Дженифър Донъли
Тъмен прилив (51)

Петдесет

— И се предполага да намерим перла — говореше Дезидерио с равен тон. — Една черна перла… в това?

Астрид кимна, безмълвна, с широко отворени очи. Беше чувала истории за Каникааг, но никога не бе виждала водовъртежа с очите си.

Беше невероятно голям и се въртеше бясно. Вдигнали глави нагоре, Астрид и Дез виждаха огромната му, подобна на фуния уста, която се отваряше на повърхността и поглъщаше всичко наоколо. Очите му, две ярки петна върху вълните, блестяха от чревоугодническа радост.

Докато го гледаше и се чудеше как изобщо ще се доближи до него, Астрид видя безброй предмети да прелитат край нея. Дървени гребни лодки, пластмасови бутилки, шамандури, каяци, рибарски мрежи, рибари, оранжеви спасителни жилетки, две яхти.

Имаше идея за това как да се доближи до водовъртежа, но дали щеше да й свърши работа? Или щеше да се окаже сред безкрайно въртящите се предмети и да се превърне в поредния отпадък, погълнат от Каникааг?

Два дни по-рано, малко преди двамата с Дез да напуснат убежището си в контейнера, Астрид предприе лов на съкровища. Разрови контейнера, отвори всички кутии и сандъци и взе всичко, което изглеждаше интересно или лъщеше. Натъпка плячката си в една платнена торба, която също откри в контейнера, и заплува към Дезидерио, който чистеше такъмите на Елскан.

— Как мислиш? — попита тя, вдигнала чифт неоново зелени маратонки.

Дез, объркан, се намръщи.

— Няма да ми се правиш на Малката русалка, нали? — попита той.

Астрид се засмя. Въпросната гогска приказка бе добре позната на морския народ като най-нелепата история, която някой някога беше чувал. Кой би поискал да замени опашката си за крака?

— Не, събирам неща, които да предложа на Каникааг — отвърна тя и му показа няколко наниза с лъскави мъниста и сребрист пластмасов трофей. — Надявам се да сключим сделка.

— Вълшебна черна перла, дар от богиня… срещу купчина гогски боклуци? — Дез беше скептичен.

— Бих формулирала предложението малко по-различно — отбеляза Астрид. — Ето така — всички тези редки, бляскави съкровища за една малка перла. Дано Каникааг да предпочита количеството пред качеството.

— А още по-добре е да е пълен идиот — заяви Дезидерио.

Сега настъпи моментът да изпробва хрумването си. Ако продължаваха да стоят под водовъртежа и да го гледат, нямаше да разберат повече за черната перла. Астрид беше нервна, но се опитваше да не го показва. Планът й беше добър и с него щеше да рискува само собствената си безопасност, не и безопасността на Дезидерио. Но дали щеше да свърши работа? Без магия Астрид бе принудена да разчита само на силата и хитростта си. И от двете притежаваше достатъчно, но щяха ли да стигнат, за да надхитри водовъртежа?

— В теб ли е въжето? — попита тя Дез.

— Аха — отвърна той. — Сигурна ли си?

— Не, изобщо — каза тя.

— Остави аз да го направя.

— Не, Дез. Това е моя работа — отказа тя. Това беше нейната задача и опасността грозеше само за нея.

Дез кимна. И той беше поровил из контейнера и беше открил дълго и здраво найлоново въже. Носеше го през рамо. Сега го свали, направи примка в единия край и я подаде на Астрид. Тя пъхна ръце в примката и я намести на кръста си, а Дезидерио междувременно направи втора примка, която нахлузи около главата на Елскан.

Косатката се носеше във водата наблизо и гледаше Каникааг подозрително. Торбата, пълна с гогски вещи, висеше на седлото. Астрид се приближи до Елскан и свали торбата.

— Готова ли си? — попита Дезидерио, напрегнат.

Астрид каза, че е готова и той поведе Елскан напред, за да се опъне въжето.

— Приветствам те, велики Каникааг! — викна Астрид, когато доплува до водовъртежа, макар да не беше сигурна как точно да се обърне към него.

Водовъртежът забави темпо. Изкриви огромното си лице надолу и погледна Астрид. Повърхността на водата се успокои.

— Защо прекъсваш яденето ми, русалке? — попита Каникааг и я изгледа лошо.

— Моля за извинение, Ваше… Водовъртежие — каза Астрид. — Търся една черна перла. Помислих си, че великолепен въртоп като вас би трябвало да има такава перла.

— Въртоп? — повтори Каникааг, очевидно засегнат.

— Имах предвид всемогъщ, изумителен, извънредно впечатляващ гибелен вихър — бързо се поправи Астрид.

Дезидерио вдигна вежди. „Гибелен вихър“? — повтори той нечуто.

Каникааг като че ли се поуспокои.

— И ако имам перла, защо да ти я дам? — попита водовъртежът.

— Защо аз ще ти дам десет пъти повече съкровища в замяна — отговори Астрид.

Каникааг изглеждаше доволен. Изкикоти се с нисък, дълбок, бълбукащ глас.

— Приближи се, русалке. Покажи ми какво носиш.

— Астрид, внимавай — предупреди я Дезидерио.

— Всичко е наред, Дез — успокои го Астрид. Тя заплува напред.

Очите на Каникааг залепнаха за торбата. Астрид извади сребристия трофей и го подхвърли към създанието. Той лакомо всмука предмета. После му подхвърли шепа лъскави мъниста, топка, обсипана с парченца стъкло, и накрая му даде маратонките.

— Това е само началото, велики Каникааг — каза тя. — Там, откъдето идват тези неща, има още много и всичките са твои, ако ми дадеш перлата.

— Не те чувам добре — заяви Каникааг. — Много съм стар и ушите ми вече не чуват като едно време. Ела по-близо.

Астрид знаеше какво цели водовъртежът — да я засмуче, но въпреки това се приближи мъничко, сякаш му вярваше.

— Сега със сигурност ме чуваш — каза тя и му подхвърли една пластмасова тиара. — Та какво за перлата?

Теченията, създавани от Каникааг, се вихреха около нея, разбъркваха косата й и дърпаха дрехите й.

— Бих изпълнил молбата ти, русалке, но ти закъсня.

Не! — възкликна наум Астрид с разбити надежди. Нима Валерио и Порция са били прави? Нима черната перла е в ръцете на онзи тайнствен той?

— Какво искаш да кажеш, Каникааг? — попита тя и несъзнателно се приведе напред.

— Някога имах такава перла. Една русалка ми я подхвърли.

Мероу, каза си Астрид.

— Само че малко след това глътнах голям пасаж тон — продължи водовъртежът — и една от рибите оцеля в мен. Тази риба глътна перлата. После хитрият тон намери начин да избяга. Заплува нагоре по гърлото ми и ме ухапа. Аз, разбира се, изкрещях, защото тонът има остри зъби, и спрях да се въртя. В този момент рибата изскочи през устата ми и избяга. И все пак не се оказа толкова хитра, колкото си мислеше. Един рибар, излязъл наблизо с лодката си, я хвана в мрежата си. И когато разряза рибата, за да я почисти, намери перлата.

Астрид, омагьосана от разказа на Каникааг, се приближи още повече до него. Искаше да разбере всяка подробност за перлата, за да разкаже на Сера и останалите. Дез извика нещо, но тя не го чу.

— И после какво стана? — попита тя.

— Доколкото разбрах, един млад викингски боец, който чул за красотата на перлата, я купил от рибаря.

Перките на Астрид настръхнаха.

— Перлата трябва да е била вълшебна — продължи Каникааг. — От деня, в който я купил, викингът ставал все по-силен и по-силен. Превърнал се в безжалостен вожд, от когото всички се бояли. Покорил Гренландия, Исландия и цяла Скандинавия. Плячкосал земите и моретата им, търсейки на съкровища. Сменил си името на Фаер Тор Сомер — Фаер, синът на Хаоса.

— Как изглеждаше той? — попита Астрид, предварително ужасена от отговора.

— Както повечето викинги. Рус. С бронзов тен, обветрен от морето.

Астрид изтръпна. Изглежда като човека от огледалото, помисли си тя, онзи, когото все още смяташе, че само е сънувала.

— Казват, че в очите му има зло и никой не смее да го погледне — добави Каникааг.

Астрид си спомни, че човекът в огледалото носеше тъмни очила, макар че във Вадус нямаше слънце. И имаше черна перла на шията си.

Възможно ли е да са един и същи човек? — питаше се тя. — Възможно ли е перлата, която се опитвам да открия, да е същата? Но как? Не е възможно. Фаер е мъртъв от осемстотин години. Перлата му сигурно е била погребана с него.

Викингите бяха добри мореплаватели и в миналото дружаха с морския народ. Ондалинианците познаваха винингските саги и Астрид знаеше, че вождовете са били погребвани с любимите им вещи.

Потънала в мисли, тя не забеляза, че теченията около Каникааг са я придърпали още по-близо до него. И Дезидерио не беше забелязал, тъй като вниманието му бе погълнато от нервната Елскан, която се опитваше да успокои.

Каникааг обаче забеляза. Млясна с устни и се понесе към Астрид с широко отворена, гладна уста.

Астрид изпищя и се опита да отплува от него, но водовъртежът я притегли към себе си.

Дезидерио се обърна и видя какво става.

— Хвани въжето, Астрид! — извика той.

Астрид го хвана и Дез плесна Елскан. Косатката се стрелна напред и въжето се изопна и потрепери. Дръпна Астрид назад със страшна сила. Въпреки това, макар да беше силна, Елскан не бе достатъчно силна, за да освободи Астрид от водовъртежа.

Тя усещаше как я дърпа назад и видя страха, изписан на лицето на Дезидерио. Знаеше, че нейното лице изглежда по същия начин.

— Изпей заклинание, Астрид! — кресна той. — Пробвай коммовео! Стило!

— Не мога да пея, Дез! — викна Астрид в отговор.

Дез изруга. Пак плесна Елскан.

— Тегли, момиче! Тегли!

Косатката дърпаше с всички сили, но не успяваше да освободи Астрид. Ужасената русалка усети как плавникът й изчезва в устата на Каникааг. Щеше да я погълне. И Елскан с нея. Щеше да ги върти във вътрешността си, докато станат на парчета.

Дезидерио остави косатката и заплува към Астрид. Хвана я за ръцете и я дръпна, но нямаше смисъл. Тя продължи да се плъзга към водовъртежа.

— Срежи въжето, Дез! — извика тя. — Срежи го, преди да повлека теб и Елскан!

Дезидерио поклати глава. Без да пуска ръцете й, изпя коммовео и го блъсна във водовъртежа. Нямаше полза. Половината опашка на Астрид вече беше в устата му.

Той пак запя, този път стило, което създаваше обсипани с игли топки от водата. Запращаше ги една след друга във водовъртежа, но те се удряха в лицето му.

Докато накрая успя да хвърли една право в устата му.

Каникааг се задави. Спря да се върти и се закашля.

Астрид полетя във водата с главозамайваща скорост. Елскан, която напрягаше всичките си сили, за да издърпа господарката си, най-сетне откри, че може да се движи. Стрелна се във водата, влачейки Астрид след себе си. Дез беше изостанал.

Без да може да диша, почти без да вижда заради водата, която пореше с висока скорост, Астрид започна да се издърпва по въжето, докато се покатери на гърба на Елскан. След около минута успя да успокои подплашеното животно и да го убеди да спре. После го обърна и заедно се понесоха в обратната посока.

Откриха Дез там, където беше останал, приведен, дишащ на пресекулки. Каникааг се бе върнал на повърхността.

Дез се изправи, когато чу перките на Елскан. Беше ядосан, Астрид ясно виждаше гнева, изписан на лицето му. Толкова за това приятелство, помисли си. Сега няма да иска да има нищо общо с мен. Думите на Колфин се появиха отново в съзнанието й: „Кой би искал русалка без магия?“

— Защо не каза нещо? — попита той.

Астрид не отговори. Слезе от гърба на Елскан, без да вдига поглед.

— Като премълча, че не можеш да пееш, за малко не уби и себе си, и мен — каза Дез. — Изгубих ценно време да ти викам да направиш заклинание, вместо сам да го направя.

— Предполагам, че ще тръгваш — каза Астрид глухо. — Вземи храната. Аз ще си намеря друга.

— Астрид, какви ги говориш? Мислех, че отиваме в Каргьорд.

Астрид поклати глава.

— Отивай сам, Дез. Няма проблем, наистина. Повечето хора не желаят да общуват с мен, щом разбера тайната ми. Смятат, че само ще преча. Както и стана току-що.

Дез помълча няколко секунди, после я попита:

— Затова ли Колфин наруши пермутавия?

Астрид кимна, без да вдига очи.

— Не искаше тайната ми да излезе на бял свят. Не искаше никой да знае, че член на адмиралското семейство може да е толкова слаб и безполезен.

— Това е ужасно, Астрид — каза Дез, все още ядосан.

Астрид помисли, че има предвид опитите на баща й да прикрие недъга й и нейните собствени опити в същата посока.

— Съжалявам, Дез. Трябваше да ти кажа — каза тя.

— Не, имам предвид начина, по който баща ти се е отнесъл към теб — каза Дез много по-меко. — Не е трябвало да го прави. Не е имал право. Ти не си недъгава. Нищо ти няма. Не си слаба, силна си. Една от най-силните русалки, които съм срещал.

Астрид вдигна очи и изгледа Дезидерио колебливо, питайки се дали й се подиграва, но не видя и капка злонамереност в очите му, само доброта.

— Виж, Астрид, аз също съжалявам. Не трябваше да ти викам — извини се той. — Направих го само защото се уплаших.

— Уплашил си се? — повтори тя. — От какво?

— Уплаших се, че водовъртежът ще те погълне — отвърна той. — Че ще те загубя.

Астрид отново сведе поглед. Не вярваше на ушите си. Не вярваше, че й се случва нещо подобно.

— Защо не ме оставиш аз да реша дали искам да общувам с теб. Съгласна ли си? — попита той. — Защото аз искам. И то много.

Астрид отново вдигна очи към него. Погледът му беше топъл, той се усмихваше и тя почувства как потъва в зелените дълбини на очите му като камък в тихо море. После Дез взе лицето й в ръце и я целуна. Целувката беше и страстна, и нежна. Дъхът й секна.

Когато устните им се разделиха, тя го погледна, уплашена, че пак ще го направи, а може би, че няма да го направи.

— Много — повтори Дез, после внезапно сякаш се притесни и отплува да се занимава с Елскан.