Георги Караджов
Скритото изображение (5) (Записки на фотографа)

5.

18 октомври, събота

Нещо непредвидено, нещо страхотно се случи, изпълва ме целия, не допуска никаква друга мисъл в главата ми, ето че се случи, случи се. Като замаян съм, само нейното име, само нейното име… Людмила! Как само звучи, а? Люд-ми-ла. Людмила, Людмила, Людмила, каква музика… А преди два дни даже не знаех за съществуването й, глупости, ето че оглупявам напълно, знаех, разбира се, как мога да не зная, тя е от нашия клас, седи на втория чин отляво, но онова беше друго, тогава не я познавах, беше една от многото, Людмила Стоилова, дванайсети номер. Нищо особено, здрасти — здрасти, аз харесвах Анжела, с нея сме от четвърти клас заедно, оттогава я харесвам, само че никога не съм й го казвал. И се радвах, че я видях в първия клас на гимназията. А виж, Людмила… не я бях забелязал. Всеки ден сме заедно и да не ми направи никакво впечатление, чудно е…

Вчера се случи, на стълбите за втория етаж. Спря ме и ми каза, че случайно има два билета за кино, приятелката й се е отказала и, ако искам. Филмът е хубав, за абитуриенти, „Момчето си отива“, бях го чувал, но още не го бях гледал, на кино „Тракия“ го давали. Не знам защо се развълнувах, ей така, да ме покани на кино. Чудех се как да се облека, все пак — среща с момиче. Като гимназисти сме длъжни да ходим с униформи, само че не всеки ходи с униформа по улиците, това е глупост някаква, макар че има и проверяващи учители, особено около кината обикалят и ти искат ученическата карта, и те записват в специални тефтери, та после си имаш неприятности, даже заради липса на фуражка или емблема на ръкава могат да се заядат. Обикновено гледам да съм изряден, но този път някак така отвътре ми дойде желание да рискувам, затова облякох джинсите, сложих си лилавия пуловер и якето, леко небрежно-елегантен. Имахме среща пред киното. Чаках я пет минути, ама не че е закъсняла, аз дойдох седем минути по-рано, тя — две минути. С това елегантно тъмночервено палто едва я познах, нещо ми трепна. Усмихна се, подаде ми ръка, видях, че е развълнувана, да, много ясно видях, дишаше често, е, може и да беше бързала. Мушнахме се в затопленото кино, с музейната миризма на старо дърво от скърцащите столове — това е най-скапаното кино в града, но в един момент започна много да ми харесва, там бях с момиче!

И тогава започна филма, романтичен такъв един, героите на наша възраст, гимназисти, влюбени, хубава музика, тя диша често, често до мен, виждам силуета й в тъмното. И изведнъж една сцена там, онази Мариана, Сашка Братанова я играе, знам я добре, тя играе в нашия театър, гледал съм я на сцената, та точно на стълбите на училището казва на Ран, че има два билета и го кани на кино. Същата сцена, същите думи — такова страхотно съвпадение. Замръзнах, чак косата ми се изправи. Погледнах я в тъмното и ми се стори, че е червена като рак. Вторачила се в екрана и не поглежда към мен, като препарирана. И тя ли усети съвпадението?

След това филмът свърши, и докато пееха песничката за хората и улиците, хората се заизнизваха към улиците през изходите, по-нетърпеливите пушачи даже запалиха цигари. Вървяхме, притиснати от тълпата и раменете ни се докосваха, вън ни лъхна октомврийския влажен въздух и докато закопчавах якето си, я погледнах. Тя наведе глава и ненужно дълго се зае с копчетата на палтото си.

— Какво съвпадение — успях да кажа със свито гърло. — Това там, с билетите за кино. Каква случайност.

Тя се изчерви, погледна ме кратко, после отмести поглед от мен и каза тихо:

— На случайността трябва да се помага. Понякога.

След това ме хвана за ръката, обърна се към мен, погледна ме право в очите, след това измъкна ръката си от моята, плесна ме лекичко по дланта, смутено се засмя и избяга.

И всичко ми стана ясно. Тя вече беше гледала филма, затова ми беше скроила този номер. Вместо да ме ядоса, това ме развълнува още повече. Какво искаше да ми каже по този начин? Тя беше Мариана, а аз — Ран, така ли? Та това си беше признание. Любовно! Едно момиче ме харесва, едно момиче е, може би, влюбено в мен. В мен! Чак ми стана горещо, разкопчах якето си и тръгнах към морето, не можех да се прибера веднага вкъщи, бях прекалено развълнуван, слязох по стълбите край казиното надолу към моста, беше се стъмнило, лампите са изпочупени, само две светеха, но ми бяха достатъчни, не тръгнах по моста, а по алеята до морето, чувах вълните сякаш вътре в себе си, ударите на сърцето ми бяха по-силни от тях. Толкова много значи за мен този разговор без думи с водната стихия в мрака, която всичко разбира, прониква в теб и те съветва, и те утешава. Днес повече не мога да пиша, буквите излизат криви, не знам дали утре ще мога да ги прочета. Утре е неделя. Трябва цяла една неделя да изчакам до понеделник. Ще доживеем до понеделник… Не знам дали тогава ще е същото, дали ще мога и вълненията си, и надеждите си така да прочета, както ясно ги чета днес. Малко ме е страх. От понеделник.