Георги Караджов
Скритото изображение (24) (Записки на фотографа)

24.

3 декември, сряда

Още от „Богориди“ забелязах милиционерската кола, но беше спряла от другата страна на улицата и едва като влязох в двора, мярнах фуражки през прозореца. Сутринта беше валял малко сняг, но се топеше още във въздуха, сигурно е четири-пет градуса, в нашия град падне ли сняг, дават ваканция на учениците да си поиграят — когато бях в прогимназията, така си счупих ръката на една пързалка — сутринта беше започнало да вали, на другия ден нямаше помен даже и от пързалката. Вятърът откъм морето, обаче днес беше доста студен, може би щеше да докара нов сняг — все пак след по-малко от месец е Нова година. По-малко от месец — трябва вече да помисля за подарък, какво ли може да я зарадва? Един хубав портрет в рамка? Ще трябва да видя…

Почуках на вратата, почти веднага ми отвори милиционер — средна възраст, с шкембенце, леко плешив, с отпуснато месесто лице и нещо като мустачки (нали трябва да сме наблюдателни, винаги се сещам за уроците на Панос, когато съм наблизо). Без да каже нещо, ме пропусна да вляза. В стаята имаше още един милиционер, върлинест такъв един, много по-млад, беше отворил единия от шкафовете и вадеше кутиите със снимки на една маса. Панос седеше на бюрото си и пушеше, беше много, даже прекалено много спокоен, погледна ме почти весело и ми кимна — няма нищо, спокойно.

— Кой е този? — попита шишкавият, след като беше затворил вратата зад гърба ми.

— Познат — каза Панос, — интересува се от фотография, идва да му показвам.

— Аха — проточи милиционерът и се обърна към мен, — можеш ли да се легитимираш?

— Имам ученическа книжка — казах.

Извади тефтерче и си записа данните ми, след това малко насила ми се усмихна:

— За всеки случай, няма да се плашиш. И така: за какво си дошъл.

— За проявител — отговорих искрено, — Панос ми обеща да ми даде концентриран проявител за филми, защото в магазина нямаше. Обикновено има, ама не можах да намеря. Той ми беше дал малко в едно шишенце, но го свърших.

— Какъв проявител? — извърна се дългият.

— Български. „Фохар“ — отговори му Панос. — Аз се запасявам, защото невинаги има. Уговорихме се да му дам едно шишенце и като пуснат пак, ще купи и ще ми го върне.

Високият започна трескаво да разгръща една папка, сякаш беше попаднал на нещо важно:

— Какво е това? — дойде на бюрото на Панос и тръсна папката пред очите му.

— Фотографии — каза Панос спокойно.

— Виждам, че са фотографии! — каза раздразнено милиционерът, — не съм сляп. Какво е фотографирано на тях?

От мястото, на което седях, можех да видя, че е сниман асфалта на алея, може би в морската градина, на асфалта лежеше напреки дълга черна сянка.

— Ами сянка, каза Панос, — асфалт и сянка на асфалта, какво друго?

— Прилича на фотографиите след като са вдигнали трупа — каза шишкавият, който се беше приближил любопитно.

— Какъв труп — кротко каза Панос, — няма такива работи, просто фотографът е снимал сянката си, това е всичко. Нещо като автопортрет.

— Автопортрет?! — виждаше се, че не му вярва. — Автопортрет?

— Ами вижте, нещо като експеримент. Графичният израз е целта, този диагонал. И рисунъка, ето тази крива тук и тук — така да се каже, заради естетиката на композицията.

— Аха — обади се и шишкавият с раздразнение в гласа, — естетика на композицията. Милицията е проста, тя от такива работи не разбира.

Другият го погледна бързо и кимна към мен — има друг човек в стаята, да внимава с приказките. Панос ни най-малко не се смути.

— Не съм казал такова нещо. Просто специфика на професията. Фотографчилъкът. (Употреби тази дума без сянка на ирония.) Аз също не разбирам нищо от ловене на престъпници.

— И ти какво — обърна се шишкавият към мен, за да замаже донякъде положението, — учиш се да снимаш, а?

— Ами да, уча се — измънках.

— И какво толкова снимаш?

— Пейзажи, портрети…

— Учи се да снимаш правилните работи. Че фотоапаратът може да бъде оръжие в наши ръце, а и оръжие в ръцете на врага. Ти си комсомолец, нали?

Кимнах. Кой на моята възраст не е комсомолец? То си е направо задължително, за какво ме разпитва, започна да ми става неприятно, сякаш бях извършил нещо, което исках да скрия. Трябва да гледам Панос, ето той знае, че за нищо не е виновен и не му пука, дето му претърсват лабораторията. Дългият се беше заловил да гледа класьорите с негативите, но по едно време му писна, остави поредната папка на купчината на масата и каза на другия:

— Стига. Пиши протокол.

Другият седна на един стол, извади отнякъде папка, отвори я и започна да пише направо на коляното си.

— Значи така — обърна се дългият към Панос миролюбиво, — извинявайте за безпокойството, служба — сами виждате. Ще ви помоля, ако чуете или видите нещо във връзка с тази афера, да ни уведомите, ние разчитаме на помощта на населението и я ценим.

— Не се безпокойте, знам. Това е наш дълг.

— Ето тук — подаде му един лист, сгънат на две, — е списъкът на всички фотографи в града, които имат разрешение за работа, погледнете го, ако имате някакви възражения или допълнения, молим да сигнализирате. Разбира се, при всички извършваме такава проверка, както при вас, сами разбирате, длъжни сме да го намерим.

— Разбира се — каза Панос, — само че, ако питате лично мен, вашият човек не го търсете сред фотографите. Тези снимки, които ми показахте, не са правени от професионалист — нито осветление, нито композиция — работа на любител е, и при обработката имат грешки.

— Може да е така, но ние сме длъжни да проверим. Много любители дават снимките си за обработка при вас, частниците, на държавно фото няма как да дадат такова нещо, веднага ще бъдат докладвани. Между другото затова ви ги издаваме тези разрешения, с условието да сътрудничите, когато се налага, за такива неща. Не да прикривате извършителите.

— Никого не прикриваме.

— Е, не става въпрос за вас лично. Проверен сте вече. Нали знаете, Ленин е казал: проверката е най-висша форма на доверие.

— Е няма що — усмихна се Панос, — благодаря ви за доверието.

— Ето списъкът. Ако знаете някой, който работи, а го няма в списъка, молим да го докладвате. Да не ви прави нелоялна конкуренция, във ваша полза е.

— Да, да, непременно — Панос пъхаше списъка в чекмеджето.

— Е, погледнете го, де! — раздразнено каза дългият.

Панос веднага разтвори списъкът и пробяга с очи по него.

— Всичко е наред — каза, — други не работят, не знам други да има. А, един момент.

— Какво? — изпъна се милиционерът.

— Ами вижте тука — номер 6. Гаро. Той умря, почина преди две години.

— И не практикува вече?

— Как ще практикува, като е умрял? Не практикува, разбира се.

— А кой е в ателието му?

— Там стана бръснарница, не знам кой е — бръснар. Да вземете да го зачеркнете човека от списъка.

— Да, да, станало е недоглеждане, благодарим ви за информацията. И той е бил арменец, като вас.

— Арменец беше. Хубав човек беше, на мравката път правеше. Бог да го прости.

— Значи ако има нещо — на този телефон — подаде му бележка. — Ще търсите майор Сотиров. Ако искате, може и анонимно, под псевдоним и…

— Много благодаря за честта — твърдо каза Панос, — няма нужда, няма от кого да се крия, ако се наложи — имам си име, с него ще се представя.

— Както желаете. Още веднъж извинете за безпокойството.

И двамата излязоха. Останахме неподвижни, докато не чухме двигателя на заминаващата кола.

— Глупава история — каза Панос в отговор на моя мълчалив въпрос, — някакъв разпространявал порнографски снимки, имали нареждане за обиск, глупава работа. Ако е това де — замисли се и лицето му помръкна, — вярвам, че това е причината, не е само повод.

Вдигнах от бюрото му снимката на сянката, под нея имаше други такива като нея, сянката на пясъка, сянката на премръзнала заскрежена трева, сянката на вълните, снимана от моста. Или от някой друг мост, на някое друго море, трева, пясък.

— Тук ли са снимани?

Не ме чу, или се направи, че не ме чува? Беше се замислил.

— Такава е идеята, да, всъщност това си е малко или много концептуалност, да. Виждаш ли, това са един вид автопортрети, фотографът е снимал сянката си. В конвенционалната фотография една от най-грубите грешки е на снимката да присъства сянката на фотографа. Това се случва с неопитните по-често, отколкото можеш да си представиш, тъй като нормално е слънцето да е зад фотографа, когато е по-ниско, то и сянката е по-дълга, понякога стига чак до обекта, че може да падне и върху него — и на тебе ти се е случвало, всички я правят тази грешка в началото — гледаш обекта да е наред, добре разположен в композицията, добре осветен и чак на хартията виждаш, че сянката ти се е проточила току до него и разваля всичко. Много груба грешка. Но така ли е, всъщност? В един известен смисъл всяка истинска фотография съдържа в себе си сянката на фотографа, говоря за неговото присъствие като художник, ти разбираш вече. И това присъствие е като сянка — неясно, непознаваемо, дискретно, не се натрапва, не крещи. И въпреки това е там и не може да се сбърка. Виждаш една фотография и казваш — ето Картие-Бресон, не може да има грешка, виждаш друга — ето Родченко, трета — Ман Рей, навсякъде тя е там — сянката, невидима, но там. Е в случая с тези снимки, сянката тук е главен обект, тя е сюжетът. Тя казва: ето, аз бях там, в града, подписах го със сянката си. Тя е самото присъствие. Особено тогава, когато по една или друга причина е необходимо лицето да не се разпознава на снимката. Важно не е лицето, а неговото Присъствие (така го каза, че реших да го напиша с главна буква). И вдъхновението, и творческият импулс, и любовта — а то е едно и също, всичкото това не можем да видим, да пипнем, всичкото това е чистото присъствие. Аз го наричам литургия!

Ето пак някакво църковно определение, може и да е вярващ. Някак не върви да го питам директно, това са неудобни въпроси, може да помисли, че го шпионирам и ако има някакви проблеми, аз да изляза виновен. Едно само ме учудва — ето умен човек, много умен, просветен, а да вярва в отдавна отречени неща? Е, може да го казва в преносен смисъл.

Вместо пластмасовото плоско шишенце ми подава друго, стъклено, с надпис R09.

— Вземи, това е Родинал, почти са идентични с Фохара, но с този имам по-добри резултати. От ГДР ги внасят, има ги от време на време. Едно към четирийсет, двайсет градуса, десет минути за двайсет дин чувствителност.