Дженифър Донъли
Тъмен прилив (57)

Петдесет и шест

— Марко, Бека, дръжте се! — викна Елизабета.

Марко седна странично на един стол и се хвана за облегалката. Бека се вкопчи с две ръце в едната страна на басейна. Тя чу как изпищяха двигателите, когато Елизабета освободи цялата им енергия.

„Марлин“ се изправи с носа нагоре до една гигантска вълна. Вълната подхвана лодката, качи я на гребена си и я запрати във въздуха над лодките на Тепрез. Когато тя падна обратно във водата, витлата веднага заработиха и лодката се стрелна напред.

Марко изтича на палубата. След няколко секунди Бека го чу да надава радостни възгласи и да се смее.

— Голяма работа си, Ел!

— Какво става? — извика тя.

Марко се върна при нея. Бузите му бяха зачервени, очите му блестяха.

— Капитаните на двете лодки се опитаха да ни последват — обясни той, — но преди да успеят да обърнат, една вълна ги подхвана откъм борда. Едната се обърна, а другата е наводнена. Потъват!

На Бека й омекна опашката от облекчение. Докато бързаше да се върне в лодката след плуването и се страхуваше, че ще загине в сблъсък с някоя от другите лодки, не беше в състояние да мисли за нищо друго. Сега, след като се успокои, се сети за онова, което Марко бе започнал да казва, преди Елизабета да превърне „Марлин“ в летяща риба.

— Марко?

— Хм? — измърмори той. Беше застанал до прозореца и гледаше навън.

— Преди да побегнем, започна да ми казваш нещо. Преди Елизабета да ни каже да се връщаме. Какво беше?

Бека се притесняваше от това, което можеше да чуе, но при все това искаше да знае. Трябваше да знае. Ако и той чувстваше същото като нея, значи ги очакваха проблеми, и двамата. И преди бяха правени опити да се създадат подобни връзки. Нещата никога не свършваха добре. Морските хора наричаха такива връзки „вълна и земя“. Бека вече чуваше подигравките.

Марко се обърна към нея. Макар да беше мургав от слънцето, тя видя как по лицето му се появи руменина. Прекара ръка през косата си.

— Преди ли? Хм. Забравих — каза той. — Сигурно… сигурно съм искал да кажа кога според мен ще стигнем в Каргьорд… Да, това беше. Съвсем скоро. Най-много след още три или четири дни. Това е добре, нали? — довърши той с широка усмивка.

Бека кимна.

— Много добре — отвърна тя със също толкова широка усмивка.

Явно беше сбъркала. Марко нямаше чувства към нея. Слава на боговете.

— Ами… ъъ… аз ще отида да видя какво прави Ел. Да съм сигурен, че и горе всичко е наред.

— Да, иди — съгласи се Бека.

Той се качи по стълбата и изчезна от погледа й.

Бека гледаше след него с облекчение.

И с глупашка, вбесяваща тъга.