Георги Караджов
Скритото изображение (76) (Записки на фотографа)

76.

24 март, сряда

В този ден от седмицата се срещах с Панос и научавах много от него. За живота, за светлината и рисуването с нея. Сега Панос в болницата чака да го оперират и състоянието му е „стабилно“ — вчера се обадих по телефона, за да попитам как е той. Първо не искаха да ми дадат никакви сведения — само на най-близките роднини, обясних, че съм негов ученик в областта на фотографията, искам да го попитам нещо, свързано с тази материя, не биха ли го повикали на телефона. Изсмяха ми се — не били телефонна централа. Поне това ми казаха, че състоянието му е стабилно, но за операцията е още рано.

След училище минах пак край къщата му, доста голяма разходка, но днес и времето е по-топло, пролетта вече е астрономически факт и се чувства навсякъде. Но, както Панос беше казал, ако не я чувстваш в сърцето си, няма как да я почувстваш и около теб. Ех, дворът му е разцъфтял, даже първите пчели чух да бръмчат около храста, а и пеперуда видях — животинките възкръсват, заедно с дърветата и цветята, всичко се радва на животворните потоци светлина. Трябва да си купя диапозитивен филм, сега светът е цветен!

И сънищата ми са цветни — и много ярки, какво ли означава това? Някой беше казал — май че беше дебелият Пешо — по някакъв повод, че само лудите сънували цветни сънища. На което Евчо, ех тоя Евчо, беше отговорил: а тъпите мислят само черно-бяло. Че Пешо си е тъп, тук две мнения няма, не го виждам да изкара годината, но успехът в училище изобщо не е критерий за интелигентност, я виж малкото Мими — по всичко шест и нито едно изречение извън написаното в учебника. Питаш я за нещо обикновено — не казва „не знам“, а „това още не сме го учили“. Нито пък може от назубреното да събере едно с друго и да получи нещо трето.

Бях забравил съня си, но пред къщата на Панос той изплува отново пред мен, даже с поразително ярки подробности. Беше цветен. Намирах се уж на плажа, а беше нещо като заливче, закътано от скалички, с малко хора, златист пясък и доста обширен остров недалече от брега. На пясъка, върху пъстра кърпа, лежеше Людмила по гръб със затворени очи. В съня ми тя беше съвсем гола, това естествено, ми действаше възбуждащо, съзерцавах нежните й гърди с бледорозови зърна, златистите косъмчета между бедрата й — които не съм имал още възможност да видя, ръцете й, отпуснати на пясъка, гладкото й лице, от което бяха изчезнали всички лунички и младежки пъпки, каквито ние имаме на тази възраст, слънчевите лъчи се разхождаха по тялото й и просто виждах как я галят и й се радват. А тя беше неподвижна. Не знам защо си мислех, не, знаех със сигурност, че ако я докосна да я погаля, ще изчезне. Затова затаих дъх и само я наблюдавах. Малки вълнички плискаха почти до петите й, морето беше спокойно. В един миг чух бучене, от никъде се появиха облаци, които закриха слънцето, някакъв глас нареждаше, като от високоговорител незабавно да се отправим към острова, за да бъдем спасени, огледах се — бяхме останали сами, светлината беше станала неприятно рязка и бяла. Опитах се да я разбудя, докоснах красивата извивка на рамото й, тя не изчезна, но започна да става прозрачна, гласът ми каза незабавно да тръгна, тя ме чака на острова. Видях множество, което се бе отправило към този остров, може би морето до него беше плитко, защото никой не плуваше, всички ходеха по дъното и то им стигаше само до коленете. Сложих чантата на рамото си и тръгнах с другите към острова, дъното режеше петите ми с миди и раковини, но морето се оказа наистина съвсем плитко. След минута бях на острова и тръгнах да я търся — на групички седяха хора, облечени в бански костюми, а някъде и съвсем голи — но това вече не ми действаше възбуждащо, напротив, имаше нещо ужасяващо в тях, нея я нямаше никъде, а ми бяха казали, че ще я намеря там — обърнах поглед към брега, на който я бях оставил, но бряг нямаше — в един момент се оказа, че островът е далече в морето — един малък остров, без нито едно дърво на него — само камъни и златист пясък. От никъде не се виждаше суша. Изведнъж я видях — седеше на една скала, облечена с най-красивата си рокля и, с гръб към мен, гледаше морето. Реших да я фотографирам така и потърсих фотоапарата в чантата, която беше на гърба ми, но го нямаше там, чантата беше пълна с черупки от миди и раковини, изсипах ги на брега, от шума тя се обърна — лицето й беше на Виктория. Изгледа ме строго, като че ме обвиняваше за нещо и пак се обърна към морето. Хвърлих чантата на брега и тръгнах по него — излязох на бял път, светещ от слънцето до болка в очите, поех по този път, който извеждаше на малък пристан, на пристана имаше пейка, на нея седеше Панос — облечен в бял костюм, до него имаше куфар.

— Чакам кораба — каза ми той, като ме видя, — нещо се забави, чул ли си дали има закъснение?

Не знам защо ме обхвана страх от този кораб. Казах:

— Съобщиха, че няма да дойде. Хайде да вървим да се прибираме. — Хванах куфара му да го нося и го подканих да тръгваме.

— Хе, ами че аз нали точно затова чакам. Да се прибирам искам. В родината, при моите си. Откога ме чакат.

После погледна куфара в ръката ми и додаде:

— А куфара го вземи, той е твой, за тебе съм го донесъл. Вътре са нещата, от които имаш нужда. И онова топче, дето го загуби, когато беше малък, спомняш ли си, дето много плака за него, цял ден плака, и то е вътре, не се притеснявай.

След което той се обърна отново към морето. Тогава видях в дъното на хоризонта кораба, той се приближаваше, ставаше все по-голям и по-голям, стана огромен, изпълни пространството със себе си, а Панос се изправи и леко, с някаква детска походка, в която имаше радост, се запъти към него. Скръб завладя душата ми и за да не се разплача, се обърнах към острова, вдигнах куфара — сега той беше невъобразимо тежък, не знаех как бих могъл да го понеса, в далечината по белия път видях женска фигура, но вече не знаех дали е Людмила, или Виктория. Тогава се събудих.

Сънят остави някаква тежест в мен, не знаех как да си го изтълкувам, със светлинните петна, които утринното слънце хвърляше по стената до леглото ми, той започна да се разпада на елементи, искаше ми се да стана да го запиша, но нямах сили и за това, след минута го бях забравил съвършено и единствено не дотам здраво усещане се беше утаило в съзнанието ми. Както и идеята, че Панос е в опасност. Затова когато майка ми и баща ми излязоха на работа — имахме първия час свободен — потърсих в указателя и набрах телефона на болницата. А ето че след училище, пред къщата на Панос, сънят изгря отново в паметта ми, с най-ярки подробности и детайли — като в добро фотоувеличение. Даже, както понякога се случва с интересните сънища, по-късно се появиха подробности, които аз не знам сънувал ли съм ги, или въображението ми ги е създало след това — както в най-обърканите сънища едно нещо води до взрив от асоциации и като че ли само за миг преживяваш стотици неща, най-различни, понякога противоположни едно на друго, едновременно, сънят засява идеи, които могат да се развият в будно състояние, така, че после да си ги спомним като сънувани. Ето например не мога да си спомня, попитах ли Панос как ще се свързваме, когато той замине, ако имам нужда от съвет и той дали ми каза: много просто, нали имам телефон, знаеш ми номера, винаги, когато имаш нужда от съвет, звъни. Явно в самата природа на сънищата е заложена тази фрагментарност, която за частици от секундата те зарежда със спомени, способни да се развият по-късно. На сън времето се движи с други измерения, случвало ми се е да сънувам случки, можещи да изпълнят цял ден и като се събудя, се оказва, че съм спал не повече от минута — две. Не знам има ли телефон Панос, трябва да има, не съм го виждал в работната му барачка, и номера му не знам.

И още нещо се случи днес. Имах писмо от Виктория. Оставено, както винаги, под чина. Отново се постарах Людмила да не разбере за него, това лъжа ли е? Не, просто не ми се искаше да я тревожа, така или иначе при първа възможност ще й разкажа всичко. Писмото беше кратко:

„Здравей. Какво ще кажеш за тази неделя след четири следобед? Материали има, макар да не съм наясно точно какви и за какво. Като дойдеш, ще се оправим.“

Следваше адреса — оказа се, че живее недалеч от нас.