиция и да си взема фотоапарата, ще стане, той сам ми е предлагал.

И сега защо ги описвам тия работи, нямат нищо общо, нито с фотографията, нито е нещо важно, само и само да отлагам онова, което стана после.

В полунощ пихме шампанско, целувахме се, пожелавахме си здрава Нова Година, после дядо ми искаше да го сурвакаме, обаче сме големи за такива работи, а той каза, че сурвакарите едно време били като коледарите, момци за женене. Е да, ама нямахме сурвакници и той така си ни и даде по десет лева, без да се изпълни обичаят. След това съм отишъл и съм си легнал, от време на време се събуждах от отделни гърмежи, нали на Нова година се гърми.

На първи — разходка до морето и по морската градина — до моста, пак се снимахме и останаха още пози — това трийсет и шест не са дванайсет!

Обядвахме чак към четири — баница с късмети — на мене ми се падна колата, на майка ми — учението, а на баща ми — любовта. Видях как майка ми го погледна, размениха си такива погледи, аз се сетих защо, но баща ми се усмихна накриво, какво е виновен, това са си глупости, аз кола ли ще си купувам, майка ми на училище ли ще ходи… След това дядо и баба си отидоха с рейса в „Славейков“, изпратихме ги до спирката, после пак се разхождахме, без Милена, тя имаше някакви проблеми, коремът я болеше, сигурно женски работи, тя е вече на четиринайсет години. После ги оставих да се черпят и обикалях сам из парка, където се бяхме разхождали с Людмила — най-нормални работи.

На другия ден, втори януари, поканих Милена на разходка, но тя още не се чувстваше добре. Оставих я, взех Феда и тръгнах да доизщраквам филма, исках да го проявя още на другия ден. На дванайсети пак щях да я видя, моята Людмила! Цяла вечност! Исках дотогава да съм готов със снимките.

Надолу към морето улиците бяха пълни с боклуци от новогодишния фойерверк, обгорели картони, пластмасови капачки, почернели фишеци, внимавах да не настъпя някоя неизбухнала пиратка. Нямаше много хора, до плажа не срещнах почти никого, само един закъснял рибар, когото често бях виждал, ме задмина с велосипеда, понесъл на рамо огромната раница със сгъваемата лодка.

Морето ми се видя уморено, посивяло и някак недосъбудено, сънено. Изглежда и то през зимата си почива, както цветята и дърветата, чака пролетта, за да се събуди отново. Даже редките му вълни някак лениво се протягаха към брега, с прозявка, помислих си тогава. Тръгнах полека към Централния плаж и мен също ме обзе една такава необикновена леност, даже не вдигнах нито веднъж закачения на врата ми ФЕД, защото нищо не ме впечатли особено, една такава особена белота, като преди да завали сняг. Но за сняг беше още много топло, не като януари, по-скоро като през късна есен. Знаех, че морските ветрове няма да закъснеят да забръснат с ледените си ласки и ще донесат истинския януарски студ, че да може и тъй редкия за нашия град сняг да зарадва децата, но засега всичко беше още умерено, уморено, сънено.

Изведнъж видях в края на плажа, близо до дигата, някой да се къпе — плуваше майсторски в ледената вода, сякаш беше август. Стори ми се интересно, отворих апарата и направих една снимка — в този, все още ранен час, светлината не беше достатъчна, затова отворих блендата максимално — при този обектив максималното е 2.8 — и сложих скорост 60. Щях да направя още снимки, но оня тръгна да излиза и даже отдалеч го видях, че беше гол. Бързо затворих апарата и го метнах зад гърба си — само това оставаше — да помисли, че го дебна. Даже се загледах в друга посока, но с периферното си зрение го виждах как отиде до скарите и бързо започна да се трие с една оставена там кърпа. После намъкна дрехите си и с енергична походка тръгна по скарата да излиза от плажа, мина току край мен, без да ми обърне каквото и да е внимание, сякаш изобщо не съществувах. Беше висок, зачервен от къпането, мускулест като културист, с много късо подстригана руса коса, сини очи, които, както ми се стори, гледаха малко злобно.

Тръгнах по скарата към морето, застанах на края й, без да стъпвам на пясъка и се загледах във вълните, които сега оприличих на древни пергаменти, които се развиваха пред мен, като че искаха да ми покажат някакви стари ръкописи, ако можех само да ги разчета. Мислех си за това, което бях говорил с Панос: ако умеехме да разчитаме онези знаци, които природата ни дава — с цветовете, ароматите, съчетанията — навсякъде — в гората, на морето, високо в планината, нямаше ли да се доберем до някакво важно за нас послание и да научим някаква истина, от която имаме нужда, без да го знаем. Аз не съм вярващ човек, но ми се струва, че всяко нещо си има някакво предназначение, щом съществува, то това с вярата нищо общо няма, то може да се докаже по чисто научен път. Колко време стоях така и мислех, не знам, не пожелах да правя повече снимки, нямаше смисъл. Нали ако искам да снимам вълната, после ще се чудя защо съм я снимал, просто нищо от това, което си мисля, няма по никакъв начин да се отрази в такава снимка, само сивота.

Мислите преминаваха през мен, сякаш идваха някъде отвън, по едно време усетих студен януарски полъх. Затова не отидох до дигата, а свих към хотел Приморец, зад този хотел има статуя на голо момиче, през лятото момичето се чувстваше добре под лъчите на слънцето и под жадните погледи на младежите като мен. Вдигнало е ръка за поздрав, вдигам ръка и аз. Сега, през зимата, и на него не му е весело, съвсем голо под „ласките“ на режещия вятър, изглеждаше настръхнало и тъжно. Реших да го снимам така, че да предам тази негова настръхналост, може би трябваше да избера по-особен ракурс, отдолу — фигурата щеше да изглежда прекалено властна и висока, отгоре може би, за да прозира неговата безпомощност. Затова се качих до стената на хотела и погледнах през визьора.

Не помня точно тогава ли чух гласовете и смеховете, но трябва да е било тогава, като светкавица ми мина през ума: „Хора, снимай хора, ето, може би ще успееш да направиш онзи голям портрет, за който ти разправяше Панос“. И послушах този глас, и рязко се извърнах, и преди да мога да осъзная какво правя, направих снимката.

И стана каквато стана.

И стана толкова бързо, така изведнъж, че не можах да го осъзная напълно и сега, цели три дни по-късно, когато се опитвам да си го спомням, ми се явява само като някакъв вкус на прах и кръв в устата, вкус от детството, когато се биехме с хлапетата от другата махала и си натискахме главите в пепелта край улицата. Не, нямаше нито пепел, нито кръв, усетих, че политам и леко се задушавам, защото едрият мъжага, изскочил така ненадейно насреща ми, беше хванал апарата и аз увиснах на ремъка му, като силно си ударих коляното на тротоарчето. Беше същият оня, дето го бях видял да се къпе в студеното море. До него имаше още един, такъв едър като него, с много късо подстригана коса и дебел врат и с черни очила. Зад тях видях двама с костюми, с разкопчани сака и увиснали настрани вратовръзки, единият ми се стори познат отнякъде, четири момичета, с пъстри, по-скоро летни дрешки, съвсем контрастиращи със сивия зимен пейзаж, явно бяха току-що излезли от някакъв заден изход на хотела, увиснали две по две на ръцете на тези с костюмите и още едно зад тях, с блузка, която се опитваше да навлече на тялото си така, че едната й гърда още беше отвън, и която се кикотеше истерично, потропваше с крака и приклякаше в студа, а над ботушките краката до късата й поличка бяха съвсем голи.

Освободих шията си от ремъка и апарата остана в ръцете на якия, изправих се бавно и видях как един от костюмираните кимна на момичетата яростно назад и те бързо се скриха зад ъгъла на хотела, вероятно отново в стаята, от която бяха излезли.

— Тоя снима — каза якият, — какво снимаш ти, бе? Кой ти разреши на тебе да снимаш, а?

Докато казваше това, той развинти апарата от калъфа му, който се свлече на земята, отвори задната му стеничка, извади черния филм, като яростно го дърпаше, заедно с приемната макара и касетата, намачка го с една ръка и го захвърли в храста до хотела, храстът беше зимен жасмин и още цъфтеше, лекия му сладникав аромат се смеси с миризмата на филмова емулсия и аз, съвсем неподходящо, си помислих, че миризмите си приличат. Понякога ти идва нещо на ум, засяда в мозъка и изтласква всичко друго, съвсем неочаквано и нелогично, но така беше и тогава. Стряскането беше преминало, не изпитвах нито страх, нито обида, нито нищо, стоях и се държах за коляното. Стори ми се, че едрият се кани да ми посегне и да ме зашлеви, но единият от костюмираните го спря с ръка.

— Чакайте. Ще разберем каква е тая работа.

След това се обърна съм мен, като пъхаше извадения край на ризата си в панталона и с другата ръка си оправяше вратовръзката.

— Кой те праща?

Въпросът беше нелеп, нелогичен, беше изречен строго, но спокойно, аз го погледнах. И се чудех какво ли значат тези думи и какво иска той от мен да му отговоря. Другият с костюм, който ми се беше сторил познат, гледаше на една страна, към хубавата къща на улицата срещу хотела, сякаш щеше да я купува, изведнъж се завъртя, хвана другаря си за лакътя и каза:

— Достатъчно, да вървим. — И на двамата яки, за които вече се бях сетил, че трябва да са телохранители, просто така изглеждаха, ама точно като тези от филмите: — Вие изяснете случая. И не се бавете, че нямаме време.

След което двамата костюмари завиха зад ъгъла.

— Лична карта! — изрече заповеднически оня с късата коса и дебелия врат.

Не знам какво ми стана, аз обикновено се подчинявам на такива заповеди непрекословно, сега някак си така ми дойде от вътре, дали защото се почувствах герой на филм, покрай тях и взех, че изрекох:

— Ама вие нямате право. На какво основание?

Оня, който държеше апарата изглежда не повярва на ушите си, че съм му се противопоставил, чисто инстинктивно ме зашлеви с празната си ръка и то така, че ушите ми писнаха, залитнах и се строполих на паважа, а коляното рязко ме заболя, сякаш го бях порязал с нож.

— Абе ти още и основание ли ще търсиш — извика той, — ей сега ще те основа аз тебе и ще те обоснова на бърза ръка. Дай си личната карта! Бързо, че те смлях!

Извадих ученическия си документ, който нося винаги със себе си. Той го хвана, както се хваща някаква миризлива буболечка, напъха си я в задния джоб, после се наведе да вдигне калъфката на фотоапарата и се обърна да върви, другият го последва. Преди да завият, хвърли отново кос поглед към мен, аз се бях изправил и чаках на място да ми върнат апарата. Той явно разбра това, защото процеди през зъби:

— Това тука ще си го получиш обратно в милицията — веществено доказателство. Ще те повикат.

И двамата се скриха зад ъгъла.

И това беше. Всичките хубави негативи на дядовците ми и бабите, на братовчедка ми, на морето, цялата тази чудесна Нова Година лежеше сега в храстите и беше невъзвратимо загубена. А като се сетих, че — имаше и снимки с Людмила, направо ми се сви сърцето. Но нищо не можеше да се направи, сега вече нямах и апарат. Е, оня, стария, него все още си го имах, но как се бях радвал на този… Вдигнах осветения филм, беше и намачкан от грубата ръка на бодигарда, освободих приемната макара, все още се надявах да си получа обратно апарата някой ден и тя щеше да ми потрябва. Останалото изхвърлих в коша за боклук, който стърчеше, странно празен сред хартийки от ракети и пиратки, разпръснати навсякъде около мен по улицата.

Докато си отида вкъщи, коляното ми мина. Е, не че не ме болеше като го натисна на едно-две места, обаче счупеното друго боли, както казва баба ми. Но бях съсипан от умора и впечатления, та си мислех как по-скоро да си намеря леглото. За мое облекчение нямаше никой. Бяха излезли на разходка.