Дженифър Донъли
Тъмен прилив (43)

Четирийсет и две

— Обичаш я, нали? — попита Дез Астрид и около очите му се образуваха бръчици, когато се усмихна.

Астрид гледаше как Елскан преследва пасаж херинги; засмя се.

— Предполагам, че да. Доколкото е възможно да обичаш такъв твърдоглав, своенравен и вечно недоволен звяр.

— Струва ми се, че именно затова я обичаш. Тя е силна, със собствено мнение и обикновено прави само това, което поиска — той изгледа Астрид изпод вежди. — Като някой друг, когото познавам.

Астрид извъртя очи. Двамата с Дез пътуваха заедно от три дни и бяха установили лек, шеговит тон в разговорите си.

И имаше с какво да се шегуват. И двамата почти бяха паднали от седлото, когато Елскан изскочи от конюшнята на Лудо. И двамата бяха падали, когато Елскан се изправеше, вече няколко пъти. Освен това косатката ги беше хапала безброй пъти. Благодарение на нея липсваха няколко люспи от опашката на Дез.

Но Дез не беше само шегобиец. Той беше трезвомислещ и сериозен, когато се налагаше, и много добър боец. Знаеше как да намира храна и да слага капани, как да заличава всички следи от лагера им и как да прави супербързи заклинания за камуфлаж. Знаеше кога към тях се приближават пасажи от херинга или треска и винаги се грижеше двамата с Астрид да са слезли от гърба на косатката, преди тя да се метне след храната.

Беше и чувствителен. Някак усещаше кога Астрид има нужда от лично пространство, за да скърби за баща си. И Астрид правеше същото за него — оставяше го сам със себе си, когато притихнеше, предполагайки, че мисли за родителите си.

Нощите бяха най-трудни. Тогава се завръщаха тежките мисли и спомени. Двамата с Дез сваляха юздите на Елскан, пускаха я да половува, както бяха направили и сега, и я изтъркваха, когато се върнеше. После правеха лагер, ядяха и заспиваха.

Само че Астрид най-често не успяваше да заспи. Седеше и гледаше как рибите се изкачват на повърхността, за да ядат, оставяше някое малко синьо раче да се покатери на ръката й или се взираше в някоя минаваща медуза лъвска грива, без да спира да мисли за Колфин и за това как Рилка го беше убила. Сърцето я болеше от мъка и гореше от ярост.

Тя се възхищаваше на Дез — сега за нея той беше Дез, уважаваше го и много й се искаше да сподели с него тайната си. Трудно беше да я крие от него. Непрекъснато трябваше да си измисля оправдания за това, че не може да направи илюмината или камо, когато им потрябваше такова заклинание.

Но се страхуваше да му каже. Знаеше, че скоро ще дойде денят, в който ще се наложи да му разкрие истината, както и на Сера, на Нийла и на всички останали, и това я ужасяваше. Ами ако Колфин е бил прав? Ако никой не искаше русалка без магически способности?

— Елскан е гладна тази вечер — отбеляза Дез сега, отвличайки я от мислите й.

— И аз съм гладна — каза тя. — Останали са ни само няколко грозда яйца от сепия. Дано да успеем да открием нещо наоколо.

Около половин час по-късно откриха голям метален контейнер на морското дъно, пречупен на две, а шареният му, но неядивен товар — пръснат наоколо. Решиха да пренощуват вътре. Потъналите контейнери не бяха рядкост по морското дъно. Бурните морета понякога ги събаряха от товарните кораби, които ги транспортираха.

На сутринта щяха да продължат по пътя си към Каргьорд. Само че първо щяха да се отбият другаде — при Каникааг. Сера беше помолила Астрид да вземе черната перла с надеждата, че Орфео не ги е изпреварил, а тя бе отказала. Само че това бе станало преди убийството на Колфин. Преди тя да се превърне в беглец от закона. Преди Дез. Преди да реши да следва пътя, който й посочи Вража.

Без черната перла нямаше как да победят Абадон. А Астрид вече знаеше, че смъртта на чудовището и победата над онези, които искаха да го освободят, бяха единственият начин да спаси Ондалина. Спомена на Дез какво смята да прави и той веднага й предложи да помогне.

— Мисля, че мернах една ябълкова градина наблизо. Точно преди да спрем, за да свалим юздите на Елскан — каза той. — Искаш ли да се върна да проверя дали съм бил прав?

Астрид кимна. Заплува след него, но изведнъж спря и се намръщи.

— Какво има?

— Не… не знам. Чуваш ли нещо?

Дез се заслуша, после поклати глава.

— А ти?

— Звучи като глас.

Дез веднага сложи ръка върху дръжката на меча. Завъртя се бавно в кръг и предпазливо огледа околността.

— Никого не виждам — каза накрая.

— И аз — призна Астрид. После пак чу същия звук. — Мисля, че е в главата ми, Дез.

— Конвока ли е?

— Така мисля. Вече ми се е случвало веднъж, докато бях с Бека. Мислех, че полудявам, но се оказа, че сестра ти ни вика. Сигурно сега пак чувам нея.

— Къде беше миналия път, когато се случи?

— В Атлантика.

— Не, имам предвид дали си била близо до нещо, което усилва магията. На повърхността по пълнолуние? Близо до китово гробище?

Астрид щракна с пръсти.

— Да! Бях в китово гробище.

— Може би има такова гробище наблизо — предположи Дез и се огледа. — Забрави за водните ябълки засега.

Той посочи с глава напред.

— Да поплуваме до онзи хълм и да видим какво има зад него.

— Чакай малко — спря го Астрид. — Като говорим за едри бозайници… къде отиде Елскан?

Дез посочи нагоре. Косатката плуваше към повърхността, за да вземе въздух. Когато се гмурна обратно, Астрид събра ръце пред устата си като фуния и извика:

— Елскан! ЕЛСКАН!

Косатката се завъртя като огромно черно-бяло буре. Обърна се с корема нагоре и погледна надолу към Астрид.

— Не… се… отдалечавай!

Елскан изсумтя. Изправи се, плесна с опашка и заплува нагоре.

— Невероятно — ядоса се Астрид и поклати глава.

— Ще се върне — успокои я Дез.

Двамата се отправиха към скалистия хълм, превалиха върха и се спуснаха от другата му страна.

— Виж — посочи Дез надясно. — Ето там.

— Добро зрение имаш — похвали го Астрид. На около седемдесет метра от тях лежаха останките на едър гърбат кит. Риби, раци и червеи, които се хранеха с мърша, очистваха костите от плътта.

Астрид и Дез заплуваха към гробището, но когато го наближиха, Астрид осъзна, че над останките се е надвесило още едно създание — бледо, призрачно създание.

Сърцето й подскочи в гърдите. Тя сграбчи Дез за ръката и го спря.

— Защо… — започна той.

Астрид поклати глава. Допря пръст до устните си и се опита да плува назад безшумно, без да пуска Дез. Но беше закъсняла.

Създанието вдигна поглед. Белите му очи се впиха в тях. Протегна дългите си ръце със заострени нокти и се закатери по трупа на кита. След тялото му се точеха парцаливи въжета от водорасли, в които все още висяха останки от морски хора и удавени терагоги.

— Какво по… — пак започна Дез.

— Айсгайст — прекъсна го Астрид и извади меча от ножницата. — Приготви се за бой.