Георги Караджов
Скритото изображение (75) (Записки на фотографа)

75.

21 март, неделя

Уж щяхме да се разхождаме, обаче не би. Някакви роднини й дошли на гости. Така че се разхождах сам. След студовете отново се затопли, от градините убийствено мирише на зюмбюли и нарциси, гугутките пак мелодично закопняха, даже кос чух рано сутринта да извива кръшно своите мелодии, също като човек как свири с уста, можеш да го напишеш на ноти. Целият град е настръхнал в някакъв особен трепет, сега магията му се усеща най-силно, очакване на чудото, може би така трябва да го наречем — очакване на чудото. Предпролет. Предчувствие за нещо хубаво, нещо, което непременно ще ти се случи и никой и нищо не може да попречи то да се случи, защото е само за теб и е на път. И хем знаеш какво те очаква, хем го възприемаш като изненада, като свиден дар. Всичко се събужда, развива, разлиства, полудява, проявява своята същност и стремеж, избухва в цветове, във форми, в страсти не само отвън, но и вътре в теб, в мислите ти, в усещанията ти, във възприятията ти, поставя на очите ти филтъра на празничността, на копнежността, на цъфтежа. Може би така се усещам, когато проявявам филм. Знам, че ако избързам, ако отворя бачока, ще го осветя и скритото изображение ще избяга. Родено от светлината, но още спотаено, невидимо, то трябва да бъде проявено, за да стане зримо и фиксирано, за да остане запечатано върху лентата и точно този процес на превръщането на невидимото във видимо, на несъществуващото в съществуващо е магията, чудото. Както четох в Библията, бог създава света от нищото, прави съществуващо от несъществуващото, а после твори човека — от земя, от пръст и вдъхва в него жива душа, едно скрито изображение, по образ и подобие свое, ето образът, който е в тайната. Във всеки един от нас. И нашата задача е да проявим този образ, да го запазим от осветяване, да го направим видим. Кои сме ние? Откъде сме дошли и защо? Това е скритото изображение в нас и изглежда проявител му е любовта, тя прави нещата видими — да бъде виделина. И ето сега, предпролетната природа ни дава пример, подсказва ни разгадката на тайната, която носим в себе си, топлината на слънцето е нежност, светлината му е сила, тази сила и нежност правят пролетта, а тя е любовта на природата. И черните клони се отрупват със зеленина, с цветове, разкриват своята скрита същност, образа си, който всички ние възприемаме с възторг и с радост. Но ако носим нещо лошо, нещо тъмно в себе си, ако нашето скрито изображение е некрасиво, съдържа разруха и гибел, то кое е, което го проявява, омразата ли? Сигурно противоположността на любовта е омразата, тя, ако погледнем математически, е любов със знак минус. Но как да различим любов от любов, пролет от пролет, нали под едно и също слънце растат и здравеца, и мухоморката, и розата, и татула? Важно е какво скрито изображение сме формирали вътре в нас, от него ще се появи нашата истинска същност, щом я докосне южнякът. И да изчистваме отровата, да сме безпощадни към нея, да я изчистваме всеки ден, а значи — да сме безпощадни към себе си. Любов, помогни ни!