Дженифър Донъли
Тъмен прилив (58)

Петдесет и седем

Лучия си пое дълбоко дъх и натисна фигурата на делфин върху полицата на камината в майчиния си хол. В същия миг тайната врата вляво от камината щракна и се отвори.

Тя мълчаливо отправи благодарност към противния Бако Гога, задето й беше показал вратата и мрежата от тунели, към която тя водеше.

Вдигнала високо пред лицето си магмена факла, влезе в тунела и затвори вратата след себе си. В другата си ръка носеше дрехи, дрехи на Махди. Беше ги откраднала от стаята му днес, докато той беше навън. Няколко троки, мушнати в ръката на една от камериерките, й бяха осигурили достъп до стаята му.

Искаше й се да има компания за тази разходка из тунелите под двореца, но сега, след смъртта на Бианка, Лучия нямаше на кого да довери тайната си. При мисълта за приятелката й я обхвана вина, ледена, отблъскваща вина, която се впи в душата й. Лучия бе оставила Бианка на Карис, без да й мигне окото. Понякога в кошмарите си още чуваше писъците й.

Лучия се отърси от вината. Кралицата беше много по-важна от който и да е от поданиците си. Щастието на владетеля бе от жизнено значение за кралството. Без съмнение в последните мигове от живота си Бианка е била щастлива, когато е осъзнала, че е изпълнила дълга си.

— Една дребна риба по-малко. Това е. Много дребна риба. А морето е пълно с такива — каза Лучия на глас и прогони мислите за Бианка от съзнанието си. Сега трябваше да мисли за по-важни неща.

Стените на тунелите бяха гъсто облепени с бледи водорасли, бели анемони и други създания, които живееха в мрак. Пипалата им посягаха към Лучия, докато минаваше покрай тях. Подът на един от тунелите беше покрит с кости, кости на морски хора. Лучия зърна череп и се опита да прогони образа на своите собствени кости, лежащи на пода на някой тунел, което щеше да се случи, ако се изгубеше. Тук нямаше жива душа и никой нямаше да я чуе как вика за помощ.

След около час тя стигна закъдето беше тръгнала — в лабиринта от обширни помещения под Колизея, големия открит амфитеатър. Докато плуваше към централното помещение, невидими създания се пръскаха във всички посока, уплашени от светлината на лампата й. Тя чу силен, дълбок стон, сякаш дошъл от внезапно оживяла купчина метал, последван от звук като от чукове, удрящи камък.

— Кой идва да притесссснява Алития? — изсъска нисък глас. — Коссссстите ти ще изяде тя, натрапнико. Кръвта ти ще изззззпие.

Лучия спря, парализирана от гласа на анарахната. Тя мразеше създанието и се страхуваше от него, но сега й трябваше. Леговището на Алития бе единственото място в града, където никой не смееше да отиде, никой освен Лучия.

Алития беше гигантски бронзов паяк. Свирепа, смъртоносна, тя убиваше всеки, който се доближеше до нея. Освен кралиците от династията на Меровингите. Алития бе създадена от Мероу и боговете, за да се погрижи на трона на Миромара никога да не седне самозванка. Сега Лучия преглътна страха си и заплува напред.

— Алития, аз съм Лучия, твоята кралица! Надявам се, че си опазила собствеността ми!

Лучия чу оглушително ръмжене, после серия от кънтящи удари и си даде сметка, че анарахната е много ядосана.

— Няма коссссти за Алития! — заяви съществото.

— Ще си получиш, костите, паяко — каза Лучия и влезе в леговището. — Затворът на баща ми е пълен с предатели.

Алития се понесе към русалката. Беше огромна, а краката й завършваха с остри като ножове краища. Имаше осем черни очи и дълги, закривени зъби. Лучия вдигна факлата си още по-високо, в случай че паякът загуби контрол. Единственото нещо на света, от което се страхуваше Алития, бе лавата.

— Къде е зловредникът ми? — попита Лучия.

Анарахната посочи към дъното на леговището си.

— Няма косссти, няма кръв. Без сссърце, без душа — каза тя презрително.

Лучия заплува към зловредника, покрай пашкули от бронзови нишки, висящи от тавана. Повечето от тях не помръдваха, но в някои жертвата все още беше жива.

Карис бе доставила творението си на Лучия преди три нощи. Леговището на Алития беше идеалното скривалище за него.

— Колко безупречен си излязъл — каза му тихо Лучия и прекара пръст с яркочервен връх по бузата му. — Никой няма да може да те различи от истинския Махди.

Зловредникът се взираше напред безизразно.

— Вземи и се облечи — нареди Лучия и му подаде дрехите.

Зловредникът кимна, свали туниката, в която го бе облякла Карис, и нахлузи бялата риза и черната куртка на Махди.

Лучия закопча куртката и се усмихна със задоволство.

— Още малко остана — прошепна тя на зловредника. После се обърна към паяка. — Довиждане, Алития. Продължавай да пазиш собствеността ми и ще те възнаградя богато.

— Кога косссти? Кога кръв? — сърдито попита Алития.

— Скоро — отвърна Лучия и заплува към тунела. — Съвсем скоро.