Дженифър Донъли
Тъмен прилив (15)

Четиринайсет

— Ставай! — кресна ездачът на смъртта и плесна един възрастен мъж с опашка.

Десетима войници с извадени харпуни бяха влезли в трюма на „Бедриеер“. Събираха изплашените затворници и ги подкарваха към шлюза.

Линг се изправи във водата и опъна веригата си, за да се опита да види какво става. Видя огромна клетка. Войниците тикаха затворниците в нея. Когато клетката се напълни, отвориха люк в пода на трюма и я спуснаха в помещение под корпуса на кораба.

Линг знаеше, че и в това помещение има люк. Сигурна беше, че ездачите на смъртта ще го отворят и клетката ще пропадне във водата… но защо? Къде водеха затворниците?

Друго, което тя знаеше, бе, че ездачите ще трябва да отключат веригата, която я приковаваше към корпуса, за да я вкарат в клетката. Когато го направеха, може би щеше да успее да избяга.

Ако стигнеше през шлюза в помещенията на пазачите или пък в кухнята на трюма, някъде, където и да е, стига да може да се скрие, докато всички затворници бъдат изкарани от кораба, може би щеше да успее да се прокрадне до шлюза и да избяга.

Линг беше наясно, че планът й е твърде смел. Хиляди неща можеха да го провалят, но не можеше да не опита.

Докато чакаше и наблюдаваше, войниците напълниха още няколко клетки със затворници и ги пуснаха надолу. Повечето ездачи на смъртта се събираха около вратата на всяка клетка, където озаптяваха затворниците, които не искаха да влязат вътре. Ако тя някак успееше да заобиколи вратата на клетката, може би щеше да отплува незабелязано.

Войниците се движеха бързо и само след няколко минути щяха да стигнат до нея. Сърцето й заби силно, докато гледаше изплашените хора около себе си, включително русалката с двете дечица, докато войниците ги подбираха към клетката.

Не се поддавай на страха. Бъди силна, казваше си тя. Слабостта е за гупите.

— Ей, ти! Ръцете на главата! — извика й един ездач на смъртта.

Линг изпълни заповедта. Ездачът отключи катинара на нашийника й, издърпа веригата, за да я освободи, и после пак заключи катинара.

— Мърдай! — кресна й той и я бутна.

На Линг й трябваше време. Плуваше бавно, с наведена глава. Косата й висеше пред лицето, но зад това прикритие очите й се движеха светкавично, отбелязвайки положението на всеки от войниците.

Само че и те я наблюдаваха. Ако не намереше начин да ги разсее, планът й щеше да се провали.

Тогава тя зърна един мъж, онзи същият, който крещеше на изплашената русалка по-рано този ден. Доближи го изотзад, сложи ръка на гърба му и го бутна. Не беше добра постъпка, но нямаше избор.

Мъжът загуби равновесие и падна върху затворника пред себе си. Изплашени и ядосани, и двамата избухнаха. Започнаха да се ругаят взаимно, размахаха и юмруци. Други двама, които неволно поеха по някой заблуден удар с юмрук и с опашка, се включиха в боя. Моментално всички ездачи на смъртта в помещението се насочиха към тях. Боят лесно можеше да се превърне в бунт и те го знаеха.

Линг не чака и секунда повече. Тя се сниши зад една разплакана русалка, стрелна се към шлюза и изчезна в един тесен коридор. От двете му страни бяха наредени врати, някои отворени, други затворени. Линг надзърна през една от тях и видя малка каюта с две койки.

Тогава чу гласовете.

Линг огледа коридора. Той свършваше с две разклонения във формата на буквата Т. Гласовете идваха от дясното разклонение и непрекъснато се усилваха. Още ездачи на смъртта, помисли си тя нервно. Всеки момент щяха да завият към главния коридор.

Линг направи единственото, което й хрумна. Влезе в каютата.

— Затвори проклетата врата, Артуро — измърмори сънлив глас. — Опитвам се да подремна.

Линг не издаде звук. Остана напълно неподвижна, молейки се ездачът на смъртта, който лежеше на едната койка, пак да заспи.

Само че той не заспа.

Претърколи се по гръб, отвори очи и премигна насреща й. Изненадата изтри умората от лицето му.

— Ти не си Артуро — констатира той и седна.

Линг се паникьоса.

— Не ме издавай. Моля те — примоли му се тя.

Само че той скочи върху нея, преди да си бе довършила молбата. Хвана я за здравата ръка, изви я зад гърба й и я изблъска през вратата.

— Капитане! Тази се опитваше да избяга! — извика той и я бутна обратно към шлюза.

Един офицер се обърна към тях. Той напсува Линг, после я зашлеви през лицето. В мозъка й избухнаха звезди. Усети как я вкарват в клетката.

Войниците наблъскаха толкова затворници в клетката, че Линг се оказа притисната към решетките. Усети как спускат клетката в помещението под трюма. След секунда летяха надолу в тъмните води на океана. Хората около нея пищяха и хлипаха. Отчаяна, Линг затвори очи. Това беше краят, нямаше начин да е иначе. Беше се провалила. Сера и останалите нямаше да научат, че Орфео е още жив, преди да е станало твърде късно. Твърде късно за тях. За подводните царства. За целия свят.

И тогава клетката се удари в дъното със страшна сила. Когато водата се проясни, Линг отвори очи.

Веднъж бе чула, че някои терагоги вярват в съществуването на място, където страданието е вечно, наречено ад.

Когато се огледа и видя къде е попаднала, и тя повярва, че е в ада.