Георги Б. Караджов
Скритото изображение (90) (Записки на фотографа)

90.

20 април, вторник

Това е краят на този дневник. И краят на още много други работи. Това е краят на писането. Аз повече няма да пиша. Аз ще се опитам да живея, да открия живота си, да разгадая онова тайнствено скрито изображение в моята същност, в дълбокото на душата си и да му позволя да се прояви и да изплува на повърхността, да се изяви и да ми стане водач. Защото повече от всякога имам нуждата от водач. И настана времето сам да си бъда водач, сам да се преведа през живота — моя живот, и да го живея! Просто съм задължен да го направя, не за да се харесам на моите учители, не за да изпълня техните съвети, а заради самия себе си. Това е дълг пред мен и, в същата степен — към тях. Длъжен съм!

Този срок учим следобед. Сутринта направих разходка до морето и се върнах през центъра. Отново се отбих да погледна къщата на Панос — никакви промени. Върнах се към десет и набрах номера на болницата. Учтиво помолих да ме свържат с Белодробното и този път нямах никакви трудности, веднага ме свързаха, без да ми задават никакви въпроси.

— Здравейте, аз съм Александър Станиславов. Много бих искал, ако е възможно, да говоря с вашия пациент Панос Бохосян, от стая 308. Важно е, моля ви, бъдете тъй добра…

Не чух отговор, приглушено — явно запушиха слушалката с длан, долових разговора:

— Някакъв тук, търси арменеца от триста и осма?

— Че той нали…

— Ама ха де. Ние тука да не сме бюро информация, не ни оставят да си гледаме работата.

— Дай го на мен.

След секунда с нормален звук чух гласа на другата.

— Извинете, по принцип не даваме сведения за състоянието на нашите пациенти. Освен на най-близките роднини. Вие какъв сте на… момент… на пациента Бохосян?

Усетих как ужасното предчувствие ме смразява, как ужасът полазва от петите ми и се издига нагоре по цялото ми тяло, помислих си, че като стигне до сърцето ми, може да го накара да спре — то така отчаяно удряше в гърлото ми, че едва успях да изрека:

— Приятел съм му, близък приятел, той роднини няма.

— Добре, ще направя изключение, за да не ни звъните повече — за този арменец се скъсаха да звънят — все приятели, човек не може да си гледа работата спокойно, ние тук не сме телефонна централа. Приятелят Ви почина в петък следобед, след операция. Операцията беше съвсем успешна, но се оказа, че е имал порок на сърцето и то не е издържало.

— Починал… ама как така… и… кога е погребението? — произнасях аз, между глътките въздух, който сякаш искаше да ме задави.

— Е, вие искате прекалено много от нас, откъде да знаем, ние не сме погребално бюро. Достатъчно време ни загубихте! — и затвори.

Отпуснах слушалката. Ръцете ми трепереха, вселената се беше обърнала наопаки, не е вярно, не е вярно, не може да е вярно, онези идиотки там ме лъжат, за да се отърват от мен, Панос си е жив и здрав, нали ясно го видях в неделя да влиза в църквата — на Задиг. Разбира се самозалъгването продължи само минути, жестоката истина ме обгърна отвсякъде и аз трябваше да я асимилирам, да я повярвам и да се науча да живея с нея.

В този миг телефонът иззвъня отново. Дали не ми се обаждаха, да ми кажат, че са сбъркали, че е станало разместване, съвпадение на имената. Вдигнах веднага.

— Ало, обажда се Симеон Икономов. Мога ли да говоря с Александър?

Симеон Икономов, никога няма да забравя това име, нито адреса му — човекът от Пловдив.

— На телефона.

— Ах, най-после Ви открих. Имам много лоша новина за Вас, за съжаление.

— Знам — казах, — току-що научих.

— Да, значи знаете, нашият общ приятел се пресели в по-добрия от световете. Трябваше да Ви уведомя по негово настояване, доколкото знам, Ви е оставил нещо в завещанието — един фотоапарат или нещо такова, да не се учудите, когато Ви повика изпълнителят.

Оставил ми нещо, сега, когато него самият вече го няма, единствено тъпо безразличие ме дави като блато.

— Кога беше погребението?

— Вижте, то се оказа малко по-сложно, докато се уредят формалностите, те настояваха и за аутопсия, а се случи и една друга работа междувременно, да не Ви занимавам с подробности, но нещата се забавиха. Погребението ще бъде утре в три часа следобед. На арменските гробища. Ако не сте на училище, можете да присъствате, разбира се. Всичко добро Ви желая.

Затворих телефона. Всичко беше ясно. Ненадейно се бях оказал сам, истински сам.

Ето къде беше откарал белият кораб от моя сън учителя ми, ето кои бяха го посрещнали с радост.

Ето как трябваше да завърши този дневник.