Дженифър Донъли
Тъмен прилив (6)

Пет

Стоманеното копие удари стената на сантиметри от главата на Язид.

Водата се изпълни с шрапнели. Едно парче поряза бузата на Яз, друго цапна Черна перка на име София и издълба бразда в ръката й.

— Трябва да побързаме, Сера! — кресна Яз. — Не можем да ги задържаме още много.

Двамата със София все още бяха в тунела зад Портата на предателите. Стреляха към ездачите на смъртта, които се опитваха да влязат в тунела след тях, а Сера привързваше огромен чувал със скъпоценности към един гигантски скат манта.

— Каньона на Сарго — каза тя на рибата на скатски и намести чувала. — Бързай!

Това беше последният товар. Чувалът бе натъпкан със злато и скъпоценности, но скатът бе млад и силен. Сера благодареше на съдбата за това. Щеше да му се наложи да плува много бързо, за да не го хванат. Сега рибата размаха огромните си криле и заплува с пълна скорост на север. Плуваше близо до дъното и се сливаше с него, което го правеше невидим за всеки, който се окажеше над него. Други петдесет манти вече бяха на път. Водеше ги Нийла.

— Махайте се оттук — заповяда Сера на шестимата останали Черни перки, които се носеха над нея. — Вадете камъчетата невидимки и бягайте.

Камъчетата, които бе раздала на всеки, не бяха с особено високо качество — магията бе слаба и ненадеждна, но все пак бяха по-добре от нищо. Бойците освободиха заклинанието, заблещукаха и изчезнаха. Щяха да последват мантите до каньона на Сарго, където щяха да приберат съкровищата в една подводна пещера. Сера се молеше на боговете да им помогнат да стигнат дотам без премеждия.

Ударът се оказа пълен успех. Черните перки заграбиха двойно повече съкровища, отколкото очакваха. Но ги разкриха точно докато изнасяха последния чувал от тръбопроводната централа.

Последва битка, в която загинаха трима бойци, включително Лука и Франко, и десетина врагове. Яз и София успяха да удържат ездачите на смъртта зад един завой в тунела, на около десет метра от Портата на предателите, докато останалите Черни перки избягаха. Сера не си позволяваше да мисли за бойците, които загубиха. Щеше да скърби за тях по-късно, когато мисията приключеше.

— Готова ли си, Сера? — викна Яз.

— Готово! — отвърна тя.

Няколко секунди по-късно тя чу експлозия и разбра, че Яз и София са пуснали мастилена бомба — голяма раковина, натъпкана с мастило от сепия и експлозиви.

Тя щеше да направи водата в тунела черна като нощ за трийсетина секунди.

— Ще ви покривам. Тръгвайте! — викна Яз, докато със София стремително приближаваха Сера.

Яз се прилепи до дъното, а Сера грабна арбалета си и заплува на север, плътно следвана от София. Когато се отдалечиха достатъчно от Портата на предателите, Сера извади камъчето от джоба си и се приготви да освободи заклинанието. Само че в този момент я проряза свирепа болка. Тя изпищя и се запремята към дъното. Изпусна арбалета. Камъчето падна от ръката й.

Сера падна по лице на дъното. Изправи се замаяна и изплю тиня. Около нея се виеше кръв. Започна с ужас да се оглежда, за да види къде са я ударили.

Очите й се разшириха, когато откри раната.

— Не! — изкрещя тя.

В опашката й се бе забило копие.