Георги Б. Караджов
Скритото изображение (16) (Записки на фотографа)

16.

11 ноември, вторник

Днес я нямаше на училище. Болна! Отвратителните й съученички се споглеждат, подхилкват се и си смигат, просто не се издържа. Нямат ли милост, уж са й приятелки. А Тина поглежда към мен ехидно и любопитно, абсолютно гадно. Знае ли нещо, научила ли е отнякъде, видяла ли е? При всички случаи не е честно.

На всичкото отгоре ме изпитаха. По тригоно. Не бях учил, ама аз тази материя си я знам, тръгнах да разсъждавам и, общо взето го реших триъгълника де. Четири — резултатът излизал, но не било по правилата. „Целта ми е да ви науча да мислите“ — казва Пирона (тъй му викаме на Спиров, защото е тънък и дълъг — същински пирон). Да мислим — как пък не, да спазваме строгите правила на една зазубрена логика, това е „мислене“ на машина, не на човек. Хайде това е все пак математика, обаче като започнат и по литература да ни карат да мислим по строги схеми, направо побеснявам. Ама това е — такава е системата, те също си имат техни си учебници как да ни преподават материята и който не се съобразява с тях, сигурно също може да си изпати, нали съм гледал филма „Сбогом, приятели“. И тяхната не е лесна — система!

Вчера Людмила ми прошепна, че има изненада за мен, малка изненада — така каза, зарадвах се. И ето ти днес изненадата — болна! Добре, че утре Панос ще ми покаже новия ми филм, на който я снимах на една от пейките в морската градина. Една вълшебна разходка, толкова беше хубаво, че даже не посмях да напиша нищо в дневника, сякаш от страх думите да не го развалят, да не го направят делнично, обикновено. Беше много топло за средата на ноември, днес пак духа студен вятър и сигурно е около нулата. Ама преди два дена беше станало изведнъж топло, в нашия град има такива аномалии през зимата. Държахме се за ръка, скитахме из парка, смеехме се и снимахме. Всъщност снимах аз, макар че този път и тя ме снима — на моста, на втория етаж до фенера, на фона на летния театър. После я снимах аз до перилата долу, беше излязъл вятър, и той беше топъл, като на пролет и, мръсникът му с мръсник, опитваше се да й вдигне полата, а тя си я държеше и се смееше. А е толкова хубава, като се смее, трапчинките й засияват. После снимах Казиното — с един гларус, кацнал на терасата му и ме гледа важно, важно, на парапета се бяха облегнали момче и момиче, и те с ученически униформи, но не видях емблеми и не разбрах откъде са. Гледаха морето и после започнаха да се целуват, снимах ги с парапета на преден план, с този апарат е лесно да не те забележат, тъй като гледаш отгоре и може да си обърнат съвсем в друга посока, ето, например, аз бях обърнат към морето и уж снимах него, а леко извъртях апарата надясно и снимах тях. Людмила в това време се смееше тихичко до терасата на Казиното. После отидохме на Охлюва, Людмила излезе на сцената и изправи патетично ръце нагоре, като че ще рецитира от древногръцка трагедия. Снимах я, като опрях апарата на пейката пред мен, защото се тресях от смях. После снимах морето. И накрая, когато в апарата остана само една-едничка поза, Людмила седна на една пейка на алеята срещу морето, насочих апарата към лицето й, нагласих фокуса на най-близко. В последния момент вдигнах очи към лицето й, очите ни се срещнаха, тя стана изведнъж сериозна, замислена и тържествена, след това усмивка, не, не точно усмивка, ами нещо като усмивка, обещание за усмивка трепна по устните й, в погледа й имаше толкова обич. И тогава натиснах спусъка. Дали успях, дали улових чудния миг, когато беше така красива и истинска?

Нямах търпение и занесох филма веднага на Панос. И утре трябва да бъде готов. Утре.