Георги Караджов
Скритото изображение (23) (Записки на фотографа)

23.

28 ноември, петък

Върху снимката на гларуса на нашата пейка, увеличение, което Панос ми беше направил 13 на 18, отстрани с черен флумастер написах онези стихове, които ми дойдоха тогава, когато правех снимката. Преди нея бях в класната стая, тя влезе, без да ме погледне, отиде до местото си, наведе се, каза нещо на Росито, Росито я погледна учудено, сетне сви рамене и се усмихна. И тогава Людмила дойде до мен, тръшна чантата си на свободното място, усмихна се широко и каза тихо, но твърдо:

— Край, идвам при теб, отсега нататък ще седим заедно.

Трябва да съм се изчервил, знам ли, съвсем неочаквано ми дойде, макар да се зарадвах много. Шумът в стаята постихна, изгледаха ни — и завист имаше в някои погледи, даже и нещо като омраза, а в други — радост. И сега се чудя откъде знам всичко това, та аз не вдигнах очи никого да погледна! Има моменти, когато човек чувства погледите на другите с тялото си, те се забиват в гърба му като отровни стрели, или го галят като нежни слънчеви лъчи, във всеки случай аз чувствах и едните, и другите. Никой не се засмя, никой не ни се подигра, все пак сме пораснали, нали, приемаме това нещо като нещо нормално… Не сме първите и единствените във випуска. Иво и Ира откога седят заедно на последния чин, за тях всичко е ясно.

— Клас стани! Клас мирно! — Чефито пак е дежурна до вратата. Не можех да се съсредоточа, през цялото време чувствах топлината на момичето от дясната си страна, усещах я до себе си, чувах забързаното й дишане, и тя ли мислеше за мен и се вълнуваше? В междучасието Тина дойде при нас, показа ни някакво стихотворение от новия брой на „Родна реч“, което й беше харесало, може би искаше по този начин да изкаже някаква съпричастност, че ни възприема така двамата, като нещо ново. Стихотворението беше за цветя, за дворче, в което цъфтят цветята на душата. Людмила веднага направи паралел с Петко Славейков, градината на Гергана и свободата. А свободата е красота. Гергана предпочита свободата, защото е влюбена в красотата — на цветята, на природата, на любимия си, на неговата музика. Тя се отказва от изкуствената красота на харема, от златния кафез, за да живее истински. Чефито я попита защо мисли, че Никола я е пленявал с музиката си?

— Ами много просто — каза Людмила, — на самия край на поемата, когато тя умира, а той се изгубва, селяните чуват цафарата му и тази негова музика отново вика любимата му, нейният дух се връща при нас, „там на чешмата по месечинка да преде“.

Чефито я гледаше с блеснали очи. След това погледна и мен и ми кимна съзаклятнически.

Така че едва през следващото междучасие подадох на Людмила снимката със стихотворението, тя се усмихна и очите й се изпълниха с нещо, което не знам как да нарека, станаха изведнъж толкова дълбоки, че се уплаших да не потъна в тях и да не се удавя, всъщност прииска ми се да се удавя, наистина, пожелах го от цялото си сърце. След това тя ме целуна. По бузата, ей така, пред всички. Сякаш беше най-обикновената работа. Та и какво толкова необикновено имаше в това. Тина се обърна назад, каза: Мога ли да видя? Кимнах, какво да крия, тя веднага скочи от чина и с една крачка беше при нас, прочете стихотворението, усмихна се малко на сила, видях, че трудно прикрива завистта си, но все пак каза:

— Прекрасно е, от кого е?

— Можеш три пъти да познаваш — казах й аз. — А: Уилям Шекспир, Бе: Димчо Дебелянов, Ве: моя милост! — И се засмях.

— А стига бе — каза Тина, — да не знаем какъв поет сме имали тука. Сериозно ли е от тебе?

Кимнах.

— Защото вдъхновителката го заслужава — продължи Тина, — слушай какво, Мила е най-добрата ми приятелка, ако й причиниш по какъвто и да е начин болка… ще те убия!

Трите с Росито бяха неразделни, да, и макар че Людмила преди да дойде при мен седеше с Росито, Тина беше пак до нея, от другата страна на пътеката, изглежда тя беше и по-близка с нея.

Ясно като бял ден, ревнуваше, не искаше да изгубва приятелката си, аз се бях намесил и бях разрушил момичешката им компания, е, време беше компанията да се смеси, аз съм първото момче, но ще дойдат и други и, в края на краищата, ще стане по-весело, много, много по-весело трябва да стане. Само да не оставим ревността и омразата да ни разядат душите.

— Сериозно, — обади се Чефито, — това трябва да го публикуваш, много е добро. Абе тази работа много добре ви действа и на двамата, да ви кажа, много сте сладки. Да ви разцелува човек.

— Ами що не ни разцелуваш — казах весело, — давай!

И се насмяхме.