Дженифър Донъли
Тъмен прилив (12)

Единайсет

Преди Бека да си даде сметка какво се случва, Астрид я сграбчи за ръката и я издърпа под една празна сергия.

— Ездачи на смъртта. Открили са, че си тук — каза тя тихо.

— Как? — попита Бека. Започваше да се паникьосва.

— Явно някой те е познал и им е казал. Не може да се каже, че си незабележима с тази червена коса.

— Аз ли? Ами ти — с тази черно-бяла опашка?

— Държиш ли да спориш? Или предпочиташ да се измъкнеш оттук? — попита Астрид.

Чу се как обръщат една сергия. От трясъка и двете русалки подскочиха.

— Вече са вътре — добави Астрид мрачно. — Бягството току-що стана значително по-трудно.

Тогава Бека си спомни нещо.

— Имам камъчета невидимки! — прошепна тя. — Вража ми ги даде. Можем да ги използваме, за да избягаме!

Бека й подаде едно камъче, но Астрид поклати глава.

— На мен няма да ми подейства — каза тя.

— Естествено, че ще ти подейства. Те действат на всеки! — настоя Бека.

— Не и на мен. Използвай твоето и тръгвай, Бека — подкани я Астрид.

— Не. Няма да те оставя.

Астрид, която тъкмо надничаше изпод сергията, се обърна и погледна Бека. Бека отново видя дълбоката тъга в очите й.

— А би трябвало да ме оставиш — каза тя.

— И защо? Защото ти остави нас ли? Само защото ти си гаднярка, не значи, че и аз трябва да се държа гадно! — прошепна ядно Бека.

— Не! Защото не мога да ви помогна! Не можах в пещерите на йелите. Не мога и тук. Единственото, което мога, е да ви докарам смъртта! — отвърна също шепнейки Астрид.

— Какви ги говориш? За какво…

Въпросът на Бека бе прекъснат от още трясъци, докато войниците преобръщаха щайги и кошници. Един от продавачите взе да протестира и го пребиха. Бека се разтрепери. Ездачите на смъртта плуваха из пазара и се доближаваха до двете русалки с всеки мах на опашките си.

— Друго какво имаш в торбата? Нещо полезно? — попита Астрид.

Бека долови страха в гласа й. Разрови се отново в торбата си.

— Имам шишенце с мойсеева отвара… — отвърна тя.

— Нямам представа какво е това — призна Астрид.

— И аз. Май е това… не, чакай! Ето… — тя извади от торбата голяма черупка от морски таралеж. Черупката беше натъпкана с мастило от сепия и затворена с лепило от кафяви водорасли. Вража й беше дала бомбата заедно с камъчетата невидимки и мойсеевата отвара.

На Астрид й светнаха очите.

— Мастилена бомба! Идеално! — прошепна тя и я взе от ръцете на Бека. После пак надникна навън. — Ще отдалеча ездачите на смъртта от вратата. Стой тук, докато избухне бомбата, каквото и да ме чуеш да казвам. После плувай към вратата. Готова ли си?

Бека не беше готова, но кимна.

Астрид си пое дълбоко дъх. После изплува от скривалището и тръгна по пътеката между сергиите. Когато стигна задната част на пазара, се изправи над сергиите.

— Хей! Предавам се, ясно? — извика тя. — Оставете хората на мира! — Беше вдигнала ръце, но ги криеше зад главата си, за да не видят войниците мастилената бомба.

Бека гледаше изпод сергията как ездачите на смъртта се приближават към Астрид, а сърцето й се бе качило в гърлото.

— Къде е другата? — викна един сержант.

— Коя друга? — попита учудено Астрид.

— Другата русалка! Знаем, че е тук!

Астрид погледна нагоре.

— Бързо, Бека! Плувай! — извика тя.

На сержанта му просветна.

— Използвала е перла невидимка! — кресна той. — Плува към вратата! Не я изпускайте!

Бека не помръдна от мястото си — не беше забравила инструкциите на Астрид да не мърда, докато не избухне бомбата. Сега войниците, скупчени пред вратата, заплуваха нагоре с харпуни в ръце.

Точно тогава Астрид нанесе удара си. Тя хвърли бомбата с всички сили към пода. Черупката избухна с оглушителен гръм и пръсна заслепяващ и задушлив облак мастило от сепия из целия пазар.

Астрид се гмурна надолу и заплува към вратата. Бека я последва по опашката. Плуваха с всички сили покрай сергии, щайги и изплашени хора.

Сега в залата беше тъмно като в нощ, но облакът все още не бе стигнал до земята и Бека успяваше да види накъде плува Астрид, която свърна наляво, после надясно и след малко вратата се показа пред тях. Русалката се напрегна за последен път и се стрелна през нея. Бека не изоставаше. Почти беше излязла, когато две груби ръце се вкопчиха в нея. Двамата с ездача на смъртта се търкулнаха на земята.

— Къде си тръгнала? Никой не може да излиза! — излая той. Огледа й лицето, после видя червената коса. — Това си ти!

— Пусни ме! — викна Бека, която се бореше да се освободи.

Само че ездачът на смъртта я стисна още по-силно. Отвори уста, за да извика за помощ… и изобщо не видя откъде дойде ударът.

Астрид го фрасна толкова силно, че той изгуби съзнание, преди да се е строполил на земята.

Бека, с разширени от страх очи, погледна припадналия мъж, после Астрид, но Астрид вече плуваше към вратата.

— Помогни ми! — извика тя, хванала едното крило на вратата, за да го затвори.

Бека хвана другото крило и двете затръшнаха вратата.

На всяко крило на вратата имаше извита желязна дръжка. Астрид свали колана си от акулска кожа, прекара го през дръжките и го завърза на здрав възел. В следващия момент двете русалки чуха удари по вратата и крясъци — ездачите на смъртта се опитваха да излязат.

— Коланът няма да издържи вечно — каза Астрид и се отдалечи от вратата. — Хайде, Бека, да тръгваме.

Бека се поколеба. Това го нямаше в плана й. Само преди няколко минути толкова се ядоса на Астрид, че не пожела дори да излезе от селото с нея.

Не й вярвам, каза си Бека. Даже не я харесвам. Труден характер има, груба е…

… и е смела, прошепна едно вътрешно гласче, гласче, което винаги казваше неща, които Бека не искаше да чуе. Току-що те спаси от плен.

— Виж, Бека, ти ако искаш, стой тук, но аз ще тръгвам — каза Астрид и изгледа вратата на пазара. Ударите от другата страна ставаха все по-силни. Наоколо започна да се събира тълпа от местни жители.

— Какво стана? — попита един от тях. — Какво е това?

Бека кимна на Астрид.

— Добре — предаде се тя. — Да плуваме.

Двете русалки поеха по главното течение и скоро излязоха в открити води, оставяйки ездачите на смъртта зад себе си.