Георги Караджов
Скритото изображение (82) (Записки на фотографа)

82.

6 април, вторник

Ето че стана катастрофата. Чувствам се като че съм паднал от много високо и не на земята, а в дълбок сух кладенец, целият съм разглобен, навсякъде ме боли и е тъмно и тихо. Останах сам, съвсем сам.

Тази сутрин дойдох в училище малко по-късно от обикновеното, Людмила вече беше там, седеше бледа с наведени очи, в ръцете си държеше някакъв черен триъгълник, какво ли можеше да означава. Отидох до нея и тя, без да ме погледне, ми подаде триъгълника. И тогава изведнъж се сетих! По дяволите! По всички, всички, всички проклети дяволи! Обърнах триъгълника и прочетох:

„Мили Алек, извинявай, в сряда бях забравила да ти донеса тази единствена уникална фотография. Твоята половинка. Когато погледна моята, всичко се връща — и нашата безумно дълга целувка, и мига вечно небесно блаженство, и всичко, всичко, всичко, ще го помня винаги. И ти го помни. Целувам те (човек може да целуне приятелите си, нали!) С обич: Вика“

Не я бях наричал така, изобщо никак не я бях наричал, нямаше време да минем през имената, всичко беше започнало толкова бързо и свършило още по-бързо.

— Извинявай — каза Людмила тихо, — не съм искала да чета чужди писма, никога не съм чела чужди писма, просто си помислих, че си забравил нещо важно вчера или че си искал да ме изненадаш, пликът не беше запечатан, извинявай. Аз, разбира се, нямам никакво право да ти се бъркам, ти не си моя собственост, имаш право да си живееш живота както си искаш, аз също. И през ум не ми е минавало да те деля с когото и да било, освобождавам те от присъствието си без да ти се сърдя. Боли ме, разбира се, но ще го преодолея. Бъди щастлив.

— Чакай — казах, — нека ти обясня…

— Не е това, което си мисля, нали? Дежурното оправдание в подобни случаи. Все едно ми е какво е, нищо не си мисля. Просто не искам да имам нищо общо, свободен си.

— То свърши преди да е започнало — казах аз дрезгаво, — то беше само един миг, аз самият не разбрах как се случи, исках да ти разкажа…

— Един миг небесно вечно блаженство — каза Людмила, — давам ти пълно право да му се наслаждаваш вечно, няма да ти преча. Не съм сърдита, даже не съм ти и обидена, макар да има защо, просто ми е много-много тъжно, но това си е изцяло мой проблем, ти вече нямаш нищо общо с всичко това. И с мен. Свободен си.

След което тя взе чантата си и се премести обратно на чина до Росито, откъдето бе дошла. А приятелката й я гледаше с такова съчувствие. Тина се обърна от предния чин и ме изгледа с големи очи, в които се четеше какво ли не. Но не ми беше до нея.

Изобщо не помня какво имахме първия час, всичко ми е като в мъгла. През междучасието отидох отново до нея, погледнах я умоляващо. Тя вдигна очи към мен и каза сухо:

— Нашето пощенско гълъбче, дето го бяхме отгледали, го убиха в полет. С отровна стрела. Вече няма да има писма.

Тук гласа й потрепери и тя млъкна и погледна надолу. На края на часовете я видях да плаче в коридора, приближих се до нея, но тя само направи енергичен отпъждащ жест с ръка както се гони куче. Наведох глава и си тръгнах.

А само след два дена започва ваканцията…

Ето че вече съм сам, съвсем сам.