Дженифър Донъли
Тъмен прилив (55)

Петдесет и четири

— Не — прошепна Линг. — Не може да бъде.

Орфео бе тук, в Бездната, с нея.

Тя проплака от страх, обърна се и се спусна в обратната посока. И отново спря на място заради нещо още по-ужасно.

Морса.

Богинята плуваше към Линг, змийската й опашка се извиваше във водата, а устата й без устни бе изкривена в усмивка. Скорпионите на главата й бяха вдигнали отровните си жила.

— Нова жертва ли ми водиш, Орфео? — попита тя със сух, безжизнен глас. — Винаги си ми бил верен слуга.

Линг изпищя. Опита се да отплува от Морса, от Орфео, но накъдето и да поемеше, те я очакваха.

С тих стон тя затвори очи и се сви на топка в очакване да усети или грубата ръка на Орфео, или смъртоносните жила на Морса.

Само че не усети нищо.

Бавно отвори очи. И Орфео, и Морса бяха изчезнали.

— Никога не са били тук — каза си. — Халюцинираш.

На Линг й беше ясно, че трябва да се изкачи. Веднага. Само да можеше да открие същество, което да не е хищник и може да й каже накъде да плува. Имаше нужда от помощ, но се страхуваше да вика. Ами ако молбите й доведяха друга саблезъба риба? Или нещо още по-лошо?

Ще умра тук, помисли си тя. Съвсем сама.

Линг си помисли за Серафина и останалите, които я чакаха, възлагаха й надежди. Помисли си за баща си в лагера. И неговите надежди бяха в нея. Помисли за братята си. Тяхното село ли щеше да е следващото нападнато? И те ли щяха да се озоват в лагер?

И тогава помисли за майка си. От това, че не бе успяла да се сбогува с нея, я болеше най-много.

Линг се бе разделила с майка си зле, ядосана от мълчанието й. Но сега осъзна, че начинът, по който се чувстваше тук, в Бездната — изплашена, самотна, отчаяна, е начинът, по който се бе чувствала майка й всеки ден през живота си.

Линг ценеше издръжливостта и силата и в себе си, и в другите, но сега разбра, че дори силните не могат да бъдат такива през цялото време. На всеки се случваше да се чувства изплашен, самотен или тъжен от време на време и в тези моменти имаше нужда някой друг да е силен вместо тях.

За първи път Линг разбра.

Пое си дълбоко дъх и извика с всички сили:

— Моля, има ли някой? Който и да е? Може ли някой да ми помогне? Търсех топка мозайка, но се загубих, болна съм, страх ме е и трябва да се махна оттук!

Никой не й отговори.

Не и веднага.

Но след малко Линг чу нещо. А след няколко секунди видя нещо далеч под себе си.

Едно странно създание с нежно спираловидно тяло и хиляди светещи пипалца се издигаше от дълбините. Последваха го още такива създания.

Линг беше виждала в нощното небе онези неща, които терагогите наричаха фойерверки. Тези създания изглеждаха точно като фойерверки, като бляскави взривове от светлина в мрака. Докато се издигаха, говореха, а езикът им звучеше като музика, тайнствен и красив.

— Виж! — казваха създанията. — Виж! Виж! Виж!

Сигурно пак халюцинирам, рече си Линг.

Надойдоха още създания. Светлината им разпръсна мрака. Русалката видя, че се намира съвсем близо до стената.

— Истински ли сте? — попита.

— Виж! — говореха създанията. — Виж! Виж!

Линг се огледа. Макар че главата й бумтеше и беше страшно замаяна, тя заплува напред-назад и заоглежда цепнатините и дупките. Докато тялото й копнееше за кислород, разрови с пръсти няколко пълни с тиня вдлъбнатини, разгони пасаж миниатюрни риби игли и огледа грозд лентовидни червеи. И тогава, най-сетне, я видя. Беше на няколко метра от нея, върху една скална издатина.

Малка бяла топка.

Линг се опита да доплува до нея, но я спря пристъп на кашлица, болезнена и силна. Изплю кръв. Опита отново и този път успя, стигна до талисмана и го взе с усмивка. Беше направен от корал и съдържаше сфери в други сфери. На най-външната имаше нарисуван феникс.

Тя хвана здраво безценния предмет и се опита да заплува нагоре, но не успя. Силите й бяха свършили. Отново я нападна жестока кашлица. Когато се успокои, едва дишаше.

Странните светли създания започнаха да потъват обратно.

— Не! — изхриптя тя. — Останете! Моля ви! Имам нужда от вас. Не мога да умра тук. Моля, помогнете ми.

Преди да е довършила, от мрака се появи друга гигантска саблезъба риба. Беше двойно по-голяма от онази, която я бе нападнала. Зъбите й бяха дълги петнайсет сантиметра.

Линг затвори очи в очакване на смъртта.

Само че смъртта не дойде. Рибата се стрелна към гърба й и захапа туниката със страховитите си зъби. Линг усети как я вдига от издатината и я понася нагоре.

Появи се и риба въдичар. От средата на главата й излизаше тънко, здраво стъбло, на чийто край грееше синя светлинка. Рибата се понесе нагоре, осветявайки пътя, а саблезъбата я последва. Докато се изкачваха, напрежението в гърдите на Линг започна да изчезва. Тя здраво стисна талисмана.

Половин час по-късно бе стигнала края на Бездната. В далечината се виждаха светлини. Линг знаеше, че са от лагера. Трябваше без бавене да се махне оттук.

— Благодаря ви — каза тя на двете риби. Беше завладяна от толкова много чувства — благодарност, облекчение, ужас, че за първи път в живота си не знаеше какво да каже.

— Вие… вие спасихте живота ми.

— Знаем защо търсят бялата топка. Чуваме ги, когато си говорят — проговори саблезъбата риба и посочи с глава към лагера. — Не бива да спечелят. Тръгвай, русалке. Спаси още много животи.

Линг кимна. Погледа двете риби, които се връщаха в дълбините, и пое по дългия си път. Щеше да отиде в Миромара, да намери Сера. За да се подготви за предстоящата война.

Но първо щеше да се отбие на друго място. За да даде силата си на някой, който се нуждаеше от нея. За да оправи нещата.

Линг се обърна и пое към къщи.