Дженифър Донъли
Тъмен прилив (49)

Четирийсет и осем

Уилиуоу заговори веднага щом влетя в пещерата. Гласът му звучеше на Бека като отмъстителното виене на вихър над морето в един момент и като смразяващия писък на ураган в следващия. Създанието увисна над една скална издатина, където хвърли последните си находки — парче плавей, въдица и гребло, и после литна нагоре към гнездото си. Сърцето на Бека прескочи от страх. Тя седеше до далечната стена на гнездото, подпряна на скалата, с подвита под тялото опашка. Виждаше страховитите нокти на чудовището, остри и закривени, докато то ги прекарваше по пълнежа на гнездото, за да го направи по-мек. След малко се обърна към предната страна на гнездото и се намести в него. Прибра крилете си и започна да ги чисти с клюн.

Къде отиде тази риба? — разтревожи се Бека, молейки се треската да не е променила решението си. Морските хора можеха да дишат въздух известно време, но беше трудно и дробовете на Бека вече започваха да се претоварват.

Сякаш чула мислите й, треската подаде глава от водата.

— Привети, о, велики Уилиуоу! — поздрави тя.

Уилиуоу се наведе заплашително.

— Какво искаш, рибо?

— Пратиха ме призраците. Стана малка свада в „Ахил“ и ме пратиха да те предупредя.

Духът вихър говореше с рибата на собствения й език — точно както бе правила Бека. Сега разбираше всяка дума. Дотук добре, помисли си. Треската казваше точно онова, което тя искаше.

— Как така свада? — попита Уилиуоу.

— Ами, изглежда, Касио, богът на небето…

— Знам кой е Касио — прекъсна го Уилиуоу.

— Така. Да. Та Касио си пада по Нефели, една облачна нимфа. Тя е видяла медальона ти вчера, докато си летял насам-натам, и сега го иска. Та Касио е пратил няколко биячи да го вземат. Кап и Пян са долу, бият се с призраците. Май всеки момент ще се появят през онзи процеп долу. А пък Зефирос смята да нападне по въздуха. Сигурен съм, че ще влезе ей оттам — треската посочи с глава към отвора в тавана на пещерата. — Всеки момент. Та ако искаш, свали медальона и го скрий. Само предлагам, нали?

Браво, похвали го мислено Бека. Кап и Пян, боговете на приливите, и Зефирос, синът на Касио, бяха по-силни от Уилиуоу. Духът вихър със сигурност щеше да се разтревожи.

Само че не стана така. Той се засмя.

— Искаш да сваля медальона, за да го вземеш ти — обвини той рибата. — Да не ме мислиш за глупак?

— За глупак? Не. За параноик? Може би — отвърна треската.

Уилиуоу подскочи и кацна на ръба на гнездото. Тракна заплашително с клюн, ядосан.

— Споко, Уили. Убеден съм, виждаш, че съм риба. Нямам крака, крила или самолет. Просто няма как да се кача в гнездото ти, за да открадна медальона. Даже шия нямам, така че за какво ми е този медальон? Недей да го криеш. На мен ми е все тая. Призраците казаха да те предупредя, така и направих. Та ще си отплувам вече.

Треската плесна с опашка по водата и се гмурна, но Бека знаеше, че не е приключил с представлението. Беше му казала да кръжи под водата, за да направи водовъртеж, и Уилиуоу да си помисли, че идват Кап и Пян.

Отначало нищо не се случи. Но после водата се завихри в кръг и се надигнаха мехурчета. Уилиуоу ги видя и нададе птичи крясък. Откъсна медальона от врата си, разрови вътрешността на гнездото и го прибра отдолу. После се покатери на ръба на гнездото, отново с гръб към Бека, и започна да мести поглед от горния вход към водата и обратно.

Съвсем бавно, като внимаваше да не вдигне никакъв шум, Бека се плъзна напред. Дробовете й горяха. Сърцето й биеше силно. Болеше я от всяко движение на плавника и вече и двете й ръце блещукаха.

Уилиуоу си мърмореше нещо гневно и вдигаше достатъчно шум, за да се замаскира шумоленето от движението на Бека. Без да сваля очи от създанието, тя дръпна парче платно, пъхна ръка в кухината под него и взе медальона.

Стори й се, че заблестя по-ярко в ръката й. Усещаше как силата, излъчвана от предмета, прониква в кожата й. Обхвана я силно вълнение. Най-сетне намери талисмана на Пира! Но страхът се завърна бързо. Сега беше дори още по-уплашена отпреди. Защото само тя можеше да изгуби монетата.

Пъхна я в джоба си, после вдигна парче плавей. Достатъчно беше да го подхвърли към горния вход в пещерата. Надяваше се, че шумът ще заблуди Уилиуоу, ще го накара да помисли, че идва Зефирос, и той ще хвръкне нагоре, за да го пресрещне.

Когато това станеше, Бека щеше да се прехвърли през ръба на гнездото. Оттам щеше да прескочи скалната издатина и да се гмурне във водата. Докато Уилиуоу откриеше, че медальонът е изчезнал, тя вече щеше да излиза от „Ахил“ и да се насочва към открити води. Там духът нямаше как да я пипне.

Бека преглътна и призова цялата си смелост за този последен ход. Досега всяка идея, която й хрумваше спонтанно, вършеше работа.

И може би и този път щеше да стане така, ако точно този в момент Уилиуоу не се беше обърнал.