Дженифър Донъли
Тъмен прилив (13)

Дванайсет

На левга от селото равното морско дъно отстъпи място на първите възвишения от Бермудската верига. Бека и Астрид откриха една издадена напред скала и се гмурнаха надолу да видят какво има под нея. Оказа се, че има обширна пещера. Ако влезеха в нея, никой, плуващ над скалата, нямаше да ги забележи.

— Изчакай тук — нареди Астрид. Тя влезе в пещерата с меч в ръка. След минута извика: — Чисто е!

Бека влезе в пещерата и изпя илюмината, за да я освети. После остави куфара си на пода, отвори го и започна да търси одеялото от морски лен, което си носеше. От него щеше да излезе хубава покривка. Тя разтвори одеялото и тъкмо щеше да го постеле на земята, когато забеляза, че е покрита с тиня.

— Астрид, имаш ли нещо против да разчистиш тинята? — попита Бека. — Иначе ще влезе в храната ни.

— Няма проблем — съгласи се Астрид и започна да мете наноса с плавник.

Странно, помисли си Бека. Повечето морски хора щяха да изпеят канта пракс заклинание, за да издухат тинята. Начинът на Астрид отнемаше повече време и размътваше водата. Когато тя най-сетне се избистри, Бека постла одеялото.

Астрид бръкна в торбата си и извади храната, която беше купила. Освен яйцата от сепия, имаше зрял блатен пъпеш, стриди и няколко дънни череши. Когато свърши, русалката седна до покривката.

Бека с неудобство извади от торбата си водните ябълки и рачешките яйца, които си бе купила, засрамена, че това е единствената храна, която можеше да предложи.

— О, водни ябълки, любимите ми — възкликна Астрид, взе една и я захапа.

Бека знаеше, че лъже. Ако бяха любими на Астрид, тя просто щеше да си купи. И все пак беше хубаво, че го каза. Освен хубаво, беше и изненадващо, предвид факта, че го бе казала Астрид.

— Вземи си яйца — предложи Астрид и подаде на Бека грозд яйца от сепия.

Бека си откъсна яйце и го поднесе към устата си.

— Ммм, страшно е вкусно — каза тя.

— Яж колкото искаш. Взех повече, отколкото ми трябват, а не искам да ги разнасям със себе си. Не трябва да пазарувам на празен стомах — заяви Астрид, хрупайки ябълката.

Бека подозираше, че и това е лъжа. Имаше чувството, че Астрид знае за оскъдните й финансови запаси и се старае да не я засрами.

Бека се намръщи, силно озадачена. Тази внимателна Астрид, Астрид, която рискува собствената си безопасност, за да спаси Бека от ездачите на смъртта, съвсем не приличаше на онази Астрид, която Бека срещна в пещерите на йелите. Бека се почуди дали не я е преценила погрешно. Е, така или иначе, определено й дължеше едно „благодаря“.

— Ей, Астрид…

— Ммм? — измуча Астрид и глътна парчето ябълка, което досега беше дъвкала.

— Благодаря ти, че ме изведе от пазара. Наистина съм ти задължена.

Астрид се усмихна тъжно.

— А не бива. Заради мен едва не те хванаха.

— Какво искаш да кажеш? — обърка се Бека.

— Ако не бях аз, ти можеше да избягаш веднага. Щеше да си използваш камъчето невидимка.

Бека се сети, че Астрид бе отказала камъчето.

— Все още не разбирам защо не използва заклинанието за невидимост.

Астрид отклони поглед.

— Както казах, на мен не ми действат — резкият й тон се беше завърнал.

— Ама…

— Кажи ми за йелите — помоли Астрид, за да смени темата. — Какво стана? Защо не си вече с тях?

Бека усети, че Астрид няма да отговори на въпроса й, затова тя отговори на нейния. Разказа й как Маркус Трахо и войската му са открили пещерите на йелите и как тя, Сера, Линг, Ава и Нийла са избягали на косъм през огледалото, което Вража криеше в инкантариума.

— Значи така си стигнала до Северна Атлантика толкова бързо — разбра Астрид. — Чудех се как си успяла. На мен ми отне няколко седмици да стигна дотук.

— Във Вадус беше много зловещо. През цялото време се страхувах да не попадна в ръцете на Господаря на огледалния свят, но явно е бил зает с нещо друго. Две витрини ми показаха откъде да изляза… след като им направих хиляда комплимента — довърши Бека и потръпна при спомена за сребристия свят зад огледалото.

— Ами Вража? Тя успя ли да избяга? — попита Астрид.

— Де да знаех — отвърна Бека. — Само за това мисля, откакто тръгнах. Моля се на боговете да е добре. И другите също. Отдавна не съм чувала нищо за никоя от тях. Опитах се да направя конвока, но засега не успявам. И това много ме притеснява. Магията ми е по-силна, така че би трябвало да се справя.

Астрид тъкмо си беше взела едно яйце от сепия. Отпусна ръката, с която го поднасяше към устата си.

— Магията ти е по-силна ли? Как така? — попита тя с явно любопитство.

— Дадохме кръвен обет, преди да избягаме — обясни Бека. — Оттогава разбирам езици, които никога не съм знаела, правя страхотни илюминати и всякакви други заклинания. Мисля, че е защото имам в себе си по малко от кръвта на останалите.

— Охо. Това е страхотно — рече Астрид с копнеж.

— Така е, да. Но ако магията ми е достатъчно силна за една конвока, защо не успявам да се свържа с другите? Ами ако е защото няма с кого да се свържа? Защото са ги хванали или… нещо по-лошо — довърши Бека, разстроена.

— Много неща влияят на песен заклинанията, Бека. Приливите и отливите. Луната. Близостта на китовете. Всички го знаят.

Бека кимна, но не беше убедена. Непрекъснато се тревожеше за четирите си приятелки.

Явно Астрид съзря чувствата, изписани на лицето й, защото каза:

— Те са умни, Бека. И силни. Успяха да стигнат чак до река Олта сами. Ще успеят и да се приберат у дома.

— Говориш така, сякаш почти ги харесваш — забеляза Бека с лек укор. Все още не разбираше защо Астрид напусна пещерите на йелите и още я беше яд на нея за това.

— Наистина ги харесвам — потвърди Астрид. — И теб харесвам.

— Тогава защо не остана с нас? — попита Бека.

— Защото…

Бека изсумтя.

— Много умно, Астрид. Каква е истинската причина?

— Защото не можех, ясно? Защото всичко е много сложно — нервно отвърна Астрид.

Бека вдигна ръце.

— Добре. Не ми казвай. И без това не ми пука.

Само преди няколко минути си помисли, че може да е преценила Астрид погрешно. Сега видя, че не е така. Русалката си беше точно толкова неприятна, колкото и преди.

Изпаднаха в неловко мълчание. Бека протегна ръка да си вземе череша и видя, че нещо лази по пъпеша.

— Гадост. Раци. Явно са надушили яденето — измърмори тя.

Една малка рачешка армия беше нахлула в пещерата. Някои нападнаха яйцата от сепия. Други тъкмо отнасяха една водна ябълка. Бека им се скара, но те не й обърнаха внимание. Тя събори рака от пъпеша, но към черешите пълзяха още няколко.

— Навсякъде са! — възкликна тя и вдигна черешите. — Астрид, ще ми помогнеш ли да ги изгоня?

Астрид посегна към ножницата си, извади меча и го размаха.

— Май ще хапна и малко прясно рачешко с пъпеша — каза тя високо. Създанията явно разбираха езика на морския народ, защото се разпръснаха веднага.

Бека за пореден път се изненада от нежеланието на Астрид да използва магия. Защо не изпя коммовео, чудеше се тя, докато връщаше черешите на покривката. Изобщо не разбираше странното й поведение.

После изведнъж разбра.

Олеле, помисли си тя. Това обяснява всичко! Това, че не иска да прави заклинания… интересът й, когато казах, че магията ми е станала по-силна… агресивността… Всичко това е част от един и същи проблем.

Бека дръпна куфара си и заровичка из него, преструвайки се, че търси нещо. Беше почти сигурна, че е разкрила причината за странностите на Астрид, но искаше да се убеди напълно, преди да й зададе въпроса.

— Тъкмо се сетих, че, ъъ, имам малко захаросани миди в чантата. От тях ще стане чуден десерт, нали? Ще ми направиш ли илюмината? — попита тя безгрижно. — Онази, която направих, като дойдохме, не е достатъчно силна да освети този хаос.

— Илюмината ли? О, ами, май по-добре да не пробвам — заекна Астрид. — Настинала съм и гласът ми е пресипнал. Съвсем ще объркам нещата.

Само че Астрид не беше пресипнала. А и Бека не я беше чула да подсмърча нито веднъж.

Права съм, помисли си. После затвори куфара и го остави на пода.

— Астрид… — започна тя внимателно.

Астрид бързо отклони поглед, но не и преди Бека да забележи отчаянието в очите й, страха. Бека познаваше тези чувства. Добре ги познаваше. Посегна да хване Астрид за ръката.

— Какво, Бека? В името на боговете, какво искаш? — нападна я Астрид и сви ръка в юмрук.

— Не си настинала, нали? — попита Бека.

Астрид не отговори, но очите й се напълниха със сълзи.

Работата беше лоша. Много лоша. По-лоша нямаше накъде.

— О, Астрид — промълви тя и сърцето я заболя за тази корава, тъжна, неразбрана русалка. — Ти не можеш да пееш.