Георги Б. Караджов
Скритото изображение (2) (Записки на фотографа)

2.

1 октомври, сряда

Думата „фотография“ има гръцки произход. Съставена е от две думи: фотос — светлина и графос — рисунка. Съчетанието може да бъде преведено най-малко по три различни начина:

А: Рисунка с помощта на светлината, където художника рисува, служейки си със светлината като с четка;

Б: Рисунка на светлината, като художника, който рисува, е светлината;

В: Рисунка на светлината, при която художникът рисува самата светлина с помощта на техническите средства за улавянето и фиксирането й.

Освен тези основни тълкования има множество други, базиращи се на съчетанията на две от тях, или на трите в различни процентни съдържания на компонентите им и в различна тяхна йерархия, така че многообразието на практика е неограничено. И въпреки това всеки един от трите кита, които държат постройката на тази човешка дейност до голяма степен определя характера на възприемането й от страна на тези, които я извършват и на тези, които я възприемат.

Хм, сложничко е, ще го прочета няколко пъти, за да го разбера — носех си тетрадката и си го записах прилежно точно както ми го каза Панос днес. Било личен поглед към нещата, нямало да го намеря в учебниците. То не че съм се засилил да чета някакви учебници по фотография, даже онази книжка „Пионер-фотолюбитель“ най-вече гледам заради картинките. Нали фотографията се учила от гледане.

Нещо захладя и влязохме в студиото. Седя на стола, където сядат онези, които трябва да бъдат фотографирани, зад мен има бяло платно, от двете ми страни — обърнати на опаки бели чадърчета, в които има лампи — на стойки, пред мен някакъв екран на нещо като дъно на пирамида, предполагам, че вътре, в пирамидата също има лампа, и той на стойка. И тежък дървен статив, на който се слага апарата. Апарат сега нямаше. Освен всичко това — малко бюро с въртящ се стол, на който седи Панос и разглежда през лупа някакви парчета от лента, докато ми говори. И един шкаф с много чекмеджета. Черна завеска закрива вратичката към лабораторията.

Панос гледа негативите на фона на светещо екранче, не изглежда да е много доволен, клати глава, после слага парчетата лента в специален класьор, прилича на тези класьори, в които подреждат марки, само че филмчетата се пъхат в прозрачните ивици отстрани, затваря класьора и се обръща към мен.

— Съветвам те да си пазиш филмите нарязани. Много хора просто ги навиват на руло и така ги съхраняват, ама по този начин лентата се надрасква, пък и с годините става чуплива, емулсията се поврежда. Налага се ретуш, пък той е сложна и несигурна работа, особено ако ретушираш негатива. Виж, негативът трябва много да се пази, той е оригиналът, той е свидетелят, свързващото звено между живота и неговото отражение. Едно време снимахме на стъклени плаки — счупи се — край. Сега не се чупи, ама пак по много начини може да се унищожи, ако не знаеш как да го съхраняваш. И как да го цениш.

Панос млъква, взема класьора, в който току-що е подредил негативите, отива с него до шкафа и го слага зад една вратичка, където са наредени други като него, прилежно номерирани.

— Колкото повече стават филмите, толкова повече ред е нужен, иначе се объркваш. Не че не съм хвърлял, хвърлял съм, разбира се, не всичко съм запазвал. Но това беше някога, когато бях максималист. Сега съжалявам, че съм ги хвърлял. И в най-лошия негатив, и в най-неуспешната снимка може след време да се открие нещо, някакъв детайл, който да ти помогне да възстановиш цяла епоха, както палеонтолозите — по една костичка възстановяват цялото животно. Всичкото това светлината го е нарисувала (по начина, по който го каза, май трябваше да напиша Светлина с главна буква), а тя не е за подценяване. Самият бог говори чрез нея.

Я виж ти, той бил религиозен. При старите хора се среща често. А може да го казва и в преносен смисъл, баща ми е атеист, разбира се, но и той казва понякога такива, влезли в езика ни фрази, като: „пази боже“, „слава богу“, „един бог знае“ и т.н.