Георги Караджов
Скритото изображение (42) (Записки на фотографа)

42.

23 януари, петък

Сънувах я през нощта. Няма да напиша какъв беше сънят даже в дневника си. Знам, че любовта ме изпълва изцяло и тялото ми вече е съзряло за истинска връзка, за онова сливане, което е нейният венец, истината е, че я желая и денем, и нощем и, разбира се, това е съвсем нормално. Сега не живеем както преди, когато въздържанието до сватбата е било закон, в една книга от библиотеката прочетох, че интимните връзки преди брака даже се препоръчват, по този начин партньорите откриват дали си подхождат и, ако има проблеми, се разделят навреме. Някакъв чуждестранен автор, разбира се, нашите такова няма да напишат. То и аз не я взех за вкъщи тази книга, защото не ми беше удобно, там я разлистих и го прочетох това изречение. Те разглеждат секса като дейност сама за себе си, не го свързват с любовта, това ме притеснява. Познавам свои съученици, които са напреднали в тази област и даже сменят партньорките си, като че ли става въпрос за спорт. Как казваше Атанас на брега на морето: „Любовта е израстък на пътя на сексуалното удовлетворение“ — някакъв философ го бил казал, модерен, западен… Всъщност за мене любовта е нещо съвсем друго, тя е дълбока вътрешна връзка, единение, брак на душите, сливане на полетите. В никакъв случай не е тичане подир нагона, навивка да си задоволиш низките страсти, хормоналните си натрупвания. Любовта не значи да настояваш, да вземаш за себе си, когато обичаш, си готов на саможертва, да, ако истински обичаш, не можеш да искаш да направиш любимата си своя собственост, играчка за задоволяване на страстта, а искаш да й дадеш всичко от себе си, целия себе си да й дадеш, ти искаш крила да й дадеш, за да полети. А ако излети? Нищо, и без нея можеш да я обичаш, не заради това, което тя би могла да ти даде, а за самото обичане, заради това, че я има. Ето защо трябва да не бързаме, за да не опошлим всичко. Макар че желанието ме изгаря и нощем се появява в най-странни форми. В понеделник… Ех, трябва да доживеем до понеделник, да живее понеделник, тогава ще й отида на гости, за първи път, техните ще ги няма и ще сме сами. Ще слушаме плочи — певицата Монсера Кабайе, тя е оперна певица, аз харесвам всякаква музика, оперна също. И ще видим някои книги, всъщност баща й има голяма библиотека, но не разрешава книгите да се изнасят от къщата, така че каквото прочетем там — това. Трябва да има албуми на художници, може да го видя този Дега, дето ми говори Панос за него. А може би ще ми се отдаде за пръв път да видя отблизо и Библията. Не че искам да споделя нейните заблуди, не, по-скоро искам да я изкарам от тях, все пак в нашия век хората стъпиха на луната, да се вярва в бог е много старомодно, така де. Е, честно казано, понякога ми се струва и на мен, че има някаква сила, която движи света, нещо по-силно от нас, нещо над нас, обаче си мисля, че това нещо, тази сила, се подчинява на основните природни закони и някой ден ще бъде изучена, измерена, описана и категоризирана от учените, ако изобщо съществува, разбира се.

— Сънувах те! — ми каза тя, когато се видяхме в училище и щях да подскоча. Само че сме били в друг сън. — Аз седя на една скала край морето, в ушите ми звучат вълните една след друга, една след друга и постепенно различавам шепота им като глас и изведнъж разбирам какво ми казват. „Вътрешно море, вътрешно море“! Шепотът влиза дълбоко в мен, пронизва ме, залива ме, цялата съм в него и изведнъж си спомням, че в самата мен има едно друго море, силно и огромно, понякога красиво като изгрев, друг път бурно, ураганно и неговите вълни са дълбоко вътре в моята най-дълбока същност, макар и само ние да можем да ги чуем, да ги видим и усетим. Като казвам „ние“, смятам, не ами направо знам, че не всички имат съзнанието за това, не всички могат да го почувстват. Спомням си, че съм го знаела от древни времена, винаги съм го знаела, само че просто съм го забравила и сега си го припомних. Не те виждах, но знаех, че си там, при мен, усещах присъствието ти и даже ми беше хубаво, че не те виждам, защото така ти беше не просто някъде до мен, а навсякъде, много е трудно да ти го обясня, беше от всички страни около мен така, че аз цялата бях вътре в теб, защото ти беше морето, беше скалата, на която седях, беше небето над мен, беше самата аз. Усетих да ме галиш по босите стъпала, почувствах пръстите ти и осъзнах, че всъщност ти си седнал на същата тази скала, по-надолу от мен, обзе ме страх, че ако се наведа да те видя, ще падна и ще повлека и теб заедно с мен във водата, затова притаих дъх и се оставих на усещането, вълните бяха станали твоята ръка, която ме галеше и от нейните докосвания по цялото ми тяло, не, по цялото ми същество, се разливаха вълни от блаженство. И тогава един глас дълбоко вътре в мен ми каза: вие сте едно, сега ти вече не можеш да се отделиш от него, защото заедно с него ще загубиш и себе си, както пчелата, която е забила жилото си, се откъсва от него и умира. И тогава ръката ти се плъзна надолу и се откъсна от мен, почувствах, че те изгубвам и ми стана страшно, очаквах да чуя как падаш в морето, но никакъв звук не достигаше до ушите ми, поисках да изпищя, но не можех, от устата ми не излезе никакъв звук, като в онази картина на Мунк, сещаш ли се, „Писъкът“, точно като в нея. И се събудих разтреперана и мокра от пот, сърцето ми удряше в гърлото.

Кошмар? Сън-предупреждение? Не знам какво беше това. Все пак, когато ми го разказа, проумях за първи път онази картина на Мунк, за нея учихме миналия срок. Кошмарното в нея е, че писъкът е ням, никой не го чува, той не можа да излезе от гърлото на викащия. А има ли по-страшно от немия писък.