Георги Караджов
Скритото изображение (29) (Записки на фотографа)

29.

17 декември, сряда

— Влез, влез, тъкмо ще видиш как снимам портрет.

В студиото беше седнала жена на възраст, но с грим, червило и старомодна широкопола шапка. Сви устни, като ме видя, но Панос побърза да каже:

— Той е мой ученик, уча го на фотографчилък, не се притеснявай, добро момче е.

Дамата направи опит да се усмихне. Панос поставяше голямо бяло платно от лявата й страна на статив, после нагласи лампата с чадърчето от дясната, още една — отзад, обърната към фона — беше сложил сиво платно като екран — и онази, в пресечения конус — зад апарата.

— Това е Невена — представи ми я той, докато светваше слабо, наместваше и отново изгасяше лампа след лампа. — Моя стара познайница. Намерила е тази шапка на тавана — от баба й е и сега ще правим ретро-портрет с шапка. Забележи, светлината отгоре ще бъде грешка. Защо?

— Заради сянката — отгатнах аз.

— Точно така, шапката е поводът, важно е лицето. Я, моля ти се, вземи да направиш по едно кафе, докато съм готов.

Отидох до страничната масичка, където беше кафеварката. Знаех, че Панос не е по кафето, но все пак го бях виждал как прави кафе, така че не ми беше особено трудно да се заема с тази задачка, но не изпусках от погледа си фотографа и неговия модел. Имах неловкото чувство, че съм прекъснал някакъв разговор.

— Я да сложим една масичка тука, за чашката с кафето — предложи Панос, грабна кръглата масичка от ъгъла и я намести пред дамата.

— Ама масичката с кафето ще се вижда ли? — за пръв път чух гласа й. Беше леко дрезгав, като на страстните пушачи.

— Масичката няма да се вижда на снимката, нито кафето. Обаче важното е ти да я виждаш. Как го пиеше, със захар, или без?

— С много малко, половин лъжичка само.

— Виждаш ли, забравил съм. Защото Спиридон го пиеше с четири лъжички, това си спомням.

— С три — усмихна се дамата. — А после, след инсулта докторите му забраниха и кафето, и захарта. Ама той знаеш ли колко ги слушаше!

— Не го беше страх.

— Никак. „Ако е писано да се мре, ще се мре!“ — така казваше. И с тези работи се шегуваше.

— С всичко се шегуваше той, весел човек беше — широка душа.

Опитах се съвсем безшумно да поставя кафето на масичката и седнах на табуретката в ъгъла.

— Кафето е готово. Ама те сега какво кафе продават, виетнамско ли е, какво е, мирише на бойни отровни вещества. Помниш ли как миришеше някога в „Малина“? Обичахте да сядате на времето със Спиро, колко пъти съм ви засичал там, а през лятото, на масичките отвън, да гледате улицата, старата община помниш ли я?

— Е, че как да не я помня, разбира се, че я помня. Там някога беше първият магазин за телевизори, какво чудо беше само. Мъжете се събираха на витрината да гледат мач. Спиро беше един от първите в квартала, който купи телевизор.

— Опера ли?

— А не, Опери още нямаше. Темп се казваше, руски. Като се развали, с удар отгоре се оправяше. Събрахме махалата, като слагахме антената, той на покрива, Ванко на улицата, аз му казвам — наляво, той вика на баща си — наляво, баща му върти, аз му казвам — стига, подмина сигнала, Ванко предава като телефон… Да си умреш от смях… Ама мерак — ново ли е, трябва да го изпробваме. Обичаше той новостите, прогреса. Ако беше жив, цветен телевизор щеше да купи, нищо, че не могат да ги докарат още и хората са като намазани с доматен сок. Пък и цветните предавания са малко.

— Обаче имаше и нещо старомодно в него, обичаше традициите…

— Обичаше ги. И много романтичен беше, седнем на кафе, той ще повика цветарката да ми купи цвете. „Едно хубаво цвете за това още по-хубаво цвете!“ ще каже и ще започне да избира, това било такова, онова онакова, цяла теория развиваше — за цвета, за формата, за усещането. Много я обичаше той тази дума — „усещане“, казваше, че това било най-важното, останалото било бошлаф работа, много беше нежен.

Дамата замълча, загледа се напред със светнал поглед, в който имаше и тъга и радост едновременно. В този момент блеснаха лампите в пълната си сила и апарата изщрака. От изненада подскочих, дамата също се сепна.

— Ама чакай, ти снимката ли направи? Ами аз не се бях нагласила, как така изведнъж, сигурно нищо няма да излезе, сигурно съм мигнала.

Панос се засмя тихичко.

— Като я видиш, пак ще си говорим. Ама хайде, като толкова искаш, ще направим още две-три пози, да си спокойна. Усмихни се, погледни насам, щрак — готово, хайде сега още една.

После дамата свали шапката си и стана най-обикновена застаряваща женица с прошарени коси, по-млада от Панос, но не много. Седнахме на масата, пихме чай — зелен, оказа се, че и тя го цени, само че няма откъде да си го доставя, по магазините има само грузински, индийски или на пакетчета, все черен. Продължиха да разговарят и името Спиридон през цялото време беше основна тема. Бил любител поет, писател, но не е издал нищо, пишел за себе си и за приятели, на които раздавал машинописни копия на стиховете си и разказите си, иначе по професия бил фолклорист, споменаха някаква книга за образа на змея в българския песенен и приказен фолклор. След това дамата стана, пъхна шапката в една картонена кутия и се облече да си ходи. Пожелаха си Весела Коледа. Уговориха се кога да дойде за снимката, на прощаване го целуна и го нарече Панчо. На мен ми стисна ръката и ми каза да го слушам, много мога да науча от него.

— Да, Спиридон, Спиридон… — каза Панос, след като останахме сами. — Голям човек беше, приятели бяхме с него. Запознахме се на една етноложка експедиция в Странджа планина, фотографът им се беше разболял и ходих, та снимах аз. Големи приятели станахме, имам тук в шкафа две папки от неговите неиздадени творби, някой ден мога да ти покажа. Обаче сега да се върнем на портрета. Какво е портретът? Сложно нещо, едно от най-трудните във фотографията, някои си мислят — лесна работа, щрак Марийке на портрет! — засмя се със сипкавия си смях, — ама не е така. Фотография на човешко лице все още не е портрет, понякога е точно обратното. Сега да почнем от осветлението — виждаш тука имаме предно осветление, то е важно, защото фотография идва от светлина, без светлина нямаме Художник, нали така. То разкрива основните черти на лицето, неговата физическа характеристика, но го оплоскостява, прави го на щампа. Човешкото лице повече от всичко останало изисква дълбочина, а дълбочината идва от втори поглед, от друг ъгъл. В нашия случай използвам „поглед“ за светлинен лъч, в случая е едно и също. Затова слагаме една светлина отстрани — нагласяме я според характера на лицето, с оглед къде ще хвърля сенките, в случая с шапката не трябва да бъде високо, за да не засенчи същественото, освен ако не търсим такова засенчване. Запомни добре, всички правила в изкуството са относителни, зад всяко има по едно: „освен ако не го търсим нарочно“, това е свободата на твореца да не копира, а да интерпретира. На страничното осветление викаме „рисуващо“, защото то рисува обемите, прави илюзия за триизмерност, затова е много важно, ако искаме да омекотим сенките, за да придобие портрета благородно излъчване, слагаме един рефлектор от другата страна, той отразява светлината и дава просветка на сенките — използвам това бяло платно. Като нагласяме страничната светлина, се съобразяваме и с контурите и релефа на лицето, ако носът е прекалено дълъг — дърпаме лампата напред, да коригираме дефекта, освен ако няма да правим карикатура, изобщо нагласянето си е въпрос на опит, с Венчето работата е лесна, има класическо лице, колко портрети съм й правил аз на времето, много беше красива като млада, и сега й личи, под бръчките. Намерила шапката на тавана и ми се обади, приличала много на баба си, та в определен смисъл това беше портрет и на баба й, портрет в стил ретро, забеляза ли как беше облечена?

— Ами… с рокля, май не точно.

— Виждаш ли? А нали трябва да имаш наблюдателно око. С рокля, да, ама от едно време, без да е фрапантно ретро. Та за такъв портрет се изискват и специални условия. Най-накрая слагаме и един светлинен източник за фона, така се създава още по-голяма триизмерност, косите и целият силует се подчертават от един лек ореол, светват и отделят портрета от фона. Другото непременно условие е да имаш светлосилен обектив, блендата се отваря до степен резкостта да бъде в границите на лицето, някои прекаляват — очите са на фокус, носа вече не е, аз обичам очите и носа да са на фокус, косите също са важни, най-важни са очите, разбира се. Та тук на обектива има една скала на рязкоизображаемото пространство при различните бленди, гледаш и слагаш каквато ти трябва, като имаш пред вид осветлението, даваш съответната скорост. Зависи какво точно искаш да кажеш с този портрет, ти си творецът, ти решаваш. Портретните обективи са обикновено твърди обективи с фокусно разстояние около 50-те милиметра, те предават формите на лицето такива каквито са, без изопачения, широкоъгълните и телеобективите променят тези форми, а рибето око прави направо карикатура, използват се за специални случаи.

Толкова за техниката. Сега идва най-трудното в портрета. Да уловиш човека, който стои зад него, без маската, която си е сложил за снимката, да хванеш нещо характерно от вътрешния му свят, да го направиш жив и да го охарактеризираш. И по този начин портретът ще въздейства и на случайния зрител, ще го заинтригува, ще му разкаже история. Иначе е снимка за паспорт, представляваща интерес само за контролните орани. Защото човек като застане пред камерата, гледа да се направи хубав така, както той си мисли, че се прави хубав, слага си значи една маска и фотографираш маската му, не него. Как да му свалиш маската? Разказват, че Леонардо като рисувал Мона Лиза, ангажирал музиканти, жонгльори, смешници да й отвличат вниманието и когато тя неволно се усмихнала на някаква по-особена шега, увековечил тази загадъчна усмивка, която прави цялата картина. Не знам дали е вярно, един художник рисува дълго, моделът стои с часове, с дни, има всякакви моменти на настроение, художникът може да избира кой момент да вземе — от скука и безразличие до вдъхновение и въодушевление. Фотографът няма толкова време, в броени минути той трябва да предизвика зайчето да изскочи от храста и точно да го уцели — решаващият миг, както казва Картие-Бресон. Мигът, който трае само миг. А миг значи мигване на клепача, трепване на затвора на обектива.

С Венчето беше лесно, познаваме се отдавна, винаги като се видим, си говорим за Спиридон, когато се опитвам да насоча разговора към нея самата, тя винаги го извърта пак към него. Много се обичаха, много бяха свързани един с друг, много спомени има, тя живее само в спомена, събуди един от тях, хубав спомен, и ето ти я цялата на картинка, само остава да натиснеш спусъка, забеляза ли, че изобщо не си е докоснала кафето? Че тя от години не пие кафе, ама навремето пиеше, много обичаха да седнат в някое кафене двамата. Та кафето беше само така, за събуждане на атмосферата, тя го усети и затова не възрази, останалото идва от само себе си. Виж с непознат модел е трудно, ние хората сме потайни, свикнали сме да не се доверяваме един на друг, смятаме, че искреността ни прави уязвими, трябва да успееш да го опознаеш, да го накараш да се открие, чак тогава става. А най-лесно става в любовта — той се усмихна и ми смигна съучастнически. — Истинската любов сваля маските. Достатъчно е влюбената в теб да те погледне, погледът й свети, любовта струи от очите й, за това има теории, че Джокондата е обичала Леонардо, а Севастократорица Десислава — Боянския Майстор, хората винаги си го мислят, когато видят истински портрет мистерия, че Мона Лиза е обичала Леонардо, а Десислава — Боянския.