Дженифър Донъли
Тъмен прилив (10)

Девет

Двигателите на траулера замлъкнаха без всякакво предупреждение.

Глухото им бучене се бе превърнало в постоянен шум през последните три седмици и внезапната тишина натежа зловещо във водата.

— Защо спряхме? Какво става? — извика една русалка.

Линг, която седеше с протегната пред себе си опашка, облегнала гръб на студената стомана на корпуса, веднага застана нащрек. Стигнахме. Каквото и да е това място, помисли си тя с лошо предчувствие. Имаш един последен шанс. Сега или никога.

Русалката, която беше извикала преди малко, сега отново заговори.

— Моля ви — гласът й трепереше от страх. — Къде ни водят?

Линг видя, че русалката е съвсем близо до нея. В нея се бяха вкопчили две малки деца.

— Я млъкни! Само влошаваш положението! — кресна някакъв мъж.

— Не й крещи. Изплашена е — каза Линг.

— Всички сме изплашени — викна пак мъжът.

— Но не всички се държим като кретени — заяви Линг.

Мъжът се хвърли към нея, но веригата го дръпна назад.

— Мамо, гладна съм — каза едно от децата. — Защо спря шумът? Не ми харесва!

— Шшт, няма нищо — опита се да я успокои майка й. — Скоро ще ни донесат храна. Всичко ще е наред.

Само че нямаше да е наред. Всъщност Линг беше сигурна, че нещата ще станат много по-лоши. Трябваше да избяга, преди това да стане. Трябваше да намери начин да каже на Сера и на останалите какво беше научила на кораба.

Само че изходът оттук бе само един — през вратата, отделяща помещението, в което бяха затворени отвлечените хора от останалата част на трюма. От другата страна на вратата имаше шлюз. Ездачите на смъртта минаваха през него, когато влизаха и излизаха от кораба. Линг ги наблюдаваше, откакто я доведоха на кораба, и се опита да запомни кои копчета на контролното табло натискат. Ако успееше да стигне до таблото, може би щеше да успее да отвори шлюза и да избяга. Само че беше окована за корпуса на кораба, а ключовете бяха в пазачите. Носеха ги на широки халки, закачени за коланите им до кобурите на харпуните.

Вече се бе опитвала да открадне ключовете. Веднъж като се престори, че губи съзнание и падна върху един от пазачите. Друг път задърпа пазача за ръката, просейки храна. Пазачите знаеха номерата на затворниците, за жалост, и единственото, което Линг получи в резултат от усилията си, бяха няколко шамара.

Сега обаче корабът беше спрял. Ставаше нещо, тя го усещаше. Може би това нещо щеше да й даде възможността за бягство, която чакаше.

Линг, заедно с още около триста души, беше затворена на „Бедриеер“, гигантски риболовен кораб. Трюмът на кораба бе пълен с морска вода, но хората бяха толкова много, че тя бързо помътня и всички дишаха трудно. Затворниците носеха железни пръстени около врата си, за да не могат да правят песен заклинания. Някои — онези, които ездачите на смъртта смятаха за особено опасни, бяха завързани с вериги за корпуса. Времето, което Линг прекара на кораба, не й се беше отразило добре. Лявото й око беше посинено и подуто. Косата й беше рошава и мръсна. Превръзката на ръката й се бе изцапала, а някога ярките оранжеви петна по опашката й бяха помътнели.

„Бедриеер“ принадлежеше на един жесток терагог на име Рафе Осеме Тепрез. Или поне така си мислеше Линг, когато я хванаха и я качиха на кораба. Тъкмо навлизаше във водите на Кин и плуваше към дома си, когато я обградиха ездачи на смъртта. След като я подложи на разпит, опитвайки се да открие местоположението на талисманите, и не успя да научи нищо, Тепрез й разкри истинската си самоличност.

Той беше Орфео, най-могъщият маг, живял някога.

Свали тъмните очила, които непрекъснато носеше, разкривайки очи като тъмни бездни. Кръвта на Линг се смрази при вида им. Осъзна, че го е виждала и преди — в едно огледало в Атлантида. Тогава той се опита да изпълзи от него, да тръгне след нея и Сера, но Сера успя да счупи огледалото, преди той да излезе.

— Не може да си Орфео. Невъзможно е — прошепна Линг. — Ти си мъртъв. Мъртъв си от четири хиляди години!

Орфео се засмя.

— Всичко е възможно, Линг, стига да го искаш достатъчно силно.

— Не ти вярвам — отвърна тя.

Само че в този момент лъчите на залязващото слънце осветиха черната перла на шията му.

Перлата, помисли си Линг, спомняйки си, че именно Морса е дала на Орфео талисмана от черна перла. Да не би с нейна помощ да е станал безсмъртен? Точно тогава Линг му повярва с цялото си сърце и я обзе ужас — не за нея самата, а за приятелките й. Те нямаха представа кой е Тепрез. Тя моментално се опита да изпее конвока, за да каже на останалите, но Тепрез бе щракнал железния пръстен около шията й, преди да е произнесла и две думи.

— Няма нужда да предупреждаваш приятелките си, Линг — заяви той, заключвайки нашийника. — Няма да ги убия. Още не. Искам ги живи, за да продължат да търсят останалите талисмани. Мислех си, че Валерио и неговите хора ще ги намерят, но засега са открили само един — синия диамант на Мероу.

Горчиво чувство за поражение изпълни Линг. Орфео имаше два талисмана — този на Мероу и своя собствен. Как щяха тя и другите русалки да ги вземат от него?

Орфео седеше на планшира, загледан към водата.

— Преди няколко века за малко сам да успея да взема синия диамант. Бях толкова близо, но инфантата и проклетият й сокол… — той махна с ръка. — Е, както и да е. Нужно е търпение. Нийла е намерила своя талисман. Ава и Бека също ще намерят своите, сигурен съм. Астрид отказва да търси, но пък — той потупа черната перла — не й и трябва.

В този момент той премести бездушния си поглед върху лицето й.

— А ти — каза. — Така се надявах, че вече си намерила талисмана си, но нищо. Аз ще го намеря. Защото открих закономерност, Линг. Сега виждам ясно. Мероу е скрила своя талисман в границите на собственото си кралство. И го е сложила на много опасно място — в ръцете на човек. Скрила е талисмана на Нави в нейните родни води, в ноктите на кралицата на драконите.

Линг не желаеше да участва в този разговор, но така се бе разстроила от факта, че Орфео разполага с два талисмана и знае за този на Нийла, че не успя да се сдържи.

— Откъде знаеш, че Нийла е взела лунния камък? — попита тя.

— Защото Хагарла, кралицата на драконите, никак не е доволна от кражбата на безценното си съкровище. Иска си го обратно и предлага огромна награда на този, който й го върне. Един ездач на смъртта е чул за предложението и е казал на Трахо. Той пък каза на мен.

Орфео замълча, за да разхлаби въжетата, които държаха Линг на стола, и после продължи:

— Мероу беше такава глупачка. Все я водеше сърцето. Логично е да е върнала талисманите в родните води на всеки от нас. А това значи — той се приведе напред и погледна Линг в очите, — че талисманът на Сикоракс, една древна топка мозайка, е в Кин. И кое е най-опасното място в Кин?

Той стана и плесна с ръце.

— Бездната, разбира се!

— Бездната няма край. Никога няма да откриеш толкова малък предмет в толкова огромно пространство — отвърна Линг. Тя знаеше какво представляват топките мозайки. Бяха малки, изкусно резбовани сфери, които съдържаха други сфери, а те — други сфери. Във всяка сфера имаше дупка. Мозайката се подреждаше само когато всички сфери влезеха една в друга и човек можеше да види изненадата в центъра на играчката.

Орфео се усмихна.

— Права си. Самият аз няма да открия топката мозайка, но ти би могла. Със сигурност ще имаш възможността да опиташ там, накъдето сме се запътили.

Натам ли плаваше „Бедриеер“? — запита се Линг. Към Бездната? Защо? Какво ще прави там траулерът? Даже подводниците не можеха да стигнат дъното там. Беше прекалено дълбоко дори за морските хора. Бащата на Линг, който бе археолог, бе загинал в Бездната. Беше влязъл да я проучва и никога не се върна. Семейството й прие, че е умрял от дълбинна болест.

— Ще взема всички талисмани, Линг — продължи Орфео, а усмивката му стана жестока. — А Валерио ще завземе всички подводни царства. Ще ги обедини в една армия. Ще ми помогне да освободя Абадон и заедно ще отидем в Отвъдното. Боговете ще се изправят срещу мен, но аз ще ги победя. Ще си взема Алма обратно, дори ако се наложи за целта да унищожа целия свят.

После даде знак на двама войници, които стояха наблизо. Те издърпаха Линг от стола и я хвърлиха в трюма. Оттогава тя прекарваше цялото си време в търсене на начини да избяга.

Сега някакво оглушително звънтене я отвлече от мислите й. „Бедриеер“ пускаше котва. Затворниците около нея се притискаха един до друг, полудели от ужас.

— Какво става? Къде сме? Какво ще правят с нас? — чуваха се паникьосани гласове.

Ездачите на смъртта не ги накараха да чакат дълго за отговор на въпросите си.