Дженифър Донъли
Тъмен прилив (19)

Осемнайсет

Нито северните реки, нито арктическите ледове, нищо според Серафина не беше толкова студено, колкото сивото Северно море. Над водите му непрекъснато виеха бурни ветрове и образуваха вихрушки. Бурите го връхлитаха с ярост.

Дори тук, в Скагхауфен, столицата на гоблините от племето меертойфел, с топлите серни подводни извори и бълбукащите магмени находища, студът я пронизваше.

Сера беше в двореца на вожда на меертойфелите, Гулдемар. Дворецът беше изцяло построен от шлака, отпадъчен материал от топенето на метали. Сградата се издигаше от морското дъно като черен облак, ъгловат и безформен. От прозорците му посетителите можеха да видят целия гоблински град като на длан.

Горещото сърце на столицата представляваше петнайсетметрова металургична пещ, която бумтеше ден и нощ. Пещта беше оформена като главата на първия меертойфелски вожд, Купферникел. В очите му бълбукаше лава. От отворената му уста течеше нагорещен до бяло поток от шлака. Из целия град се издигаха стоманолеярни. Те изпускаха пара и искри, а коболдската стомана, обработвана вътре, се превръщаше в оръжия и брони. В далечината морското дъно бе осеяно с минни шахти и планини от шлака.

Сера чакаше да бъде допусната в тронната зала на Гулдемар. Тя и свитата й от двайсет Черни перки донесоха двайсет сандъка, пълни със злато, сребро и скъпоценни камъни.

Черните перки имаха сериозен проблем. Вярно, успяха да откраднат много съкровища и да ги скрият добре, но разгневиха Валерио и той се закле да ги избие до крак. Войската му се приближаваше до скривалището им с всеки изминал ден и ставаше почти невъзможно да го напуснат. Двама от Черните перки бяха заловени, докато търсеха храна. Най-младият боец, русалка на име Коко, видя това и възможно най-бързо се върна в централата, за да каже на Сера, но вече нямаше какво да се направи. Когато пленниците отказаха да издадат каквото и да било за групата дори и след изтезания, Валерио ги екзекутира. Беше само въпрос на време враговете да открият убежището на Черните перки и дотогава бунтовниците трябваше да са го напуснали.

На Сера й се искаше да помоли за помощ новия дук на Венеция, но според слуховете дворецът бе изоставен и никой не знаеше къде е дукът. Ето защо тя изпрати хора при старейшината на Кин, при президента на Атлантика и при кралицата на Пресноводието — водачите на трите останали подводни кралства с изключение на Ондалина. Но заради обтегнатите отношения между Колфин и Валерио сметна, че Ондалина е твърде опасна.

Пратениците се върнаха с празни ръце. Водачите на морските кралства, изумени от завземането на Матали от Валерио, се пазеха от необмислени действия. Пратениците предадоха, че всички смятат Серафина за мъртва. Че трябва да докаже самоличността си. Че им е нужно време. Само че Сера нямаше време. Затова в отчаянието си тя реши да потърси помощ от меертойфелите.

Сега Язид застана до нея.

— Нервна ли си? — попита я.

— Много — призна тя.

— Кого мразят коболдите? — зададе той друг въпрос.

Сера се засмя мрачно.

— Всички.

— Кого обаче мразят най-много?

— Най-много се мразят едни други — отвърна тя.

— Именно. А врагът на моя враг е мой приятел. Запомни го, Сера.

Сера кимна, както винаги, благодарна за съветите на Язид.

Тя знаеше, че коболдските гоблини някога са били едно племе, но преди хиляди години са се разделили на няколко племена, които оттогава воюват помежду си за магмени и рудни находища. Много гоблини от племето на фойеркумпелите сега бяха в Серулия и служеха като наемници в армията на чичо й. Фойеркумпелите и меертойфелите се ненавиждаха. Сера възнамеряваше да се възползва от този факт.

Русалката чу шум от стъпки, толкова непривичен за ушите на морските хора, и вратите към тронната зала се разтвориха. На прага се появи нисък, набит гоблин. Като всички останали морски гоблини, и неговите очи бяха прозрачни, имаше дупки вместо ноздри и хриле на врата, но за разлика от останалите племена, меертойфелите се отличаваха с две неща: усти с черни устни и рога. Единият чифт рога стърчеше от слепоочията им, а другият бе на долната им челюст. Сера разпозна гоблина. Това беше Стикстоф, началник на меертойфелската армия.

— Hovdingen tar emot nu! — излая той.

Сера го разбра. Вождът ще ви приеме сега!

Тя инстинктивно посегна към пръстена, пръстена от Махди. Когато го докоснеше, имаше чувството, че той е наблизо, и това й вдъхваше сили. Пое дълбоко дъх и поведе бойците си към тронната зала. Гърбът й беше изправен, главата — гордо вдигната. Днес не носеше камуфлаж с цвят на тиня и дънни наноси, дойде при вожда на меертойфелите като кралица, каквато беше. Синя рокля от лъскава морска коприна обгръщаше тялото й, а върху нея носеше дълго черно палто с висока яка. Широка огърлица от перли и сапфири плътно прилепваше към шията й. Главата й красеше корона от чисто злато.

Нямаше нужда гоблините да знаят, че Нийла е ушила роклята и палтото от завеси и драперии, които бе открила в едно изоставено имение, или че скъпоценностите са откраднати от Черните перки от съкровищницата на Миромара.

Нямаше нужда да знаят, че Сера и нейните Черни перки живеят в постоянен страх. Че са отслабнали, изтощени и отчаяни. Че тези преговори са последната им надежда.

Сера правеше същото, което бяха правили десетки кралици преди нея в моменти на затруднение — блъфираше.

Не бе изпитала радостта да управлява държава в мирно време. Сега бушуваше война и тя трябваше да се учи бързо, при това гладна, мръсна и изплашена през цялото време. Майка й често повтаряше как държавното управление е като игра на шах и как тя трябва да внимава в цялата дъска, а не само в отделните фигури. Последните няколко месеца бяха разкрили пред Сера значението на майчините й думи. Управлението беше игра на ходове и контраходове, на удари и контраудари. Играчът трябваше да умее да предугажда ходовете на противника и да мисли няколко хода напред. В момента Сера играеше игра на живот и смърт. И нямаше избор, трябваше да я спечели.

— Приближи се… кралице — изръмжа един гоблински глас на нейния език.

Гласът принадлежеше на Гулдемар. Той седеше на трона си с формата на гигантска морска змия. Завитото на пръстени тяло беше седалката, а чифт перки служеха за облегалки за ръцете. Дебелата шия на змията се извисяваше над Гулдемар, а главата, с уста, пълна с остри зъби, се протягаше напред като балдахин. Сера знаеше, че статуята е на Хафгуфа, кракенът. Според старинните легенди на Северно море вождовете на меертойфелите можеха да призовават кракена от леговището му дълбоко под морското дъно в моменти на опасност за народа им.

Подредени от двете страни на Гулдемар стояха най-видните членове на двора му: жена му Нок, Пелф, пазителят на съкровището, и Ньорглер, външният министър. Стисксоф се присъедини към тях. Те гледаха Черните перки с подозрение и презрение.

Сера доплува пред трона и направи дълбок реверанс пред страховития вожд.

— Приветствам ви, ужасяващи вожде — каза тя, докато се изправяше. — Дължа ви благодарност за това, че посрещнахте мен, истинската кралица на Миромара, и моя двор в дома си.

Гулдемар се изкикоти подигравателно.

— Хубавите дрехи и красивите думи не правят от някого кралица — каза той. — Друга седи сега на миромарския трон и изисква всички суверенни царства да признаят нея за кралица. Според някои искането й е законно. Тя също е дъщеря от кръвта, от династията на Меровингите, и е твоя братовчедка. Чичо ти обяви пред света, че кралица Изабела и нещастната й дъщеря са мъртви.

Кръвта на Сера кипна. Как можа дори да намекне, че желанието на Лучия да я признаят за кралица е законно?

— Лучия Волнеро е дъщеря на син, Гулдемар. Владетелката на Миромара трябва не само да е кръвна дъщеря, но и да е дъщеря на дъщеря от династията.

— Освен ако, доколкото ми е известен законът, такава дъщеря няма — намеси се Стиксоф.

Сера се обърна към него с пламтящи очи.

— Само че има — заяви тя. — Намира се точно пред теб и възнамерява да си върне трона.

Гулдемар махна с ръка.

— Източниците ми казват, че Черните перки са малко на брой. Нямате достатъчно храна и мокрети. Войниците на чичо ти ви търсят ден и нощ. Биеш се смело, но колко дълго ще издържиш?

— Не много — призна Сера. — Точно затова дойдох при теб. Да ти предложа съюз.

Гулдемар се засмя хрипливо. Придворните веднага последваха примера му.

— И защо меертойфелите биха пожелали да се съюзяват с теб? Ти нямаш дворец, нямаш трон. Бедна си, а коболдите не работят безплатно.

Серафина се усмихна. Очакваше въпроса.

— Когато човек е храбър, той не може да е беден — каза тя. После кимна към свитата си. Те се приближиха до нея, положиха сандъците на земята и щом тя даде знак, ги отвориха.

Скагхауфен беше област, богата на железни, медни и никелови залежи, но нямаше ценни метали. Меертойфелите обожаваха среброто и златото, и особено обичаха бижутата.

Очите на Гулдемар светнаха от алчност, когато видя съдържанието на сандъците, после се присвиха лукаво.

— Предлагаш ми нещо, което мога да си взема — каза той и посочи с глава към гоблините войници, които стояха мирно покрай стените на залата. — Кой ще ме спре, ако им заповядам да убият теб и Черните ти перки и си взема съкровището?

— Никой — призна Сера. — Но ако го направиш, няма да получиш останалата част от плащането: още двайсет сандъка, всичките пълни със съкровища като тези, които ще ти предам в деня, в който тръгнем към Серулия.

Тя спря за момент, за да му даде възможност да обмисли думите й, после довърши:

— Предложението ми е изгодно, Гулдемар.

Той вдигна ръка пред лицето си и огледа мръсните закривени нокти.

— Изгодно за теб, може би — изсумтя.

— Не, за теб — поправи го Сера рязко, раздразнена от престореното му колебание. — Докато ти си играеш игрички с мен, враговете ти, фойеркумпелите, подхранвани от златото на чичо ми и от собствената си наглост, открито говорят за нападение над народа ти, когато се върнат в Северно море. Те искат твоите магмени извори, твоите пещи и леярни.

Гулдемар свали ръка. Погледна Сера право в очите. Макар и да се опита да го скрие, Сера видя пламъчето на тревогата, проблеснало в тях.

— Помогни ми сега — подкани го тя — и когато си върна трона, не само ще ти дам съкровището, което ти обещах, но и, Нерия ми е свидетелка, ще обявя война на предателите фойеркумпели. Светът ще види какво се случва с онези, които предадат Миромара.

— А когато чичо ти разбие войската ти и теб самата на пух и прах, което е по-вероятно, тогава какво ще стане? — попита Стиксоф.

— Меертойфелите ще си получат двайсетте сандъка със съкровища.

Гулдемар стана. Приближи се до един от сандъците, загреба шепа златни монети и ги остава да паднат между пръстите му. После вдигна сребърен бокал, инкрустиран със скъпоценни камъни, и взе да му се любува.

— Ще ти дадем войници — каза накрая и захвърли бокала обратно.

Сърцето на Сера подскочи, но лицето й не трепна.

— Колко? — попита тя.

— Десет хиляди.

— Трийсет.

— Двайсет. Това е последното ми предложение — каза Гулдемар. — Всеки, въоръжен с арбалет и бойна брадва.

Сера настоя за повече.

— Трябва ми и място, където да разквартирувам войската, която току-що ми обеща, и да я тренирам. Трябва ми убежище — каза тя.

— Вземи Каргьорд — рече Гулдемар.

— О, моля те — каза проточено Стиксоф, а останалите придворни се разсмяха.

Сърцето на Сера замря. Каргьорд беше хълмиста пустош край северната граница на меертойфелското кралство. Скалите, които го заобикаляха, бяха богати на желязна руда, а това сериозно вредеше на магическите способности. Беше и студено. Малко растения и животни можеха да оцелеят в Каргьорд, така че намирането на храна щеше да е трудно. Щеше да се наложи да купуват от меертойфелите и Сера знаеше, че те ще взимат скъпо за стоката си. Освен това знаеше, че ако не приеме Каргьорд, няма да последва друго предложение.

Тя отново направи реверанс и каза:

— Благодаря ти, Гулдемар, за щедростта и верността, която показа към Миромара.

Гулдемар плесна силно с ръце. Отнякъде моментално изникнаха няколко слуги, понесли кани и блюда. По гоблински обичай преговорите завършваха с raka — гъсто, пенливо питие от ферментирала охлювна слуз и отбрани гоблински деликатеси — sej — мариновани очи на сепия, smagfuld — почернели езици от треска и sprnde — набръчканите пръсти на краката на удавници терагоги.

Гулдемар вдигна градуса на настроението, като грабна няколко бижута от един сандък и накара придворните си да се бият за тях. Той много се забавляваше с тези двубои между войници, министри, дори между жена му и придворните й дами.

Сера не изпитваше удоволствие от спортове с насилие. Тя се оттегли и даде знак на свитата си да я последва. Гулдемар почти не забеляза. Беше твърде зает да ръкопляска на Нок, която току-що беше пребила от бой жената на Пелф за пръстен с изумруд.

Когато вратите на тронната зала се затвориха зад тях, Сера се отпусна. Беше си осигурила войниците и оръжията, от които така отчаяно се нуждаеше, и имаше убежище. Щеше да прати съобщение на бойците си в Миромара веднага да тръгнат към Каргьорд.

Днешният успех отбеляза началото на нов етап в съпротивата. Със съюзниците гоблини вече нямаше да водят партизанска война, да саботират казармите на ездачите на смъртта и да се промъкват в съкровищницата посред нощ. Щяха да бъдат истинска армия.

— Добра работа — прошепна й Яз, докато плуваха по коридора към стаите, в които бяха настанени. — Получи каквото искаше.

Сера се засмя безрадостно.

— Така ли? — попита тя. — Получихме двайсет хиляди войници. А нямам представа как ще ги изхранвам и къде ще ги настаня в това забравено от боговете място.

Тя поклати глава, питайки се защо всеки път, когато се справеше с едно предизвикателство, зад него изникваше още по-голямо.

— Не знам как ще се справя, Яз.

Язид я потупа по гърба.

— Кажи ми нещо ново, Сера. Ще измислиш как. Винаги успяваш.

— Дано — уморено отвърна Сера и пак поклати глава. — Ще ми стигнат ли тези войници? А оръжията? — запита се тя на глас. — Майка ми щеше да поиска повече. Щеше да знае как да проведе преговорите с Гулдемар така, че да получи повече. Майка ми…

— … много би се гордяла с теб — довърши Язид вместо нея.

Сера кимна, в гърлото й като че ли заседна буца.

— Благодаря ти, Яз — каза тя, когато отново можеше да говори.

— Хайде, русалке. Няма време за сълзи — каза Яз. — Трябва да махнеш тази рокля. И всички ние да се махнем от тоя грозен дворец. Време е да тръгваме към Каргьорд. Трябва да спечелим войната.