Георги Караджов
Скритото изображение (27) (Записки на фотографа)

27.

10 декември, сряда

Проявител може да се направи и от химикали, купени в Учтехпрома.

Метол — 1 гр.

Хидрохинон — 5 гр.

Натриев сулфит безводен — 26 гр.

Сода — 20 гр.

Бромист калий — 1 гр.

и вода — до 1 л.

Още няколко подобни рецепти имам, даде ми ги Панос, ако мога да намеря всичко и баща ми осигури достатъчно чувствителни везни, ще си разтварям сам.

Това съединяване на молекули и атоми, движението едни към други, да се прояви нещо, да се възстанови среброто, да се разтвори и отмие ненужното, единствено погаленото от светлината да се запечата за вечни времена, да се впие в лентата, за да може безброй много пъти да бъде окъпвано със светлина, пронизвано от лъча на фотоувеличителя, уголемявано, за да може да въздейства на другите и да узрее като произведение на изкуството — не е ли страхотно! Е да, надяваш се докато филмът изсъхне, после го погледнеш с лупата, с която майка ти бродира, и видиш, че няма фокус и цялата лента е за в коша. Да, осветлението не е било достатъчно, а скорост трийсет се снима само със статив, много добре ги знам тези работи, ама видя ли нещо, ги забравям, защото това нещо така ме увлича, че не мога да мисля за друго. Панос казва, че фотоапаратите на бъдещето ще бъдат повечето автоматични, сами ще си определят скорост, бленда, даже и в композицията ще се намесват, абе, с други думи, слагаш ги на статива и те сами си щракат каквото си искат, ти само им сменяш филмите. „Е, не е ли ужасно!“ — смее се Панос, „То така ако ще е, и изложбите ще се посещават само от фотоапарати, ще гледат шедьоврите на колегите си и ще се възхищават един на друг“.

С други думи, успя да ме накара да се радвам, задето живея във времето на ръчната работа, когато главата управлява процесът, не някакви безсловесни и безсмислени електронни импулси. Иначе такива автоматически апарати, при които само натискаш копчето, вече има. Но за художествена работа не стават — нали от отварянето на блендата зависи дълбочината на рязко изображаемото пространство, ако в един портрет и фонът е на фокус, става шарения и половина, трябва да можеш да отделиш важното — лицето, очите — от маловажното, да подчертаеш значимото, така се създава и илюзия за триизмерност, пък то в тези апаратчета всичко е на фокус — фиксфокус се казва, а блендите си ги определя там електрониката, както и скоростта, нямаш никакъв контрол върху процеса на снимката. Единственото хубаво му е, че автоматично пренавива кадъра след всяка снимка.

— Един колега — разправяше Панос, — художник фотограф, монтирал една такава компактна камера отпред на количката на сина си — на шест месеца бебе, свързал с едно устройство, изобретено от него самия, спусъка на апарата с гирляндата с дрънкалки пред лицето на детето, децата обичат много тези гирлянди, като им стане скучно ги дръпват, и те им дрънкат. Та в случая като дръпне детето гирляндата, апаратът прави снимка. После фотографът проявил филма, отпечатал това, което е излязло и прави изложба: „Първите фотографии на моя син“. И макар че това си е чиста случайност, (а има ли такова нещо като чиста случайност?), все пак идеята е много интересна. Нали в изкуството най-важна е идеята?

Колкото до филма — този път съм доволен, повечето пози са напълно приемливи, Панос ми обеща някой ден да копираме в неговата лаборатория — за пръв път ще се докосна до копирен апарат. Даже ми се струва, че този филм е по-добър, защото е проявен с немски проявител, но това си е чисто внушение, не знам защо ние, българите, сме склонни да смятаме, че задграничното е винаги по-добро от нашенското си. Е, аз досега проявих два филма с българския Фохар и не бяха лоши, Панос ми беше дал малко концентрат в едно шишенце да пробвам. Явно съм се понаучил вече и внимавам, гледам филма с лупата — всичко изглежда наред, добре е изсъхнал, опъвам го на едно одеяло на масата в хола, здраво хващам единия край и с една мека кърпа избърсвам следите от засъхналите капки от гланцовата страна. После го нарязвам на по три кадъра и завивам изрезките в един лист от тетрадка, внимателно с мек молив изписвам датата. Това е, остава само да бъде изкопиран. Панос ще го направи. Откакто баща ми ми е казал да не ходя повече при него, съм ходил два пъти. Продължавам да ходя и знам, че и той го знае. Може би се е примирил, или успокоил. Все пак, милиционерите с нищо не показаха, че го подозират, бяха много любезни. Ако наистина го подозираха, щяха да го задържат и да го разпитат, както се прави. И баща ми сигурно го е разбрал. Само дето Панос не ми взема пари за отпечатките, досега ми ги прави безплатно и аз не мога да го накарам — казва: „Девет на девет, дребна работа, имам тука едни излишни изрезки хартия — за проби“. Аз този път съм си купил фотохартия. И ще му я занеса — поне това — фохар девет на дванайсет — в кутията има сто парчета, един вид — останалите като компенсация за него. Хартията се продава в различни формати — 6×9, 9×12, 12×18, 18×24 и така нататък, в основата на тези размери стои отношението 3×4 или 2×3 — това 2×3, идва от 35 милиметровия кадър, „лайка“-формат, ако снимам с такава лента, мога да отпечатвам всичко, заснето на негатива върху картончето, в моя случай, обаче, ще трябва да кадрирам снимките си отново, да правя нови, правоъгълни отрязъци от квадратните си негативи, ако не искам голяма част от хартията да отиде напразно. Панос ми отпечатва целия кадър, смята, че си струва да отпечатвам и в квадрат, квадратът, казва той, е висш пилотаж в композирането, един добре запълнен квадрат си заслужава да бъде изкопиран и увеличен целия.

Гланцовите снимки се гланцират на специална електрическа преса (Панос ми показа), като се нареждат с емулсията върху лъскави хромирани ламаринени листове, аз ще ги залепям на стъкло — когато изсъхнат, ще се отлепят сами и вече ще бъдат гланцирани. Но това — когато имам собствена лаборатория, то дотогава може да се снабдя и с гланцпреса. Освен гланцови, има и матови хартии, и растерови и други, те не се гланцират, а само се изсушават и после се опъват в някой дебел том. Нямам търпение да се докосна до алхимията на този процес, образът й ще се появи като по магия върху белия лист и портретът ще стане истински.

Панос беше доволен от филма, а хартията отказваше категорично да приеме, но накрая успях да го убедя.

— Хайде твоите снимки ще ги правя на нея.

Похвали ме, че повечето ми кадри са портретни.

— Най-важното за нас е човекът, ако успеем да го изобразим както трябва, значи сме постигнали върха. Вселена е човекът — вселена сме отразили. Но това е и най-трудното, защото той се крие от нас, сложил си е маска, да не можем да го познаем, мисли си, че без маска е гол и уязвим, и безпомощен, затова си е сложил тази маска и така не само ние няма да го познаем, ами и той вече не може себе си да познае, защото поради маската отдавна е забравил кой е, или пък изобщо не го е знаел никога. Ако успеем да го издебнем, когато е без маска, да запечатаме на лентата неговата дълбока, изконна същност, и да му покажем снимката, той да се види, може да се познае и да тръгне към себе си. Защото от люлката до гроба човек върви в илюзорния свят, който са другите измислили и продължават да измислят за него. Но в много кратки мигове, в много редки случаи той може да добие отново образ, подобен на него самия и точно тогава пред него трябва да има фотограф със зареден фотоапарат и дързък обектив и да натисне спусъка с една петстотна, или една хилядна от секундата, защото един такъв миг може да е още по-кратък.

— Този миг не идва ли в любовта? — попитах.

— Любовта може да ни доближи до такъв миг. Когато сме целите потънали в нея, като в море, ние забравяме за света, ние спираме света в себе си, не си спомняме неговите уроци и поучения и слушаме само собствените си дълбочини. Но тя не е този миг, не, той е много по-дълбоко от нея. Защото тя е чувство. Този миг зачертава и чувствата, и биографията, и спомените, и знанията, и характера, и връзките и целия живот даже, всичко преживяно, всичките онези тесни дрехи, в които са те напъхали. Ти можеш да отразиш любовта в един портрет, можеш, разбира се. Или страданието, или надеждата, или радостта, щастието, очакването, каквото си поискаш, но това не е портрет на човека, там човекът е само екран, върху който най-добре, най-точно се отразяват всички тези чувства. Прекрасно и достойно е, разбира се, да отразяваме и състоянията, присъщи на човека, но това е нещо различно, това е портрет на състоянията там, където те са най-ярко изразени — върху човешката физиономия. А какво е самият човек? Как да стигнем до него? Ето загадката.

— Нали наричат очите прозорец на душата, можем ли там да я видим, в очите тази душа?

— Много хора — засмя се той, — не искат да бъдат фотографирани очите им, за да не можеш през тях да видиш душата им, душата, която те самите едва ли познават, но така ревностно крият от другите, та и на фотографиите им очите им са скрити зад черна лентичка. Защото ако проникнеш в душата на другия, можеш да направиш там какви ли не големи поразии, най-често в душа се влиза с кални обувки, това сигурно си го чувал. Както очите, така и душата може да се затваря и при повечето хора тя е затворена, няма как да нахлуеш в нея — не става. Очите са само един от нейните прозорци, през които тя оглежда света навън, неговите илюзии и измами. Но много често през очите гледа само тялото. Затова индийците са измислили някакъв имагинерен орган, трето някакво око, през което да гледа само душата. Аз мисля, че двете очи съвсем напълно й стигат, нали тези, които се занимават с изобразителните изкуства, каквото е и фотографията, разчитат само на тези две очи, през тях, ако погледне, душата може да приеме онова послание, което идват да й кажат.