Дженифър Донъли
Тъмен прилив (41)

Четирийсет

Съзнанието й се връщаше бавно. И с болка.

Линг имаше чувството, че изпълзява от дълбока, тъмна дупка. Всяка кост в тялото й я болеше. Всеки мускул трепереше. Знаеше, че тялото й реагира на отровата на морската оса.

Очите й бяха много подути. Освен това й беше трудно да диша. Сякаш нещо седеше върху гърдите й.

Линг се опита да вдигне ръце, стиснала зъби от болка, но и това не успя да направи. Ръцете й бяха притиснати към дъното.

Точно тогава си даде сметка, че върху нея наистина има нещо. Нещо гладко и топло, нещо живо. То я притискаше надолу и изкарваше водата от дробовете й.

— Не… не мога… да дишам… Махни се — изстена тя под тежестта.

— Да се махна ли?! Така ли ми благодариш? — попита един възмутен глас на скатски.

Линг спря да се опитва да се изправи. Насила отвори очи. Отгоре надолу я гледаха две широко разположени, сериозни очи. Под тях два реда хриле се отваряха и затваряха ритмично. Линг осъзна, че лежи под гигантски скат манта.

— Спасих ти живота, невъзпитана малка русалке. Най-малкото, което можеш да направиш, е да кажеш благодаря.

— Б-б-благодаря — заекна Линг. — Къде съм?

— Прекалено близо до лагера, от който се опита да избягаш — отвърна мантата.

— Но как… — Линг не можа да довърши, защото получи силен пристъп на кашлица. Когато спря да кашля, едва си поемаше дъх.

— Затвори си устата, русалке, и слушай — нареди рибата. — Слушането е по-важно от говоренето.

Линг затвори устата си и мантата продължи.

— Снощи баща ти ме помоли да последвам каруцата, за да се уверя, че всичко с теб е наред. Той, за разлика от теб, беше възпитан и учтив. Веднъж спаси дъщеря ми, освободи я от рибарската мрежа, в която се беше омотала, затова и аз се съгласих да помогна на неговата дъщеря. Видях те как изпълзя от каруцата и падна на земята. За щастие, пазачът не те видя. Крих те цяла нощ, но сега трябва да се махаме. Почти се съмна и водите започват да просветляват. Ще плувам надолу по течението. Ти плувай точно под мен, за да не те види никой. Веднага щом стигнем хълмовете, аз се махам.

Мантата се надигна малко, докато говореше, и така освободи пространство за Линг. Тя се опита да плува, но не можа. Краят на опашката, там, където я беше ужилила морската оса, бе страшно подут. Не усещаше плавника си.

— Не мога да си движа опашката — каза тя. Започна да изпада в паника. Ако мантата си тръгнеше, тя щеше да остане напълно беззащитна.

Скатът всмука вода през хрилете си и я изпусна, раздразнен.

— Хвани се за мен, тогава. Ще те пренеса докъдето мога.

Линг с усилие вдигна ръце и се хвана за „крилете“ на рибата. Тя тихо се плъзна във водата, а Линг висеше отдолу. Само създание с острото зрение на орел рибар би могло да забележи ръцете на Линг, а пазачът в лагера определено не беше такова създание.

Линг имаше чувството, че мантата плува от цяла вечност. Спря, когато стигнаха до верига остри, скалисти хълмове, покрити с коралови колонии.

— Тук ще те оставя — каза рибата. — Доста сме далече от лагера и точно под нас има стара пещера на змиорки. Може да се скриеш там, докато се оправиш. Или докато умреш.

Линг знаеше, че скатовете не се отличават с особена деликатност. Тя пусна силното, грациозно създание.

— Благодаря ти — каза на рибата. — Спаси ми живота.

Мантата я погледна със съжаление и размаха криле.

— Без храна, без мокрети, без оръжия и с тежка форма на отравяне — заговори тя, докато се отдалечаваше. — Не съм сигурна, че аз бих благодарила на твое място. Късмет, русалке. Ще ти трябва.