Дженифър Донъли
Тъмен прилив (26)

Двайсет и пет

— Макапа, най-сетне, Бебе! — изморена, но щастлива каза Ава на домашната си пираня. — Meu deus, мислех, че никога няма да стигнем вкъщи.

Ава не можеше да види родното си място, но можеше да го чуе, да го помирише и да го усети.

Чуваше звуците на играещи деца. Някой пееше приспивна песен. Друг миеше чинии. Майки викаха по децата си. До носа й долетя аромата на люти блатни чушки, последван от киселия дъх на дънни плодове. Усети топлината на водите в Макапа и жителите им.

Ава бе изгубила зрението си на шестгодишна възраст, в покрайнините на голям град. Беше малка, но достатъчно пораснала, за да запомни как изглежда селото й.

Къщите бяха направени от огромните черупки на речни миди, закрепени за дъното с въжета от дървесни корени. Кръгли дупки, изрязани в черупката, служеха за врата и прозорци. Прозорците бяха украсени с ярко оцветени капаци, които затваряха през нощта и отваряха през деня. Стъклото струваше скъпо, а Макапа бе бедно селце. Миниатюрни охлювни черупки, нанизани на връв, направена от стеблата на водна лоза, висяха пред дупките, които служеха за врати, за да държат навън досадните разноцветни рибки. По повърхността на реката се носеха каймани, а коремите им приличаха на бледи облаци. Из тинестото дъно на реката пълзяха анаконди.

Ава нямаше търпение да влезе в родния си дом. Липсваше й гласът на майка й, която обичаше да пее, докато работи, вкусът на саламандровата яхния на баща й и собственото й легло. Докато двамата с Бебе плуваха по тясното, натоварено течение, което минаваше през центъра на Макапа, рибата непрекъснато щракаше с челюсти и ядосваше всички, покрай които двамата минаваха.

— Спри се, louco^[1], или ще ти сложа повода! — скара му се Ава.

Беше изтощена до краен предел. Пътуването от Олта й отне много време, повече от обичайното, защото се налагаше да стои далеч от широките течения, за да не срещне Трахо и неговите ездачи на смъртта. И двамата с Бебе бяха отслабнали. Имаха нужда от почивка и домашни гозби. Ава не се съмняваше, че ще получат и двете. Когато си възвърнеше силите, щеше да тръгне към блатата на Мисисипи, за да търси рубинения пръстен на Никс.

Родителите й не се зарадваха, когато ги накара да седнат около кухненската маса, за да им каже, че трябва да отиде на другия край на света, в студена, тъмна река в Карпатите. Когато обясни защо, те я разбраха.

Има причина, поради която боговете ти отнеха зрението, все повтаряше баща й.

— Може би сега ще ти я кажат — предположи майка й.

Като всички жители на Макапа, Ава живееше в близък контакт с боговете си. Те не бяха далечни същества, които се почитат веднъж седмично в студени каменни храмове, а живи създания, които можеш да обичаш, да призоваваш и понякога дори да укоряваш. Никоя русалка не си и помисляше да се омъжи, без да помоли морската богиня Нерия за благословията й. Всяко ново бизнес начинание започваше с дар за Плутос, бога на парите. А пък ако саламандровата яхния на баща й станеше горчива, той обвиняваше за това преди всичко богинята на кухнята Естия.

През по-голямата част от живота си Ава чакаше да научи причината, поради която бе загубила зрението си.

По целия път до Олта и обратно тя се надяваше, че боговете ще й разкрият намеренията си, но те не продумаха. Разбра за Орфео и талисманите, и за чудовището на име Абадон, за чието унищожение трябваше да помогне. Но как по-точно слепотата й щеше да бъде от полза в битката със създание, достатъчно силно да разруши цял един остров?

Петима магове от Атлантида, способни да правят мощна магия и с идеално зрение, не бяха успели да убият Абадон. Какъв шанс щеше да има тя?

През целия път към дома Ава придумваше и умоляваше боговете с надеждата да получи отговор.

Край Канарските острови, където излезе от огледалното кралство, тя изплува на повърхността, за да призове бога на небето. Защо взе зрението ми, Касио? Ще ми подскажеш ли? Поне да ми намекнеш? Не искам да те притеснявам, но, общо взето, ми се налага да спасявам света, а даже не мога да го видя.

По-късно, в морския басейн край Зелени нос, тя се скара на бога на здравето. Да не мислиш, че е смешно, Евексион? Когато Абадон разбере, че не мога да го взема на мушка, защото няма с какво да видя мушката, ще ми откъсне главата. Дори и ти няма да успееш да излекуваш тази рана.

В Гамбийската равнина се опита да поговори с братята близнаци богове на приливите. Ей, Кап и Пян, ето ви една главоблъсканица: Какво става, ако изпратиш сляпа русалка да се бие с чудовище, което има дванайсет ръце? Отговор: Парчета от русалка.

После, една нощ край екватора, докато се криеше от ездачите на смъртта в една пещера, изгладняла, самотна и изплашена, тя се обърна към самата морска богиня. Нерия, моля те, кажи ми причината. Работата е на живот и смърт, да знаеш. Може това да не е голям проблем, ако си безсмъртен, но аз не искам приятелките ми да загинат.

Само че боговете запазиха мълчание.

Сега Ава бе близо до дома си. Усети как течението завива наляво и надолу и разбра, че до къщата на родителите й остават не повече от двайсетина метра.

Вече си представяше как ще се засуети майка й, когато тя изплува през вратата, и как ще усети силните ръце на баща си около себе си, когато я притисне в обятията си.

Щеше толкова да се зарадва. Тя знаеше дори точно какво ще каже. Че му е липсвала. Че се е тревожил. Че я обича. И че съвсем е окльощавяла.

Щеше да каже: „Тези чушки са толкова люти, че сигурно ги е посадил сам Хелиос! Ще ги върна веднага на продавача и ще му кажа да си ги натика в ушите!“

— Момент… какво? — каза Ава на глас.

Гласът на баща й… толкова силен, толкова ясен. Сякаш не бе във въображението й, а до нея.

Ава рязко спря насред тясното течение. Ръцете й литнаха към главата. Имаше видение, толкова ярко, че й се зави свят. Способността й да вижда с окото на съзнанието си се бе засилила след пътуването до пещерите на йелите и запознанството с другите пет русалки.

Видя майка си и баща си, седнали до кухненската маса. Баща й кълцаше люти чушки. Майка й плетеше. Обикновено си говореха или пееха, докато работят. Сега обаче мълчаха с мрачни изражения.

Има нещо необичайно, помисли си Ава. Нещо не е наред.

— Ай, мами, тези чушки направо ми изгориха ръцете — каза баща й. Вдигна очи от дъската за рязане и ги впери право в Ава. — Толкова са люти, че направо са опасни. Ще трябва да изчезнат оттук.

После стана и заплува към кофата за боклук до входната врата. Ава го проследи с поглед и видя двама ездачи на смъртта, завардили вратата. Единият държеше майка й на мушката на арбалета си. Другият стискаше мрежа.

Ава спря да диша. Бебе, доловил страха в гласа й, изръмжа гърлено. Започна да кръжи около нея. Ездачите на смъртта я чакаха в засада. Арбалетът трябваше да попречи на родителите й да изпеят конвока, за да я предупредят. Баща й явно беше заподозрял, че тя е наблизо. Знаеше, че тя може да усеща разни неща и да ги вижда в съзнанието си.

Видението изчезна и Ава се оказа подпряна на някаква стена с препускащо сърце. Ами ако из теченията около къщата й имаше още ездачи на смъртта? Ако се криеха на покрива? Или на балкона на съседите? Трябваше веднага да изчезне оттук. Бързо.

Ава бе скована от умора. Нямаше много храна, а парите й бяха дори по-малко. Копнееше да види с родителите си. Нуждаеше се от обичта им, съветите им, от тяхната закрила. Само че в момента и те самите се нуждаеха от закрила.

Нямаше какво да направи, освен да си тръгне. В някакъв момент ездачите на смъртта щяха да осъзнаят, че тя няма да се появи и щяха да оставят родителите й на мира.

Очите й се напълниха с горчиви сълзи.

— Мами, папи… обичам ви — прошепна тя.

Можеше да се отправи само към едно място… към блатата на Мисисипи, където Оква Нахоло криеха талисмана на Никс. Не можеше да се върне вкъщи. Не и скоро. Не и преди всичко това да свърши.

Ава дръпна шала, увит около раменете й, на главата си. После се обърна и бързо заплува натам, откъдето беше дошла, просто се превърна в още една русалка по оживеното централно течение на Макапа.