Георги Караджов
Скритото изображение (83) (Записки на фотографа)

83.

9 април, петък

Баща ми за пръв път ще кара такива дълги преходи — днес Балкана в едната посока, след два дена — в другата. Затова тръгнахме много рано, още в пет и половина, така нямало много движение по пътищата, по-спокойно било. Колата беше заредена с бензин от предния ден, макар че донякъде се притеснявахме да не ни го източат през нощта, както на Диневи от втори вход — така напълнил Москвича за дълго пътуване — чак до Букурещ, на другата сутрин тръгват и след двеста метра колата спира — резервоара празен. И хайде с тубата пеша до първата бензиностанция… Крадливо племе сме, ей, кой каквото ще да казва.

Седя на задната седалка. Защото е нова колата ли, от бензина ли, ама ми миришеше някак особено, ще трябва да свикна с тази миризма. Че и баща ми, нали още е нов шофьор, той кара изпитите на Москвич, тя е мощна кола, ама тромава, като тръгнеш да изпреварваш, казва, докато набере необходимата скорост, минава време и трябва да си сигурен, че пътят пред теб е свободен, а при Жигулата — натиснеш газта и подскача напред. И понеже се увличаш в газта, на кръстовище или светофар малко по-рязко удряш спирачка и на пътниците ти им прилошава. Трябваше да се отпусна назад, да поема дълбоко въздух, да го задържа, бавно да го издишам. Майка ми му врънка да й даде и тя да покара, от една седмица има книжка, а той: почакай, извънградското е по-лесно. Тя може да излезе и по-добър шофьор от него, ама нали е жена, на нея се гледа с други очи. Не беше много отдавна, когато Лили Иванова пееше:

„Ако съм силен мъж,

кола ще карам.“

За „слабата“ жена беше почти немислимо.

Оказа се, че майка ми наистина кара малко по-внимателно. Поне не натиска така рязко спирачките на завоите и кръстовищата.

Това е едно ново преживяване — семейният автомобил, щеше да е къде по-весело, ако не беше това мое състояние след раздялата, разкъсан съм от болка и угризения, мислите ми покриват пейзажа зад стъклата и не виждам нищо. Но това е временно, тя ще се върне, тя ще ми прости, да, ние ще бъдем отново заедно и сега вече — завинаги. Помислих си го и сякаш я видях да седи до мен на задната седалка и да ми се усмихва. Ето това е спасението, тя ще бъде винаги с мен, ще разговаряме, ще си споделяме пътешествието. Не е възможно тя да не го усети там, далече, на Дунава, не е възможно да не види гълъбчето, пощенското гълъбче, с маслиновата клонка в човката и с моето писъмце, завързано на крачето. И в момента, в който си го помислих, край прозореца прелетя бял гълъб — случайно ли е? Не може да бъде случайно. Лети гълъбче, носи мир и любов на моята любима.

Друго е да си имате кола и да кажете: хайде с колата да отидем до… Тръгваш когато си искаш, спираш където си искаш, товариш си каквото си искаш в багажника и хич не го и мислиш. Наесен ще направим едно пътешествие из цялата страна. „Опознай родината, за да я обикнеш!“ Ще спираме където си искаме, ще нощуваме по хотели, ще се храним в крайпътни ханчета и ще обикаляме стоте национални туристически обекти, докато съберем всички печати и получим за награда сак с емблемата на българския туристически съюз. Това са предимствата на колата — видиш нещо много красиво, спираш край пътя, слизаш и го снимаш, вярно, че не навсякъде е разрешено спирането, но все пак не е като рейса или влака. А сега въпросът беше къде да минем Балкана. Дали през Хаинбоаз, Прохода на републиката (баща ми беше участвал в строителството му като студент, тези събития бяха интимен и скъп негов спомен), или през Шипка, никога не бях ходил на паметника на опълченците, в единия случай излизаме на Велико Търново, което си струва да се разгледа, а в другия — на Габрово, където можехме да посетим музея на открито „Етъра“ и да обядваме в битовия ресторант там. Не че имаме пари за харчене, особено след като я купихме тая кола, обаче като за първо излизане решихме, че си струва да се поотпуснем. Спряхме се на Шипка. Църквата със златните кубета в градчето подминахме без да спираме, за да не губим време, след многото завои, от които не на шега ми прилоша, ни лъхна оздравително планинският въздух горе на билото, където изядохме по едно овче кисело мляко, гъсто като сирене. До паметника също не се качихме, че времето беше напреднало, направих снимки отдолу. И какво излезе, уж колата беше за свобода, да спираш, да стоиш колкото си искаш, да разглеждаш, а пък пак бързаме, няма време, другия път.

Истинската почивка беше на Етъра, ядохме в битовото ресторантче мешана скара, пихме кафе горе на чардака на старото кафене — турско кафе, правено на пясък, майсторско, разгледахме и работилничките и купихме един чудесен нож за кухнята, много остър и с дървена дръжка и симиди за из път. Бях чувал за симидите, но виждах за пръв път — оказаха се обикновени гевреци, само че правени със соена мая и много вкусни.

До Плевен беше равно и скучно, баща ми даде на майка ми да кара. Иначе пътят беше порядъчно лош — с дупки и неравности, като някое междуселско шосе, макар на картата да беше отбелязан с червена линия — като първокласен. Гледах как пролетта напъпваше от двете страни на пътя и наум разказвах на въображаемата си събеседница мислите, които се раждаха в главата ми, светли мисли, умиротворени, да, очакват ни толкова позитивни преживявания, всичко хубаво е още пред нас, ще го изживеем заедно, ръка за ръка.

Разбира се, тя ще се върне, непременно ще ми прости и ще се върне и тогава всичко ще бъде чудесно, по-хубаво отпреди, защото любовта ни ще е минала през изпитание и ще е победила. А че заслужавах мъките си, разбира се, че ги бях заслужил, нямах право да се оплаквам, но казват, че страданието пречиства, то ще ми върне невинността, както в народните песни самодивските извори са връщали невинността на самодивите. Но често отново и отново ме връхлиташе свирепата болка, че съм сам, че може би всичко наистина свърши и се утешавам напразно. Все повече молех силата над нас да ми помогне, да ми я върне, усещах, че молбите ми са несправедливи, не тази сила ми я беше взела, аз самият я бях прогонил, колко ли й е било страшно да научи, че я лъжа, че не съм й верен. Но защо тогава аз нямах никакво усещане, че й изневерявам, че я предавам? Сякаш онова, което се беше случило, наистина се беше случило на някой друг.

Не, позитивни мисли, позитивни мисли, това е спасението ми, нашето спасение, ето даже филмът в апарата ми е позитивен — диапозитивен. А той е само за нея, за да мога да я развеждам по местата, където съм бил и тя е била с мен невидима, скрита от погледите на всички, като скритото изображение и само аз съм знаел, че е с мен, че ме държи за ръката и ръцете ни говорят на своя чуден език и когато всичките тези филми се проявят и изобразеното на тях стане видимо, тогава ще я поканя да влезе заедно с мен в мига и усещането, там, където е била винаги в мислите ми, да се вградим в магията на тези места и да ги благословим с целувката си.

До Плевен се добрахме чак към пет часа следобед. И планинския преход, и лошите пътища не позволяваха бързо каране. Баща ми седна на волана. Макар че той много добре знаеше, къде се намира къщата на дядо и баба, доста се помотахме из града и три пъти излизахме на една и съща улица — не всички пътища, разрешени за пешеходци, са разрешени за коли, баща ми ругаеше табелите и пътните знаци, които целяха да го изкарат извън града, накрая спря до един камион и попита шофьора, който излизаше от близката закусвалня с две кебапчета и две филийки хляб в плик, как да стигне с колата до квартала, шофьорът му показа и след минута бяхме пред вратата на дядовата къща.