Георги Караджов
Скритото изображение (45) (Записки на фотографа)

45.

28 януари, сряда

— Да, ето, снимките ти вече почти всички са на фокус, а това е много важно. Композирането при правоъгълника е доста по-различно, отколкото при квадрата, някои смятат, че е по-лесно, намирам, че си се справил отлично.

Разглеждаше новия ми филм — проявен и нарязан според неговите инструкции — на по шест кадъра. Денят беше доста студен, в стаичката му електрическата печка излъчваше остра топлина и мирис на прах, сигурно я беше пуснал специално за моето идване. Домашният му халат висеше на стола зад него, а и жилетката върху вълнената му риза беше от по-дебелите, направих си извода, че преди да дойда, е стоял на студено.

— А този формат, три на две, наистина по-лесно се пълни, това е, защото пространството, което виждаме, е горе-долу с такива пропорции. А във вертикално положение самият той дава повече напрежение и динамика. Квадратът е най-трудния формат, който може както трябва да го напълни, е цар на композицията.

Наведох се над него, за да виждам по-добре негативите през увеличителното стъкло, с което ги разглеждаше.

— Виж сега, този портрет тук според мен е за вертикално решение, а ти си го направил в хоризонтал. То може, разбира се, ама трябва да има някакъв смисъл. Това пространство отляво и отдясно трябва да бъде оправдано защо е на кадъра, иначе ще го изрежеш при копирането и само ще намалиш качеството, кадъра трябва да се използва оптимално, при по-голямо увеличение зърното избива. И виж, аз не обичам да се абсолютизира правилото за третините, нали си го спомняш? Но при този тук и този портрет центрирането не е съвсем уместно, композицията става плоска, по принцип лекото завъртане на главата в някоя от посоките веднага предполага в тази посока да се остави повече въздух, нека има пространство пред портретирания, освен ако целта ни е да го затапим, да го ограничим, да покажем някаква безизходица, тогава слагаме стената на кадровата рамка директно пред него. Над главата си оставил достатъчно място и в центъра на кадъра се появяват очите — да, известно хипнотично действие на погледа винаги е нещо добро, но ако искаш да го подчертаеш, ще направиш отсечката съвсем близко, ще снимаш само част от лицето, тази част ще изпълва целия кадър, иначе нещата, искаш или не, се разводняват и въздействието си отива. Вярно е, че само с този обектив, който имаш, това не е възможно, такива работи се правят най-добре с огледално-рефлексни камери, които „виждат“ директно през обектива и макро-пръстени, не се налага да изчисляваш ефекта предварително и да гадаеш какво ще се получи.

Вертикалното кадриране има точно при тези две трети предимство, защото човекът е обект изправен, хомо еректус, в това е неговата скрита динамика, освен това когато подредиш както трябва главата и торса в кадъра, с малко разстояние над главата и малко повече пред погледа, отколкото зад тила, очите се отзовават автоматично на линията на горната третина. Впрочем това е класическият портрет, той идва от изобразителното изкуство и композицията му е открита и постулирана още през петнайсети век. Разбира се, трябва да се стремим в изкуството да избягваме закостенелостите, съзнателно да нарушаваме нормите, да откриваме нови пътища за въздействие, но за да нарушим съзнателно нещо, трябва да го познаваме детайлно, нали така? А как го опознаваме? Чрез упражнения. Ето тук, обаче хоризонталния ти портрет е напълно оправдан — на негатива Людмила беше полуобърната на фона на морето и хоризонта сякаш тръгваше от очите й. — Да, виждаш ли, още мъничко отзад може да се отреже, но ние притежаваме и възможността да кадрираме при печат, нали така. Е, портретът е трудно нещо, неведнъж ще се връщаме на него. Ето в тази серия, всичките четири снимки нямат подходящото осветление, умереният контражур е добро нещо само когато имаш и достатъчно предно осветление, формите са се получили вяли, плоски, трудно е да имаш осветлението, което ти трябва, когато си на натура, нужно е да ставаш рано, понякога да чакаш с часове, да използваш асистенти с рефлектори, или, в краен случай поне светкавици, но и те трябва да се използват изключително обмислено, за странична подсветка, защото директно дават много плоска светлина. Разбира се, на открито, при нормална осветеност, са незаменим помощник и мощно художествено средство, второ слънце! Един портрет въздейства преди всичко с пластичното предаване на формите, особено когато са така хармонични, както при младата госпожица, която ти е модел, но преди всичко очите, вътрешно огрени от настроение, както казват старите фотографи — когато душата наднича през тях, значи одухотворен поглед — ето кое е най-ценното, ти имаш такива снимки и съм ти го казвал, тук и тук, за съжаление, виждам някакво отегчение в настроението, в един момент на девойката й е омръзнало да бъде модел и се усмихва така само, за да стане снимката. Не знам дали вече съм ти го казвал, но разправят, че великият Леонардо, когато рисувал Мона Лиза, поръчал музиканти, смешници в студиото си и в момента, в който тя се полуусмихнала на някаква тяхна шега, той хванал с усета си тази усмивка и я прехвърлил на платното, та тя станала най-загадъчната усмивка в историята на изобразителното изкуство. Впрочем това едва ли е вярно, художникът през целия си живот носел картината със себе си, все я доизкусурявал и не знам дали някога е решил, че е завършена. Но вярното е, че при снимането на хора, особено при постановъчните снимки, когато моделът знае, че ще бъде фотографиран и позира, работата на фотографа е да предизвика емоцията и точно когато тя се появи да я запечати върху лентата. Това момиче си го снимал толкова много пъти, може вече да е започнало да му омръзва, така виждам нещата аз, опитай се да го предизвикаш с думи, каквито ще го накарат да се отвори, ти най-добре ще знаеш какви точно думи, можеш да го провокираш. Едно време старите фотографи като снимаха деца, казваха — я виж тук, ей сега ще изскочи едно пиленце. И в момента, в който детето с интерес се вторачва в празния юмрук да не пропусне да види как пиленцето ще изхвърчи оттам, фотографът го хваща в одухотвореността на очакването. Е да, ама след първия път детето вече знае, че никакво пиленце няма да изскочи оттам, а това е само фотографчийски трик и поглежда натам с отегчение — и номерът се проваля. Разказвай й нещо, говори й думи, които могат да я развълнуват, в края на краищата шокирай я с някакъв израз, който не е очаквала — в името на фотографията, после ще й обясниш, но предизвикай в нея онова душевно вълнение, което ще изплува от очите й и го запечатай точно — в онази нищожна част от секундата, която е по-важна от цял един ден, това е нашата задача.

После Панос премина към снимките, които бях правил из града — хора, мръзнещи по алеите на Тройката, кулата на гарата, заскреженото зазимено фонтанче пред банката. Удивяваше ме способността му да се ориентира така безпогрешно, разглеждайки негативи, сякаш пред него стояха вече готовите увеличения, явно големият опит си казваше думата.

— Добре е да снимаш и архитектура, това един ден ще бъде история и тези снимки много ще говорят и ще се ценят, нали градът се променя непрекъснато, старите сгради се разрушават, нови се строят. Имаше един френски фотограф, Атже му е името, той беше решил да заснеме стария Париж, този, дето вече го няма. А интересно за бъдещите поколения ще е как е изглеждал градът в миналото. Ето ти задача — нашият град също непрестанно се обновява, ето старото кметство вече го няма, няма ги и халите, изчезнаха и други сгради, някои от които — красиви творения на архитектурното изкуство. Фотографирай къщите, улиците, направи портрет на този град, портрет сегашен и може би твоите фотографии ще могат да върнат някога неговите граждани, че и тебе самия, в спомена и даже в живото усещане на днешната атмосфера. Много хора ще ти бъдат благодарни, ако направиш след време изложба с такива снимки, ако издадеш албум. А споменът е такова едно нещо, видиш някаква сграда, която от двайсет, от трийсет и повече години я няма вече там и която си забравил отдавна, спомняш си какво е било, а покрай сградата си спомняш толкова много неща, оказва се, че всичко това ти никога не си забравял, че то е стояло, скътано грижливо в паметта ти и е трябвало само един малък жест, за да се възкреси отново. Лицата на старите приятели, гласовете им, думите им, толкова много спомени. И в един миг може да забележиш на старата фотография и онова, което не си забелязвал дотогава, което може да ти е попречило да бъдеш себе си, може да те е тласнало в друга посока и ако го познаеш, ако го назовеш — да се промениш, да промениш живота си, да се върнеш при извора, при себе си. Да, и това е възможно. Да, вярно е, казват, че човек не трябва да се обръща назад, за да може да продължава напред, иначе ще стане на буца сол, друг пък казал, че може да се обърнеш, обаче с гняв. (Понякога е много неразбираем, това с буцата сол трябва някак да го разбера, обаче не искам да питам директно, другото, за гнева, ми звучи познато, обаче не се сещам откъде.) Но и другото е вярно, има разни революционни времена, когато разрушаваш основата, постамента, и тръгваш да строиш всичко отново, и не се получава, защото за един градеж трябва да си стъпил на нещо солидно, на нещо здраво, нещо, градено през десетилетията, през столетията. Без тази основа оставаш във въздуха, представи си един зидар, с тухла и мистрия — виси във въздуха и се мъчи да уцели зида, за да постави тухлата. Ще стане ли? Ами няма да стане. Та като ще разрушаваш, разрушавай само грозното, уродливото, пък и него не разрушавай, ако не си сигурен, че можеш да построиш нещо по-добро от него. (Дали няма пред вид социалистическите промени у нас, колкото по-малко ми се иска да чувам политически изказвания, толкова по-често му се случва да засяга тези теми — и това — откакто… Може ли да бъде нарочно?) Всеки завоевател с това е започвал — да разруши, срине, стъпче направеното преди него на земята, която е завладял. Това е валидно за всички времена и народи, наследството на завоювания се унищожава, за да не могат наследниците някога да претендират за минало величие и принос в световната история. Но най-валидно е, като че ли, за българите — няма нито една запазена българска хроника, история някаква, Паисий създава своята история по писанията на гръцки хронисти, които са нямали никаква сметка да ни хвалят и затова ни наричат как ли не, изопачават историята в угода на императорите, при които са на служба, та е трябвало да гадае, за да стигне до някоя и друга по-обективна истина. В Египет фараонът е бил наравно с боговете, следващият фараон, обаче, му реже главата от скулптурата, за да сложи своята глава там, в Рим, векове по-късно — абсолютно същото. Разбира се и при фотографията това важи в пълна сила, „който владее миналото, владее бъдещето“ — казваше един писател и „исторически обективните“ фотографии от миналото, след старателен ретуш и умело колажиране, блясват в нова премяна, каквато се изисква от тях.

Цялата тази екскурзия в историята Панос изрече на пресекулки, понякога по за кратко, друг път по за дълго започваше да кашля, накрая се закашля толкова силно, че пак трябваше да излезе от стаята, когато се върна, беше съвсем блед, отпусна се на стола и каза:

— Е, за днеска стига, нещо не съм много добре, като отпечатам филма, ще видим къде съм се заблудил и къде съм познал, все пак това беше само една предварителна оценка на негатива. Продължавай да снимаш — сгради, хора и улици (песен такава има), твоите снимки ще останат свидетели на едно време, на твоето време. И на неговата атмосфера, хайде сега довиждане, със здраве.

Отпусна се тежко на стола и дълбоки хрипове раздраха гърлото му, после се овладя, но не стана да ме изпраща, нито ми подаде ръка, просто обърна лице нагоре и очите му се уголемиха. Този човек не е добре. Този човек трябва да се лекува. И ето че вместо да му създадат спокойствието да се лекува, го следят, слухтят какво ще каже и аз съм микрофончето, аз… За благото на човека?