Георги Караджов
Скритото изображение (63) (Записки на фотографа)

63.

27 февруари, петък

Мисля. Откакто Панос е в болницата, мисля повече, ей така, лежа си и си мисля, за оправдание държа някакъв учебник и се правя, че го чета, така избягвам въпросите и упреците. Вкъщи е спокойно, бури няма, че да видим докога.

Днес прочетох „Еклесиаст“. Не че съм чел дотам, обаче Библията е голяма книга, по-точно тя е библиотека от книги и не е необходимо да ги чета поред. Людмила ме съветва първо да прочета книгите на Новия завет, това е втората част от Библията, където се говори за Христос, а после да прочета Стария, тъй като той бил подготовка за появяването на Христос, обаче аз обичам да чета в хронологичен ред, въпреки че като влязох в дебрите на описания на различни правила и сгради, се уплаших и реших да погледна напред — така стигнах до „Еклесиаст“ и се сетих, че някои изречения са ми познати. Още в началото: „Суета на суетите, всичко е суета“. Хм, ясно. Обаче щом всичко е суета, то какъв смисъл има да чета по-нататък, какъв смисъл има да търся някакво обяснение за живота — суета и толкоз, ама че работа. Да де, ама той по тоя начин те връзва да го прочетеш до края, става ти любопитно, трябва да призная, евала за трика. И така хванах и го прочетох от край до край на един дъх. А сега съм отворил учебника по физика, гледам някакви формули, без да ги виждам, то ние не сме стигнали още до този урок, и мисля. Панос е вярващ, Людмила е вярваща, а за какво вярват, след като всичко е суета? Обаче от текста излиза, че вярата не е суета, суета е да поставиш себе си най-отгоре и да се задоволяваш с удоволствия все повече и повече — с храна, пиене, забави, секс, да си ненаситен, защото веднъж се живее и, дето вика Паназа, като знам колко малко ще съм жив и колко много след това ще съм умрял, трябва да наваксам. Обаче пише и че всичко е до време, по-точно, че си има време за всичко и като свърши това време, свършва и съответното нещо, а като свърши цялото време, свършва и всичкото нещо. И накрая те очаква едно огромно нищо и никакво, една такава черна дупка, поглъща те ненаситно и даже и спомена за тебе поглъща, така де. Толкова алчна и лакома като тебе, защото и ти алчно и лакомо си го поглъщал тоя живот, всичките му удоволствия и лакомства. И защо ти е тая вяра? Само да си ограничаваш кефа с разни закони и правила? Какво ще получиш ти като обезщетение, задето не си изпитал това, което са изпитали другите, задето си се ограничавал и си живял според морала? Според десетте заповеди? По-добър задгробен живот? Ама такова нещо няма, просто няма и толкоз, ако смъртта е противоположност на живота, то в нея е невъзможно да има живот, както и в живота е немислимо да има смърт. Хм, тука вече се оплетох като пате в кълчища, философията не ми е сила — ние учим в училище марксистко-ленинска философия, там основният философски въпрос си има основен философски правилен отговор: битието определя съзнанието и битието е познаваемо — ха-ха-ха, виж как го знам, после просто разтягаш локуми по тези теми и готово, поне според нашите даскали.

А може би вярват, за да имат съюзник — бог съюзник, не какъв да е някой си, който днес е силен, а утре може и да не е, а бог — всесилният, може би така се чувстват по-сигурни, изгубват си страха, нали ако имаш на кого да се опреш, за какво да се хванеш, животът става по-лек, даже и няма нужда да му мислиш толкова, твоят спасител ще те спаси, гледай си работата. Ама бог нали наказва, ако не изпълняваш заповедите му? И яко наказва, през поколения. Та да се разберем — спасява ли, или наказва? Или и двете? Кое повече? Няма кого да попитам, трябва сам да го измисля. И го измислям, че повече като спасител го приемат хората… поне оттатък, на запад — те са по-религиозни от нас, отчасти защото им разрешават де, какво ти разрешават — сигурно ги и задължават някои, така както нас ни задължават да зубрим Диамат и Научен комунизъм. Изобщо в тази наша многострадална родина сме били повече ограничавани и наказвани, отколкото обичани и награждавани и сигурно затова и нашият бог е повече наказващ и осъждащ, отколкото спасяваш. Днес й го казах в междучасието, а тя се разсмя и ми каза: ето виждаш ли, казах ти да прочетеш първо Новия завет, щеше да се ориентираш по-лесно. Много сме се отделили ние от тази материя, някога се е подразбирала от само себе си, даже вероучение е имало в училищата, запознати са били, а сега е като някаква екзотична къщичка на полянка в гората, любопитно ти е да влезеш, обаче те е страх, а и вратата не можеш да намериш, че и не знаеш, ако влезеш, ще можеш ли сетне да излезеш, ако стане нещо, има ли авариен изход?