Дженифър Донъли
Тъмен прилив (25)

Двайсет и четири

Астрид онемя. Опита се да проговори, но не можа. Сякаш някой бе изкарал цялата вода от дробовете й.

Колфин прие мълчанието й за съгласие.

— Утре ще направим официалното вричане, след което ще подпишете брачния договор. Искам всичко това да се уреди, преди да умра.

Гласът на Астрид се върна.

— Не! — извика тя. — Няма да го направя!

— Астрид…

— Само на седемнайсет съм! Не искам да се омъжвам за никого! Особено пък за Тауно!

— Защо не? Той е добър водач. Силен е. Ще те защитава.

— Той е баракуда! Бие конете си. Виждала съм го! И… и…

Колфин вдигна вежда.

— И какво?

— Той е глупав! В училище никога не внимаваше. Седеше най-отзад с тъпите си приятелчета и замерваше останалите с ледени топки — каза Астрид.

— Това е било преди години — пренебрежително каза Колфин. — Сигурен съм, че оттогава е станал по-зрял.

— Няма да го направя — повтори Астрид. — По-добре да стана udst0dt, отколкото да се омъжа за Тауно.

Udst0dt бяха париите, отхвърлените от обществото в Ондалина престъпници и самотници. Живееха в южната част на кралството, в отчупени от айсберг ледени късове.

— Дългът ти е да се омъжиш. Знаеш това — напомни й Колфин. — Ако нещо се случи с брат ти или със синовете, които ще има някой ден, твоите бъдещи синове ще управляват Ондалина.

Той поклати глава.

— Прекарала си твърде дълго време в южните води. Това обяснява нелепото ти поведение. Varme gor oss dumma — довърши на ондалиниански диалект.

Астрид познаваше израза. Топлината ни прави глупави.

— Няма да се омъжа за Тауно — каза тя за трети път. — Не можеш…

Колфин я прекъсна.

— В името на боговете, дете! Нима наистина ще ме накараш да го кажа? — изрева той.

— Какво да кажеш? — кресна в отговор Астрид.

— Нямаш избор! Тауно е единственият, който те иска за жена!

Астрид се дръпна, сякаш я бе зашлевил. Замръзна във водата, скована от унижението.

— Кой иска русалка, която не може да прави магии? — продължи Колфин. — Кой в тези води би рискувал да има деца, които не могат да пеят? Как ще се защитават тези деца? Как ще допринасят за благоденствието на обществото?

— Грешиш, Колфин — каза Астрид непокорно. Мислеше за Бека и Сера. — Приятелите ми ме искат.

— Приятели? — презрително повтори Колфин. — Владетелите нямат приятели. Владетелите имат царства.

С тон, който изключваше каквито и да е по-нататъшни дискусии, той добави:

— Ще накарам съветниците си да донесат необходимите документи утре, точно в 12 на обяд. Тауно ще бъде тук. Рилка също. Погрижи се и ти да дойдеш.

По обяд, помисли си Астрид. Сега беше седем вечерта. След седемнайсет часа щеше да е отново в тази стая, за да подпише брачния договор. С Тауно — мъж, когото презираше. От мисълта й се повдигна.

— Всичко, което правим, го правим за Ондалина — каза Колфин, сякаш бе прочел мислите й.

Астрид кимна. Тя покорно целуна хлътналата буза на баща си, метна меча и раницата на гърба си и излезе от стаята му.

Изплува от болницата и пое по Коридора на старейшините, украсения с арки проход, който водеше към частните покои на семейството й. Коридорът беше празен. Покрай стените се редяха статуите на предишните адмирали на Ондалина в естествен ръст. Астрид плуваше покрай тях с гордо вдигната глава и студен поглед, но в нея бушуваше изгарящо като подводен огън кълбо от чувства.

Част от нея отчаяно копнееше просто да избяга. Веднага, преди да е станало късно. Но друга част отказваше да изостави семейството и родината си. Казваше си, че ще посрещне следващия ден и вричането така, както посрещаше всяко друго предизвикателство в живота си — като обвие сърцето си в лед. Нямаше избор. Това бе единственият начин. И за нея, и за Ондалина. Така беше казал Колфин.

Астрид спря внезапно. Вдигна измъчения си поглед към статуите.

— Така ли е наистина? — прошепна тя.

Статуите не отговориха. Продължиха да се взират напред с невиждащите си очи, докато Астрид се бореше с противоречивите си чувства, опитвайки се да открие смисъл в тях.

Да остане тук и да се врече на онази сепия Тауно, да гледа как родината й капитулира пред исканията на Миромара и да знае, че през това време Абадон става все по-силен… как би могло всичко това да помогне на Ондалина?

Тя продължи да се взира в адмиралите, някои от които бяха управлявали преди стотици години, а други — преди хиляди. Астрид си даде сметка, че тяхното мислене, мисленето на баща й, е остаряло. По тяхно време силата беше в прикриването на всичко. В маскирането. Пазеха се тайни, чуждите хора се държаха надалеч.

Това е била и тактиката на Мероу. Според Вража, тя бе скрила много истини. Истината за унищожението на Атлантида, истината за Абадон, за да защити морските хора. Вместо това ги бе поставила в смъртна опасност.

— Начинът на Колфин, начинът на Мероу… това не е моят начин — прошепна Астрид.

Тя бе поела по различен път от момента, в който тръгна към пещерите на йелите. Срещата с Вража, истината за произхода на морския народ, срещата със Сера и останалите я отведоха далеч напред по този път. Нима сега щеше да се върне?

— Трябва да има и друг начин — каза тя на глас. Имаше по-малко от ден, за да го открие.