Дженифър Донъли
Тъмен прилив (18)

Седемнайсет

Астрид изгледа тънката китова кост.

Само преди няколко минути очите й бяха изпълнени с гняв. Сега гневът бе заменен и от страх, и от надежда.

Бека не се изненада, че вижда тези две чувства едновременно. Знаеше, че понякога няма нищо по-страшно от надеждата.

— Това да не е някакъв странен атлантически обичай? — попита Астрид. — Да се дават на хората инструменти, на които те не могат да свирят?

Бека не отговори. Вместо това изтананика простичко канта пракс заклинание, едно от първите, на които се учеха децата на морския народ. Заклинанието създаваше камуфлаж, оцветяваше обекта си в яркозелено, за да може той да се слее с водораслите.

— Научих го, когато бях малка. А ти? Докато още си имала глас?

Астрид кимна.

— Пробвай го — подкани я Бека. — Не е трудно.

Астрид сви рамене.

— Щом това ще те зарадва.

Тя допря мундщука до устните си, сложи пръсти на дупките и изсвири няколко ноти. След минута-две овладя по-голямата част от мелодията. Пое дълбоко дъх и изсвири цялото заклинание със съвсем малко грешки.

— Ето — каза тя и хвърли поглед към Бека. — Ей, какво ти става?

Бека се бе ухилила до ушите.

— Погледни ръцете си! — изчурулика тя.

Астрид огледа ръцете си. Бяха придобили цвета на пресни маслини. Както и останалата част от тялото й. Не беше яркозеленото на къдравите водорасли, но беше някакво начало.

— О, богове! — възкликна тя и почти изпусна свирката. — Това… аз ли…

— Дали ти си направила магията ли? — доизказа въпроса Бека. — Да!

— Ама аз не… не мога…

— Напротив, можеш. Помниш ли колко неспокойна стана в китовото гробище? И колко нервна беше през цялото време след това? Мислеше, че чуваш айсгайсти, но всъщност това беше Сера, която се опитваше да направи конвока. Може да си изгубила гласа си за пеене, но все още имаш магия в себе си, Астрид. Просто й трябваше начин да излезе.

Астрид сведе поглед към свирката и я изгледа така, сякаш държеше морена в ръцете си.

Страхува се, помисли си Бека. Страхува се, че ще опита пак и нищо няма да излезе, че всичко е било щастлива случайност.

Бека доплува до приятелката си и я хвана за раменете.

— Чуй ме. В инкантариума ти прояви смелост вместо всички нас. Спаси ни от Абадон. Сега те моля да проявиш смелост заради себе си.

Астрид погледна Бека. В очите й се четеше такава уязвимост, че сърцето на Бека се сви.

— Можеш да се справиш — повтори тя. После изтананика друго лесно канта пракс заклинание.

Астрид вдигна свирката до устните си и го изсвири след два опита.

— Не е зле! — похвали я Бека. — Трябваше да станеш лилава, но и синьото става. Давай!

Астрид продължи да свири. През следващия час успя да оцвети няколко скали в оранжево, да направи косата си розова и да нашари една риба меч на точки. Направи лицето на Бека яркожълто, опашката й — сребърна, а от главата й поникнаха пипала.

— Добре, добре, стига толкова! — каза Бека накрая. — Късно е. Трябва да поспя малко.

— Ще стоя пред пещерата, за да не те притеснявам — каза Астрид. — Не мога да спя, Бека. Може би никога повече няма да спя!

Тя сведе очи, внезапно засрамена.

— Благодаря ти за това — каза тя със свенлива усмивка. — Много ти благодаря.

Бека махна с ръка.

— Няма за какво.

— Грешиш — възрази Астрид. — Има много за какво.

Астрид беше толкова развълнувана, толкова положително настроена за първи път, откакто Бека я познаваше, че реши да рискува.

— Сега ще се присъединиш ли към нас? — попита тя. — Ще се опиташ ли да вземеш черната перла?

Усмивката на Астрид угасна.

— Знам, Астрид — забързано добави Бека. — Страх те е. Страх те е, че няма да успееш да направиш заклинание. Страх те е, че заради теб ще се озовем в опасност. Но всички ние се страхуваме. За мен се предполага да съм номер едно с подводния огън. Понякога успявам да го направя толкова силен, че да осветя цял град. Друг път пламъците са толкова мънички, че не могат и чаша саргасов чай да затоплят. През цялото време се чудя дали магията ми няма да ме подведе в критичен момент.

— Бека, аз даже не мога да се оцветя в точното зелено.

— Засега — подчерта Бека.

Астрид поклати глава. Отвори уста да каже нещо, но Бека не й даде възможност.

— Не казвай да, но не казвай и не. Може ли да се съгласиш поне на това?

Астрид кимна.

— Мога.

После изплува навън, за да се упражнява. Бека прибра инструментите си в куфара и се сгуши в купчината водорасли, които беше донесла по-рано. Чувстваше се изтощена до краен предел.

Докато затваряше очи, музиката, която свиреше Астрид, се понесе навътре в пещерата. В стените се отразяваха светлини и цветове, докато русалката се опитваше да прави магии. Бека чу как приятелката й се смее и подвиква от радост, но нямаше нищо против.

За първи път чувам Астрид да се смее… наистина да се смее, помисли си тя. Щастие. Какъв прекрасен звук.

Бека затвори очи. Докато заспиваше, изпита приятно чувство от факта, че първата част от плана й е успешна — бе открила начин да помогне на Астрид. Ако можеше сега и втората да е сполучлива, и Астрид да се съгласи да им помогне…

Бека заспа с надеждата, че приятелството, една от най-мощните магии, е завладяло Астрид.