Дженифър Донъли
Тъмен прилив (7)

Шест

Ужасът разтърси Сера.

Не я плашеше видът на собствената й кръв, нито пък жестокото сребърно острие, заровено дълбоко в плътта й. Плашеше я тънкото бяло въже, което се бе проточило зад копието и ездачът на смъртта в другия му край. Той се ухили злобно и взе да дърпа въжето.

Болката беше непоносима. Сера крещеше и се бореше, от което назъбеното острие потъна още по-дълбоко в опашката й.

— Сера, слушай ме! — изсъска глас до главата й. — Спри да се бориш. Престори се, че се предаваш.

Сера се огледа. Гласът беше на София, само че самата София никъде не се виждаше. Трябва да е освободила заклинанието от камъчето си, сети се Сера.

— Приближи се до него — продължи да съска София. — Трябва ми нещо в полезрението му, което да ме скрива, докато режа въжето.

Сера вдигна ръце и се остави водата да я понесе назад. Ездачът на смъртта спря да дърпа въжето и заплува към нея. Погледът му беше съсредоточен върху Сера, затова той не видя как част от въжето се изви и нещо започна да го реже.

— Хванах една! — викна той. Появиха се още двама войници и заплуваха след него.

— Бързо, Софи… О, богове, побързай — изстена Сера.

— Опитвам се… Здраво е… Чакай… Готово!

Смъртта се движи на бързи перки, казваше едно време Тара, бавачката на Сера. Сега смъртта се придвижи толкова бързо до войниците, че те не я забелязаха, преди да стане твърде късно.

Когато срязаното въже падна на дъното, ножът на София изсвистя през водата и се заби в гърдите на ездача на смъртта, който бе прострелял Серафина. Сера се гмурна да си вземе арбалета, хвана го и стреля два пъти. Беше станала отличен стрелец. Другите двама ездачи умряха, преди телата им да паднат на дъното.

— Хайде. Докато приятелите им не са дошли да ги търсят — каза тя на София.

— Не можеш да плуваш с това копие в опашката.

Сера разбра какво иска да й каже София.

— Давай — каза тя с дрезгав от болка глас.

— Ще го направя бързо, обещавам. Аз…

— Просто действай, Софи.

София отново преряза въжето възможно най-близо до дръжката на копието. После хвана опашката на Сера с едната си ръка и копието с другата.

Сера прехапа устни, за да не изкрещи, когато София натисна копието така, че да излезе от другата страна на опашката. От болката се преви на две. От раната блъвна още кръв. София грабна куртката на Сера от кръста й и я уви около опашката й.

— В съзнание ли си? — попита я тя.

— Горе-долу — отвърна Сера.

— Трябва да се махаме оттук. Изсипват се на тълпи от Портата на предателите. Сега ще се разгърнат във ветрило, за да претърсят всичко.

Сера дочу гласове и мерна пламъчетата на магмените факли.

— Тръгвай, Соф. Теб не могат да те видят. Връщай се при другите.

— Забрави. Няма да те оставя.

— Това е запо…

С ужасяващо „туп“ в тинята до Серафина се заби ново копие.

Подхванаха я невидими ръце.

— Хайде! — извика София.

Преди ездачът на смъртта да успее да стреля отново, Сера и София заплуваха, търсейки укритие. Плуваха на зигзаг над корали и водорасли, за да се изплъзнат от преследвачите си. От скалите покрай тях отскачаха копия, други потъваха в гъсталаците кафяви водорасли. Сега стрелците бяха повече.

— След мен! — викна Сера.

Замъкът на Мероу беше точно пред тях. Мероу, първият владетел на морския народ бе построил крепостта преди четири хиляди години. Сера обичаше древната руина и често бягаше от придворните си, за да я изследва. Сега се надяваше да привлече ездачите на смъртта сред останките на замъка, където да им избяга в лабиринта от коридори и стаи, а после двете със София да излязат от другата страна.

Виковете зад тях се засилваха. Копията не спираха да валят около тях. Сера се гмурна, мина под полуразрушена каменна арка и заплува по един коридор.

— София? — извика толкова силно, колкото се осмеляваше. — Тук ли си?

— Точно зад теб съм — отвърна София.

Русалката проблясваше на места. Заклинанието бе започнало да се изтощава. Сера изпя бърза илюмината и събра няколко лунни лъча на топка в ръката си. Сграбчи ръката на София и я дръпна надолу към поредния коридор точно в момента, в който ездачите на смъртта минаха под арката.

Двете русалки плуваха с всички сили от стая в стая, през коридори и вътрешни дворове, за да се откъснат от преследвачите си. След пет минути успяха да се изплъзнат. Сера спря задъхана, за да си почине малко.

— Къде сме? — попита София, която отново бе станала напълно видима.

— В личните покои на Мероу — отвърна Сера. — Току-що минахме през апартаментите й. Те са свързани с конюшните и един покрит двор, който извежда към водорасловата градина.

Мероу била запалена по ездата и всяка сутрин ходела на лов в тази гора. Древните стволове на кафявите водорасли, за които внимателни ръце бяха полагали грижи столетия наред, сега заемаха обширна част от морското дъно.

— Ако успеем да се доберем до гората, водораслите ще ни скрият — продължи Сера. — Можем да стигнем доста далеч в северна посока, без да се налага да излизаме от гората.

— Как е опашката ти? — попита София.

Сера огледа опашката си и изкриви лице. Импровизираната превръзка беше напоена с кръв.

— Боли, но ще се справя — каза тя. — Хайде, не бива да спираме.

Независимо колко страдаше, Сера знаеше, че не трябва да допуска да я хванат, не и когато на карта бе заложено толкова много. С надеждата, че другите Черни перки и мантите са се добрали до скривалището без проблеми, тя потисна мисълта за болката и заплува напред.

Двете със София се движеха внимателно из конюшните. Празните отделения за конете изглеждаха призрачни в оскъдната светлина на илюминатата. Тя се зарадва, когато стигнаха края на помещението и излязоха в покрития двор.

Подът беше целият в дупки и пукнатини, стените бяха покрити с колонии анемони и морски червеи. Дворът беше огромен. Не само обширен, а и с много висок таван, за да могат ездачите да влизат и излизат от двора отгоре.

— Пфу. Не ти ли мирише на нещо? — попита изведнъж София и сбърчи нос. — На нещо много развалено?

— Или много мъртво — каза Сера и перките й настръхнаха.

Тя протегна ръката си с илюминатата напред и се завъртя бавно в кръг. Светлината разкри някакъв метален предмет в средата на помещението. Изглеждаше като дълго и дълбоко корито, застанало на четири къси крачета. Двете русалки доплуваха до него и надникнаха във вътрешността му.

— Олеле! — възкликна Сера и се дръпна. — Това е отвратително!

Отблизо миризмата беше още по-отблъскваща. Гледката също.

Коритото беше пълно с кости. Сера видя черепите на едри риби, гръбнаците и ребрата на по-малки и няколко терагогски крака, все още в обувки. Парчета плът и вътрешности в различни степени на гниене се бяха объркали с костите.

— Прилича на някаква хранилка — отбеляза Сера, когато си върна дар-словото.

— Сера… О, богове, Сера… — каза София. Тя вече не гледаше към коритото.

— Какво има? — попита Сера и се обърна към другата русалка.

— Не мърдай — предупреди София с пресеклив от ужас глас.

— Добре. Не мърдам — каза Сера.

— Погледни нагоре. Много, много бавно.

Сера вдигна поглед. И спря да диша.

Висящи от тавана като демони от кошмар, над главите на русалките се полюляваха три огромни черноноктести дракона.