Георги Караджов
Скритото изображение (48) (Записки на фотографа)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 6 гласа)

Информация

Корекция
геокар (2022)
Форматиране
cattiva2511 (2022)

Издание:

Автор: Георги Караджов

Заглавие: Скритото изображение

Издание: първо

Издател: Самиздат

Година на издаване: 2022

Тип: научнопопулярен текст

Националност: българска

Редактор: Георги Караджов

Художник: Георги Караджов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17295

История

  1. — Добавяне

48.

2 февруари, понеделник

И, разбира се, днес я няма на училище. Сто процента е настинала от нашето дивашко подскачане на студа. И все пак беше толкова хубаво! То и аз от вчера започнах да кашлям, обаче това не стига за болнични, трябва ти поне температура, тогава ти дават антибиотик и три дена си оставаш вкъщи. Ще го карам на крака, с аспирин и капки за нос.

Като се върнах, още от вратата чух бодрото подсвиркване на вуйчо, както и подозирах, беше отворил радиото отзад и замерваше някакви части с уреда, майка ми след обед не беше на работа, редеше на масата мезета и питаше от коя ракия да налее.

— Сетне, мадам, сетне — отговаряше й вуйчо, — пока арбайтю, не пью! — негов лаф на смесица от руски и немски език.

Като ме видя, остави радиото и се изправи, подаде ми ръка.

— Абе ти като растеш нямаш мярка, скоро ще трябва да удължаваме вратите, браво, младеж, молто бене.

Без да знае като хората нито един чужд език, както, не без известна гордост, заявяваше той, винаги шеговито смесваше фрази от всички езици в речта си.

— Ние, геолозите, имаме самотна професия — беше ми казал веднъж, налага ни се да разговаряме с камъните. А техният език не е като човешките езици, хората много приказват, а малко казват, камъкът е лаконичен, една дума казва — една гънчица или ивица на някакъв минерал и вече много ти е разказал — и за произхода си, и за историята си, стига да можеш да разбираш езика му, ама ние това сме учили — езика му и, общо взето, се разбираме добре. Няма лъжа или лукавство у камъка, той е сериозен събеседник и истински приятел — твърд, надежден, можеш да му се довериш, по-добър е от хората.

Той говореше това с хумор, разбира се, но майка ми смяташе, че хуморът му е горчив, нали все си имаше неприятности с жените, след третия си развод отново беше сам, имаше дъщеря от втория брак, моя братовчедка, но майка й не й разрешаваше нито него да вижда, нито да поддържа връзка с братовчедите си. Какво да прави, такава му е професията — да се скита из планините като дивак и да събира камъни, вместо да седне, като хората, до полите на жена си, нещо като моряците, обаче моряците поне носеха долари. И параходчийките, така викахме на жените им на жаргон, бяха изоблечени от главата до петите от Кореком и къщите им бяха обзаведени от Некерман и Квеле. Поне така си го представяхме, де. А пък дали им оставаха верни през дългите отсъствия — по шест месеца, че и повече… Не е моя работа да съдя, не съм видял, не знам.

Ама пък и майка ми много го критикуваше вуйчо, бохем бил, пиел много, коя жена ще го търпи такъв дълго време, жените искат да си им под ръка, това им дава чувство за сигурност, вземеш ли към планината да гледаш, да предпочиташ там оная свобода на орлите, край, бракът ти няма да го бъде. Тя току го питаше няма ли да си намери най-сетне някоя като него, дива коза, заедно да се катерчат по сипеите, той неизменно отговаряше: не става, сеньора миа кара, корабът трябва да има котва, пристанище, където да се завръща, иначе не става.

Междувременно вуйчо ми беше хванал поялника и вече заваряваше нещо в апарата. После го включи в мрежата, натисна копчето и гласът на Йорданка Христова напълни стаята, обещавайки да пее до последния си земен миг.

— Ей, майстор си! — каза искрено майка ми.

— Хм, голям майстор — засмя се вуйчо, — една жичка там се разпоила, като поработи и прегрее, прекъсва и радиото млъква. Ама това може и Сашко да го види и да го поправи, аз се чудя защо чакате мене. Проста работа. Я го дайте сега този чудо-магнетофон, шедьовър на съветската електронна мисъл, има ли кабели към него?

За десет минути магнетофонната приставка беше включена към радиото и лентата се завъртя.

— Ама не свири — каза майка ми.

— Защото няма нищо записано — засмя се вуйчо, — как ще свири, като няма какво да свири. Ето сега този кабел, като го вкараш тука, е за запис, натискаме и Данчето остава вовеки веков на лентата.

— Това е вече Мимито — вметна мама.

— Няма значение, Мимито, Данчето. Ето сега спираме, пренавиваме обратно, включваме кабела така, най-добре Мишо да купи още един кабел да не си играете само на превключване, от тая работа буксите ще се изкривят и още първия месец ще започне и той да прекъсва. И ето така превключваме радиото на външен сигнал — хоп, готово.

И наистина записаното прозвуча отново.

— Това пък е микрофонче, то се включва тук, ако някой иска да си запише гласа или по някаква причина гласа на някой друг. Те сега микрофончетата май отново са на мода, хората гласовити станаха, че…

Майка ми му хвърли тревожен поглед и кимна към мен, а аз се направих, че не забелязвам, и той млъкна. Остра болка прониза сърцето ми. Тя вярва в невинността ми и иска да ме предпази. А аз вече съм такова микрофонче. Само ако знаеше.

— Ами това е, сега ще си направите най-различни записи, аз имам някои плочи, нали знаеш, френски шансони, руски романси.

— Следващия път донеси нещо, Мишо ще се зарадва, аз иначе повече обичам класиката, цигулката, пианото, Гилелс, Рихтер, Ойстрах.

— Ще намерим, ще намерим — каза вуйчо, — само че защо не вземете да си купите един „Ухер“, вместо това нещо тука, много по-лесно ще ви е, те сега и касетофоните вече са на мода — носиш си го от стая в стая, слушаш си музиката където си искаш, това тук е техника от вчерашния ден.

— Лесно ти е на тебе — парира го мама. — Нали не изплащаш апартамент, на нас сега ще ни излиза и реда за кола, ще се озорим.

— Казал съм ти и пак ще ти кажа, кола на мене няма да ми влезе вкъщи. Аз съм фанатичен пешеходец.

— Ами те затова не те траят жените. Защото не си в крак с времето, и ти си от вчерашния ден.

— Окей, окей! — весело извика вуйчо, като завинтваше отново капака на радиото и вече вадеше от джоба си пакета с цигари, за да си изпуши една на балкона.

— Още ли не си ги отказал тези пущини — смъмри го майка ми, — уж по балканите ходиш, чист въздух дишаш, какъв ти е кярът?

— Светът се състои от противоречия, сестра ми, ако не уравновесиш чистия въздух с малко никотинец, ще получиш кислородно отравяне. Или пък изобщо няма да можеш да дишаш, като слезеш в града и ще паднеш на първата улица. Глупаво е да се пуши, признавам. Обаче, както знаем, човекът е чудна смес от малко злодей, малко добряк, малко глупак, малко гений, малко грешник, малко светец. За къде сме, ако няма от всичко по малко? Светът ще стане скучен и само ще си мърморим един на друг за това, за онова. Пък иначе си права де, ще ги откажа, трябва да ги откажа, казаха ми го.

— Нещо сериозно ли? — уплашено скръсти ръце майка ми.

— Абе уж нищо сериозно, обаче има всички шансове да стане сериозно, ако не проявя признаци на умереност.

— Имам един прия… а-а, един вид учител, сега се занимавам усилено с фотография — обадих се аз. — Арменец. Та той, стар човек, ама много пуши и сега нещо с дробовете не е добре, не знам какво, ама много яко кашля. И него го предупредили докторите, ама той нали е свикнал и му трудно да се откаже отведнъж. Иначе много добър човек. И добър фотограф — добавих, не знам защо.

— А, на мен дробовете са ми добре — каза вуйчо, — ако не бяха, работата щеше да е по-сериозна — за отказването имам пред вид. Аз нещо, понеже съм българче ли, сърцето понякога започва да бие в неравноделни тактове, ту ръченица, ту дайчово хоро.

— Смей се ти, смей се — погледна го майка ми, — като не се пазиш, ами внимавай, как така ще имаш аритмия, млад човек си, да не си направиш някоя беля, че… Уж на природа живееш…

— Млад съм аз, но младост не помня! — пропя вуйчо и се изниза към балкона с цигара и запалка в ръка.

Помогнах на майка ми да върнем радиото и магнетофона на шкафа и да сложим масата. Когато вуйчо се върна от балкона, чух, че и баща ми се прибира от работа. Влезе в стаята широко усмихнат, прегърнаха се и седнаха на ракия.

— Значи сега те увлича фотографията, а? — попита вуйчо, зарадвах се, че беше запомнил.

— Да, още се уча, ама…

— После ще ми покажеш какво си сътворил. И — друго, през пролетната ваканция те искам при мене, имаме планинска експедиция — с фотоапарата. Там какви красоти ще видиш за снимане, неописуеми. Обаче трябва да вземеш цветна лента — диапозитиви. Ще шашнеш майка си и баща си.

Баща ми се усмихна и побутна чинията с мезетата към мен.

Надвечер вуйчо надникна в стаята ми, бях свършил домашните и разглеждах фотографии.

— Инспектор Стрезов се чуди защо Александър не подскача от радост пред перспективата да прекара пролетната си ваканция на чист въздух сред дивите кози на Родопа планина и логиката реши — тук е замесена жена! Прав ли съм?

Усмихнах се и му подадох снимката, която държах, на нея Людмила с развети от вятъра коси и пола тичаше по пясъка на плажа, размахваше ръце и крещеше на морето.

— Мдаа — поклати одобрително глава вуйчо, — шерше ла фам, знаех си аз. И къде я намери тази разярена вакханка?

— В нашия клас, къде другаде.

— Така си е то, живеем в затворено общество, от колектива, който ни се определи, си избираме, каквото ни е нужно за живота, на принципа на сеньора Случайност, каквато, естествено, не съществува в природата. Ама пък в случая имаш право, хубава е. Сериозна конкуренция на Родопа. Предавам се и оттеглям предложението си.

— Ама не, аз на всяка цена ще дойда, отдавна исках да дойда. Жалко само…

— … че не може и тя да дойде заедно с теб, нали? А защо не може? Конвенциите на обществото, всесилният закон: „Какво ще кажат хората“. Е, прав си, у нас той стои над на природните закони. Дела на сила и величие пред този страх изменят своя път и губят име на дела… А, като казах инспектор Стрезов… да не забравя, нося ти най-новия брой на Космос, сигурно още не си го чел, интересен е, има статия за Колхида — Язон, златното руно, аргонавтите, и разказ на Рей Бредбъри. Даже кръстословицата не съм решил, ще си я решиш ти. И, разбира се, логическата задача — не е от лесните, и мене бая ме озори, нали става въпрос за коли и километражи, а аз съм заклет пешеходец, не им разбирам тънкостите на двигателите с вътрешно горене, дано ти се сетиш, аз не можах.

Обичам ги тези логически задачи в списание Космос, обаче не е рядкост инспектор Стрезов да излезе много по-умен от мен и, ако не мога да си купя следващия брой като излезе, да ходя до библиотеката, за да видя отговора.

Заедно със списанието вуйчо ми донесе и обещания подарък за нова година — един малък планински кристал — кварц, чист и прозрачен като стъкло и с една много лека розова жилка.

— Е, ако знаех, щях да потърся едно кристалче и за уважаемата госпожица — засмя се той, — но още по-добре, ти самият ще й донесеш, под моето мъдро ръководство, защото те не навсякъде и не на всички са позволени тези кристали. Нали знаеш, в тях, се появява бъдещето, гадателките го виждат като на цветен телевизор! Да-а, жената, жената, ла фам фатал… Велика загадка е жената, братче, цял живот не можеш я разгада, задача с много неизвестни. И остави, че е загадка за нас, бедните мъже, това иди — дойди, можем да го преглътнем. Лошото е, че е загадка и за самата себе си и никак не може да се разгадае коя е, каква е, какво иска, виж, това е трагедия. За нея. А за мъжа й е направо катастрофа. Обаче какво да ги правим, обичаме ги, къде ще ходим да не ги обичаме тези пусти жени, така е наредено и ние се подчиняваме на наредбата. А сега искам да се полюбувам на приноса ти в благородното изкуство на светлописа. — И, понеже се обърках от речите му, добави — Демек: дай да видим снимки, де.

Такъв си е вуйчо, с всичко се шегува, майка ми, хем му е сестра, ама и тя не може винаги да издържа на този вид чувство за хумор, понякога го намира високомерен и подигравателен, тя изобщо като сестра, го критикува много яко — и за пушенето, и за това, че не може да се уреди със семейство като хората. Той пък точно това „като хората“ му е любимо, взема го за мезе и го дъвче като сух суджук — индивидуалист. Стои над тълпата с други думи — ей, тъй като започнат, могат да се джарат до утре сутринта, ама не че се карат, не, аз истински да се карат не съм ги чувал, просто спорят, майтапосват се, в остри дискусии се разбиват един друг, но винаги с виц и усмивка — и на по един-два литра чай. Баща ми също взема понякога участие в тези надприказвания, но по-често ги слуша и им гледа сеира, или отива и си ляга, ако утре рано има часове в техникума.

Вуйчо първо разгледа всички снимки набързо, после отново ги прелисти, отдели няколко и ги подреди на масата, след това отново ги прегледа, върна една в тестето, но отдели още три. После остави тестето настрани и се зае да подрежда отделените снимки, като че ли правеше пасианс на масата. Накрая огледа полученото и каза:

— Това е. Ето тези ми харесват най-много. Не казвам че са най-хубавите, това трябва специалист да го каже, който разбира от тези работи. Защото за всяко нещо си има специалисти, нали така. Аз ти казвам моето скромно мнение, като лаик, който оценява изобразителните изкуства единствено на принципа: харесва ми — не ми харесва. Усещам, че умееш да създаваш настроение, а пък това е най-важното, когато ти се иска една картина или фотография по-дълго да я гледаш, не че нещо не си разбрал, ами просто така, приятно ти е, когато можеш да си представиш да си я закачиш на стената, за да те радва, тогава значи, лично за мене, че художникът или фотографът в случая, е успял. Не толкова да те заинтригува, колкото да ти създаде настроение. Интригуване идва от интрига, видиш нещо необичайно, кажеш си я, какво е това, приближиш се, погледаш го — а, то било пирон, само че от необикновен ъгъл видян. Е, интригата свършва, минаваш нататък и я забравяш тази снимка, ама следващата ти остава в главата дълго време, макар на нея да няма нищо необичайно или интересно. И като си помислиш какво точно те е накарало да я помниш, не е било сюжета, не, било е настроение някакво, усещане, унисон с някоя твоя мисъл. Та, вкратце, ще стане от теб фотограф, работи повече и знай, че е важно това, което работиш, най-важното е да знаеш, че е важно. Защото това няма кой да ти го каже, ще ти го кажат само най-близките ти хора, тези дето те обичат и ти мислят доброто. Всички останали ще ти разправят, че не е важно, че къде по-важни са техните собствени работи, ти какво се вреш там със своите претенции и тенденции. Се ля ви и пази боже един ден да им повярваш. А там, под самия таван на небето, където само с орлите можеш да си приказваш, там душата ти ще се разтвори и ще направиш най-добрата си снимка.

Слушах го и се радвах на това, което ми казва, явно ние, младите, имаме нужда от подкрепа, от разбиране и поощряване. Иначе само ни поучават, командват и наказват — и в училище, и вкъщи: това не прави, онова недей, еди-кое си не е за тебе, еди-що си — като пораснеш, за другото пък вече си прекалено голям. С вуйчо ми винаги съм се разбирал много добре. Ето баща ми, например, не ме е похвалил нито веднъж, е, освен като донеса някоя шестица — казва ми браво, това да. Ама шестицата какво е? Научил съм си урока, казал съм си наученото, нищо повече. Бил съм изпълнителен и прилежен, което ми е задължението като ученик. А фотографията спада към нещата, които не съм длъжен да правя, нея си я правя по вътрешна необходимост, иска ми се да споделя нещо хубаво, да спра мига, да му дам смисъл, по-точно да открия и проявя смисъла в него така, че той да стане ясен и разбираем, видим за другите, или просто, както казва вуйчо, да предам някакво настроение, да предизвикам усещане. Е да, ама това не влиза в моите всекидневни задължения и тъкмо поради тази причина заслужава похвала, а другото съм длъжен да правя, нали така. А вуйчо, разбира се, се изкарва лаик, ама не е, много тънко разбира той изобразителното изкуство, че даже и сам рисува акварели, да не ми се прави на пет пари и половина. Така че той да те похвали — край, вярно е! Иначе не си криви душата, знам го, ако има да те жилне с парлива думичка, да те ухапе, да те иронизира — и на това е майстор, тя майка ми за това най-много го критикува. Но пък разбираш веднага истината ли говори, или те поднася, има шеги и шеги, нали така.