Дженифър Донъли
Тъмен прилив (60)

Петдесет и девет

— Сигурна ли си, че храната ще ти стигне? — попита Елизабета.

Бека я изгледа над очилата си.

— Ти сериозно ли ме питаш? Толкова много си ми опаковала, че не знам как ще я нося. А ако случайно свърши, което няма да стане, имам мокрети.

„Марлин“ се поклащаше над сивите води на Северно море. Бяха минали три дни, откакто Бека, Марко и Елизабета избягаха от лодките на Тепрез.

— Сега сме на пет левги от лагера — каза Елизабета. — Не смея да доближавам повече. Меертойфелите се придържат към принципа „Първо стреляй, после питай“ — добави тя кисело. — Ако се приближиш до лагера откъм дъното, няма да ги изплашиш. Ако се появят ездачи на смъртта, имаш перли невидимки.

Бека прегърна Елизабета и я прекъсна.

— Стига си се притеснявала, Ел. Всичко ще е наред. Вече съм почти там — каза тя и я притисна силно към себе си.

Елизабета също я прегърна, после се дръпна и я хвана за раменете.

— Внимавай — каза й тя.

— Ще внимавам. Благодаря ти, Ел. Щях да стана на хайвер, ако не бяхте вие с Марко. И кой знае какво щеше да стане с талисмана. Дължа ви всичко.

— Не, Бека, ние ти дължим всичко — поправи я Елизабета. — На теб и приятелите ти. Спрете ги — Валерио, Трахо, Тепрез. Спрете ги, преди да е станало твърде късно.

Марко слезе по стълбите. Подаде на Елизабета бинокъла.

— Нефтен танкер и два товарни кораба. Това е. Нито следа от наемниците на Тепрез.

— Чудесно. Колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре — каза Елизабета.

Тя погледна брат си, докато взимаше бинокъла от ръцете му. Виждаше, както и Бека, че устните му се усмихват, но не и очите.

— Аз… ъъ… аз ти казвам довиждане, Бека. Защото, хм, трябва да се кача да проверя… двигателя — измънка Елизабета неловко. Помаха на Бека за последен път и се качи на палубата.

— Странно — отбеляза Бека, докато гледаше след нея.

Марко заби поглед в пода.

— Не, не е странно — каза той. — Тя знае.

— Какво знае? — попита Бека.

Той вдигна очи и я погледна.

— Че имам чувства към теб.

Дъхът на Бека замря в гърлото й. Спомни си как реши, че се е заблудила относно отношението на Марко, и потисна собствените си чувства към него. Така беше много по-безопасно. Влюбването в терагог не влизаше в плана.

— Малко те излъгах онзи ден — продължи Марко бързо, — когато ме попита какво съм щял да ти кажа, преди хората на Тепрез да ни подгонят. Загубих смелост, предполагам. Исках да ти кажа, че аз… мисля, че съм влюбен в теб, Бека.

— Марко, нали знаеш, че съм русалка?

Той се усмихна.

— Не бях забелязал.

— А ти си човек. И без значение какви са чувствата ни…

— Значи и ти имаш чувства към мен? — попита той с надежда.

Бека не отговори. Довърши изречението.

— Невъзможно е.

— Всичко е невъзможно, Бека — каза той и взе ръката й в своята. — Да събереш талисманите е невъзможно. Да победиш Абадон е невъзможно. Да спреш риболова, супертраулерите и замърсителите е невъзможно. Нашите чувства са невъзможни…

— Марко, аз…

— Какво? Нямаш чувства към мен ли? Само ми кажи, ако е така, и млъквам.

Бека отклони поглед и не продума.

— Много неща на този свят са невъзможни, докато някой ги направи възможни — довърши Марко нежно.

Бека не можеше да говори. Практичният й ум воюваше с разбунтуваното й сърце.

— Много сме глупави, Марко — успя да промълви накрая.

Той трепна сякаш от болка.

— Любовта никога не е глупава, Бека.

— Тогава аз съм глупачката.

— Съжалявам, че се чувстваш така — каза Марко, видимо наранен от думите й.

— Не исках да бъда груба. Само че ме боли — рече Бека. — Колкото и да бяха прекрасни последните няколко дни, почти ми се иска никога да не ги бях изживявала, защото сега е толкова трудно да се откъсна от вас. От теб.

— Тогава не се откъсвай.

— Как така? Трябва да тръгвам, Марко. Да се присъединя към приятелите си и да се бием с ездачи на смъртта, с диктатори и с чудовище убиец. Шансовете ни не са големи, нали знаеш? Има голяма вероятност да не се върна.

Смисълът на думите й натежа помежду им.

Марко мълчеше. Бека също. Не знаеше какво друго да каже.

Бека беше специалист по справяне. В сиротното си детство просто нямаше друг начин да оцелее. Трябваше да се справи с противните приемни семейства. С оскъдната храна. С износените дрехи. Но колкото и да преобръщаше чувствата си към Марко в мислите си, от колкото и ъгли да ги гледаше, колкото и да се опитваше да се справи с тях, просто не ставаше.

— Марко… трябва да тръгвам — каза тя и вдигна куфара си.

Марко кимна.

— Ще се видим отново някой ден — каза той. — На друго място. По-добро място… Аз… обичам те, Бека.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Не го казвай. Не сега. Не е честно!

— Не е — съгласи се Марко. — Но е истина.

Бека удари по копчето, което отваряше входа към шлюза. В пода на басейна се появи дупка. Тя хвърли поглед назад, преди да се гмурне.

— Сбогом, Марко.

После изчезна. Закопча палтото си догоре, докато плуваше, отвикнала от студа след цяла седмица в топлия басейн.

Думите на Марко кънтяха в ушите й… Обичам те, Бека.

Тя не беше отвърнала на думите му, защото нямаше смисъл. Всичко бе свършило още преди да започне. Сега беше време за практичност, тя винаги беше практична. Време беше да слуша разума си.

Но както плуваше, все по-надолу и по-надолу, изведнъж спря и погледна нагоре. Едва виждаше очертанията на корпуса на „Марлин“ на повърхността на водата. Стори й се, че вижда и още нещо над десния борд. Сянка. Сянката на Марко.

Сърцето на Бека се сви и тя призна на морето онова, което не можа да каже на него.

— И аз те обичам, Марко. Моля се на боговете да не беше така.