Дженифър Донъли
Тъмен прилив (37)

Трийсет и шест

Линг се закашля. Пое си дълбоко дъх и пак се закашля, като добави и малко хъхрене. После се върна към работата си — да брои стрели и да ги подрежда в кутии.

Подаде една напълнена кутия на затворничката в съседство, Баи, чиято работа беше да украсява краищата им с пера от чайки.

Когато посегна за следващата кутия, Линг пак се изкашля. Поклати глава и изтри чело с опакото на дланта си.

— Течението днес е много топло — промълви тя, макар да не беше вярно.

Очите на Баи пробягаха по лицето на Линг и по кутията. Тревога проряза бръчки в челото й.

Линг продължи да брои стрели. Отново се закашля, този път с гримаса на болка, и се престори, че се олюлява, след което сграбчи ръба на работната маса, сякаш щеше да падне.

— Баи… помогни ми — прошепна тя. — Стаята се върти!

Преди Баи да успее да реагира, Линг се строполи на земята и започна да диша на пресекулки. После съвсем спря да диша с надеждата, че лицето й ще добие виолетов оттенък. Така и стана.

— Пурпурна треска! — извика Баи и се дръпна назад.

— Пурпурна треска! Пурпурна треска!

Уплахата се надигна в склада като приливна вълна. Затворниците, които работеха в близост до Линг, веднага отплуваха и се скупчиха до стената.

Един пазач си проправи път през разбуненото множество.

— Какво става тук? — пожела да се осведоми той.

Един от затворниците посочи към Линг, която се гърчеше на пода.

Пазачът заплува към нея. Плесна я силно с опашния си плавник. Линг изстена от болка. Това не беше преструвка, ударът наистина беше силен. Следващият й ход обаче беше измамен. Тя се надигна от пода и се престори, че се опитва да се изправи, но отново потъна надолу, където изигра още един пристъп на кашлица.

— Пурпурна треска, господине — каза уплашено един от затворниците.

— Заведете я в лазарета! — нареди пазачът. Когато никой не прояви инициатива да заплува към Линг, той сграбчи двама мъже за вратовете и ги блъсна към нея. — Изкарайте я оттук!

Мъжете вдигнаха Линг за лактите и я изведоха от склада. Линг се отпусна цялата, а главата й увисна на гърдите. Затвори очи. Така никой нямаше да види триумфа в тях.

Засега планът работеше. Баща й бе казал, че ще пусне слух за пурпурната треска. Щеше да поставя тази диагноза на всеки пациент, който чувства слабост или има температура. Ако съдеше по реакцията на собственото й представление преди малко, слухът се бе разпространил бързо. И затворниците, и войниците изпитваха ужас от мисълта, че може да се заразят.

Двамата мъже я отведоха до вратата на лазарета, там я пуснаха и с пълна скорост заплуваха обратно към склада.

Линг изстена силно. След няколко секунди се появи Тунг-Мей.

— О, Линг, не и ти — възкликна тя с тъга.

Линг кимна.

— Направо изгарям. Моля те, помогни ми, Тунг-Мей — хрипливо прошепна тя. Искаше й се да може да каже истината на приятелката си, но заради безопасността на Тунг-Мей, колкото по-малко знаеше, толкова по-добре.

— Шан! — викна Тунг-Мей. — Ела бързо, имаме нов пациент с треска!

Линг не даде знак, че познава баща си, той също запази неутралното си изражение, докато я повдигаше за ръката и я водеше към задната част на лазарета.

— Съжалявам, госпожице, но всичките ни легла са заети. Ще трябва да ви сложа ето тук — заобяснява той и подпря Линг на задната стена, далеч от чужди погледи. Това също беше част от плана. Тук можеха да си говорят, без никой да ги чуе.

— Каруцата е тук — прошепна баща й, напрегнат, докато се преструваше, че я преглежда. — Ще натоваря няколко трупа, после ще дойда за теб. Легни и затвори очи. Не мърдай.

Линг кимна. Баща й заплува към друг пациент, а тя бавно се отпусна на земята. Всички в лазарета бяха толкова заети, че никой лекар или пазач нямаше да забележи поредния пациент, угаснал от пурпурна треска. Това беше лесната част. Както си лежеше, Линг преговори наум останалото от плана, който измислиха с баща й.

— Коларят идва в седем сутринта и после още веднъж вечерта, за да откара труповете. Ездачите на смъртта, които охраняват лагера, би трябвало да претърсват каруцата и понякога го правят, но най-често само й хвърлят по един поглед — обясни баща й. — Ако някой се престори на мъртъв…

Линг го прекъсна.

— Искаш да изляза оттук с каруцата за трупове. Скрита сред тях.

Потръпна от тази мисъл, но заглуши гласа на страха. Трябваше да се измъкне на всяка цена.

Шан бе кимнал.

— Престори се на болна от пурпурна треска следващия луненделник вечерта. Точно преди да раздадат вечерните дажби. Ще „умреш“ малко преди каруцата да пристигне. Коларят ще я остави и ще иде да вземе заплатата си. Докато натоварим всички тела, обикновено става осем часът. Здрачът ще те прикрие. Изчакай каруцата да мине оградата. Петнайсетина минути по-късно трябва да сте се отдалечили достатъчно от лагера и ще можеш да изпълзиш изпод труповете и да отплуваш, без никой да те види. Рисковано е, но друг начин няма.

— Не мога да отплувам — поклати глава Линг. — Трябва да стигна до Сера и останалите, но първо се налага да намеря топката мозайка, докато съм близо до Бездната. Не можем да допуснем да попадне в ръцете на Орфео. Но как? Ездачите на смъртта стоят на стража край нея ден и нощ. Един от подбраните каза на Тунг-Мей, че там непрекъснато горят лампи. Ще ме видят.

Шан се усмихна.

— Не, няма. Ездачите на смъртта търсят талисмана там, където го хвърлих. Не са се сетили обаче, че в Бездната има леко течение. Предполагам, че досега топката трябва да се е преместила на около две левги на изток. Другото, което ездачите не знаят, е как да разговарят с обитателите на Бездната. А ти знаеш. Говори с тях, Линг. Някой може да е видял топката. Може да е паднала на някой скален издатък или в дупка в стената.

— Това е най-добрият вариант — каза Линг. — Може да е паднала и още по-дълбоко. Може все още да пада. Да я намеря е все едно да намеря цаца във водораслова гора.

— Трябва да опиташ — отвърна Шан.

— Не, татко — поправи го Линг. — Трябва да успея.

Последвалата седмица до луненделник измина в напрегнато очакване. Всяка сутрин по време на подбора Линг се надяваше, че сержант Фенг няма да реши точно същия ден, че превръзката й е стояла достатъчно дълго на ръката и че всичко с баща й е наред.

— Престори се на мъртва — прошепна сега Шан. Линг затвори очи и отпусна всички мускули. Усети как баща й отключва железния нашийник около врата й и чу издрънчаването, когато го захвърли на една постоянно растяща купчина от нашийници. След бърз поглед наоколо, за да се увери, че никой не ги гледа, той преряза превръзката на ръката й със скалпел. Когато подготвяха плана, Линг го помоли да махне превръзката й, преди да я натовари на каруцата. Знаеше, че с нея ще се движи по-бавно. Когато размърда леко пръсти, я заболя, но не много. Надяваше се, че костите са зараснали. Накрая Шан я вдигна на ръце.

— Още един ли? — извика някакъв глас.

Линг усети как баща й замръзва. Никой не биваше да бъде тук. Ако този, който бе задал въпроса — пазач или затворник, хванеше Линг, скоро щеше да усети, че е топла и съвсем жива.

— Боя се, че да. Пурпурна треска. Стой надалеч, Жу — каза баща й.

Жу. Коларят. Облекчение завладя Линг.

— Няма нужда да ми напомняш, докторе — рече Жу. — Хич не ми трябва да се доближавам.

Трудно беше да се прецени, но съдейки по разстоянието, от което долиташе гласът му и от пръхтенето на морските му коне, коларят стоеше пред каруцата си.

— Нали няма да тръгваш още? Имам още трупове за товарене — излъга Шан. Гласът му беше спокоен, но Линг, която го познаваше толкова добре, усети напрежението му.

— Не, още не. Първо ще се отбия при сержанта. Имаш достатъчно време да напълниш каруцата.

Жу отплува. Шан издиша шумно. Линг рискува да отвори леко едното си око. Лицето на баща й беше бяло като платно.

— Линг, може би не е… — започна той.

Тя го прекъсна.

— Ще се справя, татко.

Беше решена да избяга. Приятелите й, задачата им, съдбата на целия морски народ зависеше от нея.

Баща й я погледа известно време, после кимна.

— Да — каза той. — Вярвам, че ще се справиш.

Шан бе оставил място за нея в каруцата. Линг инстинктивно затвори очи, когато той нежно я положи между две студени тела. После, като си спомни, че това е може би последният път, в който вижда баща си, тя отвори очи и видя, че той къса шевовете по подгъва на туниката й. Махна нещо малко и златно от ръката си — венчална халка. После извади кълбенце хирургичен конец и игла от джоба си. Наведе се над туниката на Линг, сложи халката върху плата и бързо я заши в подгъва.

— Дай я на майка си — каза той, докато шиеше. — Кажи й, че я обичам дори повече, отколкото в деня, когато сложи тази халка на пръста ми. Кажи й, че нямам търпение да дочакам края на всичко това, за да може тя отново да сложи халката на ръката ми.

Линг остана безмълвна. В гърлото й сякаш заседна буца.

— Кажи на братята си да се държат прилично и, Линг…

— Да, татко?

— Ти си много силна и това е хубаво. Но никога не бъркай добротата със слабост, каквото и да казва баба ти Уен.

Линг кимна. Точно в този момент тя не се чувстваше силна и се мразеше за това. Опита се да се усмихне храбро на баща си, но вместо това избухна в сълзи. Прегърна го силно. От устните й се изплъзна хлип, после още един.

— Шшт, bao bei, шшт. Мъртвите не плачат — прошепна той.

— Ела с мен, татко — каза Линг.

— Прекалено е опасно. Жу винаги минава да се видим, преди да тръгне, за да се увери, че всички трупове са натоварени. Ще му се види странно, ако ме няма.

Шан целуна дъщеря си по бузата, после я пусна.

— Готова ли си?

— Да — каза Линг и избърса очите си.

— Добре тогава. Сега трябва… — той преглътна мъчително, — трябва да те покрия с още трупове, преди да е дошъл Жу.

От страх на Линг й пресъхна устата. Опита се да си представи, че е другаде. Където и да е.

Баща й първо натрупа тела от двете й страни. Когато започна да намества труп върху нея, загуби самообладание.

— Давай — подкани го Линг, отново намерила силата си.

Той кимна и намести тялото. Изведнъж Линг се оказа изцяло заобиколена от трупове. Гърбът й се притискаше към студените гърди на някакъв мъж. Още мъртва плът лежеше върху ръцете й. Безжизненият тил на русалка почиваше до слепоочието й. Тя виждаше съвсем ясно бледата й, тънка шия. За момент я обхвана паника. Искаше да крещи и да избяга от труповете. Вместо това заби нокти в дланите си и от болката съзнанието й се проясни.

— Не мърдай — прошепна баща й.

— Да, татко. Тръгвай.

Шан вдигна задната преграда на каруцата.

— Това ли беше последният, докторе? — чу се пак гласът на коларя.

— Това беше, да — отвърна Шан.

— Клетите нещастници — каза Жу. — Е, поне се отърваха от този ад. Лека нощ, Шан.

— Лека нощ… — каза Шан.

Когато каруцата затрополи напред, Шан довърши изречението, толкова тихо, че само Линг да го чуе:

— … и лек път.