Дженифър Донъли
Тъмен прилив (54)

Петдесет и три

Мракът беше живо същество, нащрек и готово за скок, цялото очи и зъби.

Из него се стрелкаха други създания, виждащи, но невидими. Линг ги усещаше. Беше в Бездната, на около две левги от затворническия лагер, където баща й бе казал, че може би е стигнала топката мозайка.

Държеше тлъста лунна медуза в ръка. Това беше единственият й източник на светлина. Не можеше да направи и най-простата илюмината. Не можеше да направи никакво заклинание. Отровата от морската оса я беше увредила толкова тежко, че бе загубила повечето си магия. Дори способността й да говори езици бе отслабнала — сега можеше да говори само няколко от по-простите.

Линг разнасяше светлината на медузата по скалистия южен склон на Бездната, опитвайки се да открие талисмана на Сикоракс. Плуваше напред-назад в една отсечка от скалата и след като не намери нищо, се гмурна по-дълбоко.

В този момент в мозъка й се впи свирепа болка.

Дълбинна болест, помисли си тя. Започва се.

Не беше изненадана. Търсеше от десет часа без почивка. Познаваше симптомите: главоболие и гадене, последвани от дезориентация. После нещата съвсем се влошаваха. Жертвата започваше да изпитва кислороден глад. Кашляше кръв и движенията ставаха некоординирани. Най-често фаталният удар идваше от мозъчен кръвоизлив. Болните умираха или от него, или от задушаване.

След като се раздели с мантата, Линг пропълзя в пещерата и остана там два дни, болна, трескава, за да изчака да спадне отока на опашката й. На третия ден гладът я изведе от пещерата. Откри рибен хайвер и няколко горчиви водорасли, които успя да изяде, без да повърне. Храната й вля сили и нова енергия. На четвъртия ден тръгна да търси топката мозайка.

Линг знаеше, че е жива само благодарение на късмета си. Само че не се чувстваше късметлийка. Нямаше представа кога ще възвърне магическите си сили. Ами ако това не станеше никога? Тази мисъл бе толкова кошмарна, че тя не понасяше да се сеща за нея. Сега продължи да се движи надолу по южния склон на Бездната, като прокарваше плавник по гроздовете тръбни червеи, за да е сигурна, че топката не се е приземила в тях, и надничаше в ниши и дупки.

Внезапно й се зави свят. Тя затвори очи и изчака пристъпът да премине, после започна да се смее. Търсеше топка, не по-голяма от дланта й… във Великата бездна!

— Полудяла съм — каза си.

Топката мозайка можеше да е паднала на която и да е от милионите скални издатини по двата склона на Бездната. Можеше да е заровена в дебел слой тиня или заседнала в цепнатина. А можеше и да е на много левги под нея и още да пада. Според легендата Бездната, съвсем буквално, нямаше дъно.

— Това е пълно безумие — продължи да си говори Линг, без да спира да се смее. — Невъзможно е!

Смееше се толкова силно, че кислородът започна да не й достига. Осъзна, че дълбинната болест се влошава.

— Започваш да изпадаш в истерия — каза си. — Спри. Веднага.

Линг беше силна и го знаеше. А силните хора не изпадаха в истерия. Не получаваха нервни сривове. Те си свършваха работата. Тя пак се гмурна. Точно под себе си видя малка вдлъбнатина в скалата. Вдигнала медузата в една ръка, с другата се хвана за ръба на вдлъбнатината и надникна вътре.

Нямаше време дори да извика, когато една костелива муцуна с широко разтворени челюсти се стрелна към лицето й. Гигантската саблезъба риба я пропусна на косъм. Стреснатата Линг вдигна и двете си ръце, за да се предпази от рибата, и изпусна медузата. Течението я отнесе. Саблезъбата риба се стрелна след нея.

— Не! — изплака Линг.

Но беше твърде късно. Рибата щракна зъби върху вкусната медуза и я глътна наведнъж.

Линг не знаеше какво е направила рибата след това, нито накъде е отишла, защото не виждаше нищо. Водата около нея беше неподвижна и тиха, мракът бе всепоглъщаш. Русалката имаше чувството, че Бездната я е глътнала на един път, както бе направила рибата с медузата.

Единственото, което чуваше, беше звукът от собственото си дишане, бързо и плитко. Отново й се зави свят. Този път беше толкова зле, че започна да повръща. Когато спазмите отминаха, тя осъзна, че няма избор и трябва да се издигне нагоре. Дишането й беше прекалено накъсано, трябваше да го нормализира. Трябваше и да намери друг източник на светлина.

Заплува нагоре, но след няколко маха осъзна, че водата става по-студена, не по-топла. Да не би да плуваше надолу вместо нагоре?

Пак й се зави свят. Линг се насочи към скалата с протегнати ръце. Ако я намереше, щеше да се подпре на нея и с малко късмет да преодолее замайването си. Само че и стената не можа да намери. Въртеше в черните дълбини, напълно дезориентирана.

Тогава видя светлина.

— О, слава на боговете! — възкликна тя и заплува към нея.

— Хей! — извика. — Чакай! Насам!

Светлината засия по-ярко. Идваше към нея. Линг заплува бързо напред, за да я посрещне.

И се закова на място, неспособна да повярва на очите си.

Светлината беше в ръцете на някакъв мъж. Човек. Имаше руса коса и празни очи. Носеше черна перла на шията си.

— Здравей отново, Линг — каза той.

— Не! — извика Линг.

Това беше лицето от кошмарите й. Лицето на чудовище. Орфео.