Дженифър Донъли
Тъмен прилив (28)

Двайсет и седем

Проходът към затвора на Ондалина водеше към самото дъно на Цитаделата.

Водата стана по-студена. Ледът — по-тъмен и непрозрачен. Имаше само няколко магмени лампи, които осветяваха пътя на Астрид — светлината беше скъпа стока и не си струваше да се хаби за затворниците.

Астрид се надяваше, че се е отдалечила достатъчно от преследвачите си по подобните на лабиринт тунели около затвора. С Рагнар често идваха да плуват тук като деца. Никога не бяха стигали отвъд портата към затвора, защото стражът, който я пазеше, нямаше да ги пусне. Но беше надничала през решетките и знаеше, че единственият тунел се разклонява на две след портата. Бяха й казвали, че тези два коридора се разклоняват на безчет по-малки, в които се намираха килиите на затворниците. В края на главния коридор имаше изход. Ако извадеше късмет, можеше да стигне до него, преди Рилка и Тауно да я настигнат.

Само че първо трябваше да мине покрай стража.

Видя го след последния завой на тунела. Седеше в малка кабинка, вляво от портата, и слушаше раковина. Когато Астрид приближи, той стана и изплува от кабинката, за да я пресрещне.

Астрид каза първото, което й дойде на ум:

— Тук съм да направя инспекция на затвора. По заповед на баща ми, адмирал Колфин. Идвам право от болничната му стая. В Цитаделата се носят слухове за избягали затворници. Един от тези, които държите тук, заплашва живота му.

Тревогата в гласа й беше истинска, нищо че думите бяха лъжа. Стражът усети тази тревога, но се колебаеше дали да я пусне. Беше му изписано на лицето.

— Не съм чул никакви слухове — рече той.

— Налага се да отворите портата и да ме пуснете вътре — спокойно каза Астрид. — Веднага.

По коридора зад нея отекнаха гласове. Ужас обхвана сърцето й. Тя се постара да го скрие.

— Това е комодората — заяви тя. — Плува след мен. Може би предпочитате да обясните на нея защо отказвате да изпълните заповедта на адмирала?

Стражът пребледня, очевидно не искаше да противоречи на Рилка. Посегна към широката желязна халка, на която висяха ключовете, откопча я и вкара един дълъг ключ в ключалката на портата.

Сърцето на Астрид биеше толкова силно, че едва дишаше. Чу плавници, биещи водата, и след малко Тауно се появи иззад завоя, плътно следван от Рилка.

— Ей ти, спри я! Това е заповед! — кресна Рилка.

Бяха едва на няколко метра. Астрид имаше време колкото за едно тупкане на сърцето, за да изчисли следващия си ход правилно.

Когато стражът извади ключа от ключалката, тя беше готова. Замахна със силната си опашка и го плесна по гърба. Ударът го запрати към стената. Той се удари в нея със силно тупване и се свлече на земята със стон, изпускайки халката с ключовете.

Астрид я грабна и се стрелна през портата.

— Съжалявам — рече, докато затваряше. Пъхна ключа в ключалката и се опита да го завърти, но той не помръдна. Изскимтя от страх.

— Хайде, хайде… — замоли се тя.

Размърда ключа и опита пак. Този път ключът се завъртя. В момента, в който резето се плъзна на мястото си, Тауно се удари в портата. Протегна ръка през решетките.

Не бива да стигне до ключовете! Астрид дръпна ключа от ключалката с дясната си ръка и метна халката зад себе си. Тауно изруга и я сграбчи за лявата ръка. Пръстите му се вдълбаха в плътта й.

— Хванах я, Рилка! Намери друг ключ — изрева той.

Рилка влезе в кабинката на стража и затършува из нея.

Тауно пъхна и другата си ръка през решетките, опитвайки да хване Астрид по-здраво. Прилепи тяло към портата, лицето му се притисна между два железни пръта от решетката.

Астрид видя в това единствения си шанс и не го пропусна. Сви ръка и тласна с всички сили дланта си към носа на Тауно. Той я изпусна и падна назад, а от носа му рукна кръв.

Астрид грабна халката с ключовете и заплува бързо напред. Пред нея тунелът се разклоняваше на три — точно като Коридора на старейшините. Тя пое по средния с такава скорост, че почти не обърна внимание на килиите, наредени от двете й страни, и на факта, че в тях има затворници. В съзнанието й имаше само една мисъл — да се измъкне оттук.

Тунелът се стесни. Изви наляво, после надясно. Астрид плуваше с протегнати над главата ръце, за да намали триенето. Минаваше завой след завой и след всеки се надяваше да зърне изхода, но той така и не се появяваше. Започна да диша по-трудно, изморяваше се. Сега пред нея се откри остър завой, който тя взе, без да спира, но после се закова на място.

На няколко метра пред нея имаше пазач, възрастен мъж, който буташе количка с голям черен казан и множество купи, наредени една върху друга. За щастие, беше с гръб към нея. Зад него, може би на двайсетина метра, се появи друга порта, почти същата като тази на входа. Изходът, беше сигурна. Вероятно се отваряше с някой от ключовете на халката. Само да можеше да стигне до него! Страхуваше се обаче, че коридорът не е достатъчно широк, за да успее да се промуши покрай пазача. Щеше да се наложи да изчака, докато той влезе в някоя килия, и тогава да измине оставащото разстояние.

Пазачът отключи вратата на една килия и я отвори.

— Затворник, стани! — викна той.

Астрид чу влачене на верига. Пазачът бавно напълни един черпак с някаква помия и я сипа в купа.

Хайде! Побързай! — подкани го тя мислено, без да спира да се оглежда нервно. Не смееше да се върне обратно — ами ако се натъкнеше на Рилка и Тауно? Тя се притисна към тавана, готова да се промъкне покрай пазача. Защо се бавеше толкова?

Най-накрая той остави черпака.

— Ръце на… — започна да вика той, но остатъкът от думите му бе удавен в нечии други викове — тези на Рилка.

— Излез, Астрид Колфинсдотир! Пазачите претърсват всички тунели!

Астрид запълзя напред към изхода толкова бързо, колкото можеше.

Пазачът се обърна и се намръщи.

— Какво, в името на боговете, става тук? — попита той наежен. Тресна купата на количката и заплува назад. Главата му се размина с тялото на Астрид на една люспа разстояние.

Астрид тъкмо се готвеше да продължи напред към изхода, когато Рилка отново кресна — вече беше доста по-близо, точно до завоя. Астрид се надяваше, че някой от ключовете отваря изхода, но кой? И колко време щеше да й отнеме да ги пробва всичките?

Нямаше време да налучква. Ако допуснеше да я хванат, баща й щеше да умре. С рязко движение откъсна едно копче от моржов зъб от жилетката си, хвърли го в коридора и се шмугна във все още отворената килия. Задъхана, тя заплува към тавана и се притисна до него.

Затворникът, с ръце на главата и железен пръстен около шията, се носеше в центъра на килията. Той погледа Астрид с изненада. Тя допря пръст до устните си и каза без звук: „Моля“.

Затворникът свали очи от нея и се взря в пространството пред себе си.

— Ей ти! — чу Астрид Рилка. — Да си виждал дъщерята на адмирала?

— Дъщерята на адмирала? — повтори пазачът. — Тук, в подземието? Тук няма никого освен мен и затворниците!

— Издирва се за отравянето на баща си — каза Рилка и влезе в килията. — Ако я видиш, незабавно извикай останалите пазачи.

О, богове, ако погледне нагоре… помисли си Астрид и стисна очи.

— А, ти ли си — каза Рилка.

Отчаяние завладя Астрид. Тя отвори очи. Край. Баща й щеше да заплати цената на провала й.

Само че, когато погледна надолу, видя, че Рилка говори на затворника, не на нея.

— Нямаш право да ме държиш тук — каза той. — Нищо лошо не съм направил. Имам право на адвокат. На съд. Имам…

Рилка го прекъсна.

— Няма да има никакъв съд. Не и докато си жив.

Тя хвърли поглед към купата с храна на количката.

— Не хабете храната за този тук — заяви тя на възрастния пазач. — Той вече не ни е нужен, а и в Миромара не го искат. Няма причина да го държим жив.

В коридора се появи още един пазач.

— Комодора! — извика я той, вдигнал нещо до лицето си. — Намерихме това на пода, на няколко метра в тази посока — той посочи нагоре, към изхода.

Копчето от моржов зъб.

Рилка се намръщи.

— Нейно е. Явно е успяла да си отвори и да излезе. Тауно, плувай към болницата, в случай че реши да стигне до баща си. Аз ще мина през портата и ще се опитам да я настигна. Махни се от пътя ми, стар глупако — добави тя и блъсна възрастния пазач.

Вратата на килията се тресна. Ключът се завъртя в ключалката. Пазачът продължи напред, тикайки количката си.

Астрид цялата трепереше. Спусна се надолу в мътната вода и седна на пода, без да пуска халката с ключовете. Затворникът не помръдна от мястото си.

Двамата се спогледаха. Астрид видя медночервена коса и изумруденозелени очи. Никога не го бе виждала преди, но позна лицето му. Със сестра си бяха като две капки вода. Само че той беше по-слаб и покрит със синини.

Нито Астрид, нито затворникът продумаха, преди пазачът да приключи обиколката си в този тунел; после той пак мина с количката покрай килията в обратната посока и изчезна в друг тунел. Когато вече не чуваха мърморенето му, затворникът заговори.

— Интересно живеете в Ондалина — рече той. — Ти трябва да си Астрид. Аз съм Дезидерио. Приятно ми е.