Георги Караджов
Скритото изображение (7) (Записки на фотографа)

7.

21 октомври, вторник

Днес беше рожденият ден на Мано. Всъщност той се казва Манол, но всички го наричат Мано. Отговаря на името си, много мускулест, едър, шахматист с някакво звание — гросмайстор ли, нещо такова. Приятел ми е, въздържател — той лично не пие, и на рождения ден нямаше много за пиене, казва: — Ако не можеш да се веселиш без алкохол, значи изобщо не можеш да се веселиш. Изобщо — човек с принципи, но въпреки всичко, с него е интересно. Беше поканил някои от класа и двама от шахматната секция, типични интелигенти, сухи, дълги, с очила и отегчени физиономии, той изобщо не прилича на тях. Е, слушахме Висоцки, той има някои плочи — официалните записи, с оркестър: „Скалолазка“, „Утринна гимнастика“, ей такива неща. После един от онези сухите извади отнякъде магнетофонна лента и Мано пусна на магнетофона (те имат Панасоник), други записи, на чашка, „блатни“, както ги нарече, апокрифни. Е да де, ама Висоцки без водка някак си… То аз пък, големият пияч, водка опитах за пръв път миналата година на бригадата. Накрая минахме на Битълс — една плоча на Мано, баща му нали е корабен механик, носи му разни плочи от всеки курс, има и Би Джийз, и Пърпъл, и Юрая Хийп. Людмила я нямаше, не я беше поканил. Беше Чефито, с нея също се знаем от преди гимназията, в началното бяхме в съседни паралелки. И Анжела. Беше и Тина, тя тези дни ни показа свои стихотворения, отпечатани в „Родна реч“, ставаха. И снимка имаше — голяма работа! За морето, за парка, в това менторско списание не знам дали пускат любовни стихотворения, писани от юноши, според даскалите ние сме малки и трябва да си гледаме уроците, а не да се занимаваме с любов. И вестниците, и списанията са от един дол дренки, никога няма да изпратя стихотворения там, нали чета рецензиите за върнатите творби на последната страница, подиграват се! Не че имам какво да изпратя де, моите са някак тромави, несръчни, усещам го. Обаче сега, ако се влюбя, ако наистина се влюбя…

Та така, не ми беше скучно на партито, никак, само дето беше жалко, че Людмила я нямаше, е, Мано не знае, иначе щеше да я покани заради мен, нали ми е приятел.

А, най-важното, правих снимки с апарата. Филмът не беше подходящ — двайсет дин — по-скоро за дневно осветление, затова сложих апарата на масата, подпрях го с книги и на скорост В — затворът се отваря, броиш хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три и го затваряш на ръка, за да влезе достатъчно светлина вътре. А иначе — каквото излезе. На този филм бях снимал моста, дърветата в морската градина, казиното — бяха останали четири пози. Помолих ги да не мърдат — Анжела и Чефито, от двете страни на Мано. Какво ти да не мърдат, паднаха от смях…

А моста ще трябва добре да го нащракам от всички страни, татко каза, че ще го събарят, а на негово място ще правят друг мост — много по-дълъг, с модерно осветление и голяма площадка със сладкарница на края му, директно в морето ще си пием кафето. Панос казва, че фотографите са призвани да запазят отиващото си в документи — за бъдещите хора.