Георги Караджов
Скритото изображение (62) (Записки на фотографа)

62.

25 февруари, сряда

Тази Виктория от Английската… Ама коя е Виктория? Не съм писал за нея досега. Или май че писах.

Преди няколко дни намерих под чина си бележка. Ние учим три гимназии в тази сграда, сега сме сутрешна смяна — реалната гимназия, другите две — математическата и английската — са следобедна. Та това момиче седи на моето място следобед, в Английската.

Отговорих на бележката, написах кой съм и с какво се занимавам, в смисъл че хобито ми е фотографията. Не бях казал на Людмила за тази кореспонденция, защото по онова време бяхме скарани. Пък и защо да ме ревнува от още една. Първо си помислих, че ето на, хубаво е да се срещнем с тази непозната, да се запознаем, чувал съм, че ония от английската са с вирнати носове, през междучасията само за математически задачи и литературни анализи си приказват, знам, че цялата им гимназия задължително посещава всяка постановка на театъра, после даже правели дискусия с актьорите — изобщо интелигенти! То не че на нас не ни се случва да си приказваме за литература в междучасието де, ама при тях било задължително — иначе си простак и те игнорират. Обаче всичкото това аз не го вярвам, чул съм го от една Ива от Г клас, дето малко пада… да не казвам каква, освен това е и клюкарка от класа, а интелекта й… Ей такива като почнат да се изказват за умните хора…

Та от това как тази Виктория пише, не личи да е някаква снобка (тази дума имаше ли женски род?)-нормално момиче, като нашите.

Нищо, че името й — на английска кралица. И съвсем пряма, така, дали защото анонимността ни предпазва от отговорност, от страха, че няма да те вземат на сериозно — в ежедневието всички ние трябва да носим маски — да не оголваме душите си, за да не бъдем наранени. И затова сме свикнали с тях, престава да ни прави впечатление. Ето, например, ако сме лице в лице, щеше ли тя да ме попита още с второто си писмо:

Александър, ти щастлив ли си? Можеш ли да кажеш за себе си, че си щастлив?

Изобщо, изобщо никой не може да знае, тук и сега, усещаш ли нещо като щастие, можеш ли да го дефинираш и да се причислиш към него? Ама че въпрос. Тогава никак, ама никак не бях щастлив, нали не си говорехме с Людмила, много ми беше тежко, но знаех, вярвах, че скоро ще се оправи, затова не вървеше да се определям като нещастен — имах дом, храна, родители — зад Гимназията е Сиропиталището — пансиона за сираци, всеки ден по два пъти минавам оттам, виждал съм ги в двора, различните им лица, някои — с агресия, напечатана на физиономиите им като маска, други с обида и злоба в погледите изпод вежди, а има и такива, седнали встрани, лицата им празни, цялата самота на света отпечатана върху тях. Ето — и те имат подслон и храна, но това, което са преживели, ги е направило старци — старци в образа на деца. Чувал съм, че ги държат много строго, че между тях има изградена йерархия, като в престъпния свят, главатарите са безпощадни към слабите, че училището, което е и дом, и всичко, е школа за оцеляване. Ама ако е така, ще оцеляват само най-безскрупулните, най-безцеремонните, най-простите. Останалите ще потъват в депресията и никога няма да стигнат до някакво самоосъществяване. Говорили сме с Людмила, когато сме минавали покрай двора и са ни изпращали лица, пълни с обида, а някои и с откровена злоба и презрение, не че не е имало и такива, които ни са се усмихвали, но те са били такава рядкост. Ето хранят ги, обличат ги, обаче няма кой да им даде обич, няма кой да ги научи на обич, а това е страшно. И в такова общество, затворено в себе си, със собствени ценности и ритуали много често царуват законите на джунглата — ако си чувствителен, интелигентен, с ранима фина душевност, просто нямаш никакъв шанс, ще бъдеш стъпкан, по тебе ще се катерят като по стълба. И много тайно ми проблясва еретичната мисъл, че това мини общество донякъде отразява цялото ни общество, макар и не в толкова драстична форма — уж претендираме да сме нещо друго, нещо ново, навсякъде това пишат — условия за всестранното развитие на личността, на таланта, чак ме е срам да кажа докога наистина вярвах, че е така. А сега виждам, че са ме заблуждавали, аз, аз съм най-добрият пример за това, с оня двоен живот, в който насила ме намъкнаха и изтръгнаха от мен наивната илюзия за невинност. Но ставаше въпрос за друго, това съвестта е като някаква хронична болка, няма-няма пък вземе, та се обади и замъгли за момент всички други усещания и разсъждения. Ставаше въпрос за щастието, толкова неуловимо понятие и доколко обстоятелствата са достатъчни да бъдеш или да не бъдеш щастлив. В сравнение с децата от сиропиталището, аз бях щастлив — имах семейство, любовта на родителите си, бях осигурен, не се налагаше да се боря като вълче за всеки къс месо, разглезен бях от съдбата, всичко ми беше дадено наготово, както казва баща ми, освен това се бях докоснал и до любовта, онази голяма любов, която ти дава криле и те вдъхновява за подвизи — е, тогава бяхме в криза, но точно в този момент, когато се замислях какво да отговоря, ми стана ясно, че кризата е временна, дошла е, за да ни е още по-хубаво, когато я преодолеем, малко изпитание, от което ще излезем още по-силни. Та — щастлив ли съм? Въпрос с повишена трудност, както казват в предаването „Минута е много“. Изведнъж ми хрумна нещо като отговор, някъде го бях чул ли, чел ли, все едно: „Щастието е когато отсъства чувството за нещастие. Не го усещаме и ако някой ни попита, дълго се чудим. В такъв смисъл да, щастлив съм, благодарен съм на съдбата.“ Това написах и оставих под чина. И когато минах на път към къщи отново край сиропиталището, стори ми се, че в лицата, които се мярнаха пред очите ми, не видях нито обида, нито злоба, нито някаква агресия, а едно момче и момиче съвсем близо до оградата се бяха прегърнали и се целуваха, забравили всичко на света и лицата им грееха от такова щастие, каквото много рядко човек може да види, щастие, побеждаващо всяка злоба и завист, заразяващо, пречистващо. Ето че се прибрах у дома с техните усмивки в себе си и разбрах за пореден път, че не съм бил прав, че обстоятелствата са си обстоятелства, ощетените са, може би, по-истински и по-щастливи от нас, когато са щастливи, защото тяхното щастие е извоювано. А нашето често е подарено. Обаче може ли да има подарено щастие? Въпроси, въпроси… Този дневник трябваше да бъде дневник за фотография. Но пък добре, че го има, да ги пиша всичките тези работи, защото по този начин ги предавам на хартията и се освобождавам от тях. Иначе ще засядат като трънчета в мислите и тежко ми.

Бих могъл да поговоря за това с Панос, той ще намери какво да ми каже, даже по някакъв начин ще го свърже с фотографията, както прави винаги. Но сега той е в болницата. Не знам разрешават ли свиждане и кога е то, и има ли значение дали съм роднина, или не. Знам, че в болницата много неща са забранени, това е за да се пазят пациентите, разбира се.

Във всеки случай следобед минах край къщата. Изглеждаше някак зловещо празна, през двора можех да видя, че прозорците са заледени — онези ледени цветя, които кристалите на студа рисуват по стъклата. Беше красиво и страшно. А като че ли не беше толкова студено. Или аз не чувствах студа? Искаше ми се да снимам картините по стъклата и когато Панос оздравее, да му покажа снимката, но от двора до къщата имаше няколко метра и без телеобектив нямаше как да приближа само стъклото. Въпреки това направих две снимки на къщата — с диапозитивния филм. Тъжно. Сякаш празна раковина, в която няма живот, макар като я допреш до ухото си, да чуваш шума на морето. Което, разбира се, е пълно с живот. Трябва да помисля върху това. Панос ме научи да мисля, да обръщам внимание на всяка подробност и да си съставям заключения. Странно, че в училище уж ни учат на такива неща — нали затова им плащат, а някак си не се получава. Даже ми се струва, че и те не са много наясно. Натъпкали са ги с някакви постулати — това е добро, това е лошо и те тъпчат нашите глави със същите тези постулати, а разсъждаването трябва да се извършва единствено по железните схеми на, как да кажа, отъпкани мисловни пътеки. Какви ти пътеки — магистрали, бетонни магистрали, сиви и мрачни. Да разсъждаваш значи точно да повтаряш предварително предначертан ред на мисли, просто да зазубряш — това те наричат процес на мислене, съставяне на мнение, на мироглед, останалото е ерес и се наказва. И когато учехме за всестранно развитата личност, точка първа — най-важната, знаете ли коя се оказа? Наличието на комунистически мироглед! Ха сега де. Веднага ми се яви един въпрос, ама така, просто за мен самият, а се оказа, че не само на мен ми се е явил, защото Емчо вдигна ръка и го зададе, същия тоя въпрос, пряко:

— Извинете, ако мога да попитам, според вас Леонардо да Винчи всестранно развита личност ли е?

И докато се кефеше на объркването на Станоева, след драматична пауза, както биха казали в театъра, продължи:

— Защото по негово време е нямало откъде да се вземе този комунистически мироглед, производствените сили и производствените отношения не са били на тази степен на развитие, на която да е възможно да възникне такова нещо. Излиза, че твърде рано се е родил, за да може да бъде всестранно развит, пък, странно, толкова работи е предсказал — в чисто техническо отношение, които ние използваме днес.

Станоева позеленя — явно беше, че си преподаваше материала, без самата тя да беше помислила върху въпроса.

— Да, правилно, тогава комунистическата идея е била невъзможна — започна тя, — но да речем и тогава е имало прогресивни идеи, отговорът ми е да, Леонардо е бил всестранно развита личност, защото е споделял най-прогресивните идеи на своето време. Каквато идея днес е комунизмът.

— Тогава трябва да се промени това в учебника — каза Емо, — тези дето ги пишат учебниците само вестници ли четат?

И си седна. Умно бе, умно! И пожъна възхитените погледи на съученичките, да, и на тази до мен, на моята любима. Като се позамислиш, иска се определена смелост да го кажеш това нещо, за такова нещо преди са пращали в лагер. Сега не са такива времената, не, ама знаеш ли какво ти пишат в онази тайна хартийка, за която ми е разправял Мано — досието, което те придружава през целия ти живот и където са записани сведения за теб, та ако кандидатстваш за нещо по-така, първо съответните там хора го отварят и го прочитат, за да видят дали си благонадежден и чак тогава те канят да кандидатстваш. Аз лично не мога да си ги представя тези работи, макар че Мано няма да ме излъже, той ги знае от баща си. Е, както ми ги е разказвал, имам чувството, че донякъде ги одобрява — един вид — ако си невинен, няма да пострадаш, онези там горе си знаят работа. А трябва да бъдем бдителни, защото враговете на нашето общество не дремят и така нататък.

А аз наистина съм го вярвал това за враговете, дето не дремят, и че трябва да бъдем бдителни. Обаче тогава тези врагове бяха абстрактно понятие — едни такива гадове с шмайзери, като Хищника от „На всеки километър“. А сега се оказва, че такъв враг е моят учител по фотография Панос. И точно аз му пиша досието… Много потискащи мисли на фона на тази празна, изрисувана от ледения художник къща, тази изоставена раковина, на дъното на която още се опитва да живее шумът на морето. Опитва се.

Скоро ли ще се върне Панос да й вдъхне живот?