Дженифър Донъли
Тъмен прилив (27)

Двайсет и шест

Както плуваше с наведена глава по Коридора на старейшините, Астрид за малко да пропусне да види Рилка и Тауно, преди да е станало твърде късно. Тъкмо бяха завили зад един ъгъл и плуваха към нея. И техните глави бяха наведени, бяха погълнати от разговора си.

Астрид се паникьоса. Тауно беше последният човек, когото искаше да види точно сега, а Рилка се нареждаше на второ място. Решена да избегне срещата, тя се шмугна зад една от статуите и приклекна. Косата й се разстла във водата около раменете й. Тя я усука и я натика отзад в жилетката си. Докато двамата се приближаваха, се опита да се смали възможно най-много с надеждата, че ще я подминат бързо.

Само че те не го направиха. Рилка спря Тауно точно пред статуята, зад която се криеше Астрид. Тя ги виждаше добре. Рилка носеше обичайната си черна куртка на комодора, с кръстосаните нокти на бяла мечка на яката. Тъмнорусата й коса бе подстригана късо, типично за ондалинианските войници. Кехлибарените й очи пронизваха. Облеклото на Тауно беше със същите цветове като на майка му. Три зъба от косатка, наредени вертикално край ръба на яката му, показваха майорския му чин. Беше висок и широкоплещест. Имаше изсечени, привлекателни черти, или поне щяха да са привлекателни, ако не беше постоянната му презрителна усмивка.

С Астрид бяха отраснали заедно. Той беше от децата, които обичаха да крият очилата на старците, да връзват черупки по опашките на морските кучета и да се подиграват на русалка, която заеква. Не беше типът мъж, за когото би се омъжила.

Рилка оправи яката на сина си. Изтупа куртката му.

— Миришеш на морски коне. Целият си в тиня — каза тя с укор.

— А ти какво очакваш, Рилка? Връщам се от маневри — сърдито каза Тауно.

— Самият адмирал те повика. Можеш поне да си закопчаеш куртката — скара му се Рилка и вкара едно от копчетата от китова кост през илика.

— За какво ме е повикал? Пратеникът не ми каза.

Рилка огледа коридора, за да е сигурна, че са сами, после каза:

— Защото иска да се ожениш за дъщеря му.

Тауно се изсмя невярващо.

— За Астрид?

— Да не би Колфин да има и друга дъщеря, за която аз не знам?

— По гоблините! Говориш сериозно — Тауно вдигна ръце и се оттласна назад. — Забрави, Рилка. Няма да се оженя за нея. Тя е изродясал изродски изрод.

Много те бива с думите, Тауно. В допълнение към останалите ти чудесни качества, каза си Астрид.

— Ще се ожениш за нея — настоя Рилка.

— Няма. Махам се — заяви Тауно и се обърна с намерение да заплува надолу по коридора.

Явно баща ми е сбъркал, помисли си с горчивина Астрид. Никой не ме иска. Дори Тауно.

— Само мръдни перка и жалката ти опашка ще се намери в затвора.

Гласът на Рилка беше нисък и тих, което го правеше още по-заплашителен.

Тауно се извърна към нея.

— Наистина ще го направиш, нали? Ще затвориш собствения си син.

— Ще изправя пред военен съд всеки войник, който откаже да се подчини на пряка заповед — каза Рилка.

— Това ли е? Пряка заповед да се оженя за Астрид? От Колфин?

— Колфин ще те помоли. Заповедта ти я давам аз.

Тауно изруга. После поклати глава ядно.

— Спри да спориш с мен за пет секунди, Тауно, и ме чуй. Нещата скоро ще се променят. За цяла Ондалина. За всички нас — каза Рилка.

Тауно присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Порция Волнеро пътува към Цитаделата. Колфин ще е мъртъв, преди тя да стигне тук. Когато това стане, тя ще предложи сделка на Рагнар.

— А ти откъде знаеш какво ще направи Порция? — попита Тауно.

— Знам, защото поддържам връзка с нея. Тя направи първата крачка преди няколко месеца. Знам какви са условията на сделката. Ще каже на Рагнар, че нападението на Ондалина над Миромара е било акт на агресия и че сега той трябва да се предаде. Той или ще приеме Лучия Волнеро за новия владетел на Ондалина, или Миромара ще заличи цялото ни кралство. Аз ще посъветвам Рагнар да приеме сделката.

Астрид едва потисна вика си. Колфин вярваше, че Рилка му е предана, а тя тайно се бе сдушила с Порция Волнеро!

Тауно изсумтя.

— Не ми се струва особено добра сделка.

— За Рагнар не е — съгласи се Рилка. — За теб обаче би могла да се превърне в много изгодно положение.

— Как така?

— Рагнар никога няма да приеме условията на Порция. Той ще настоява, че Ондалина не е нападала Миромара, и после ще тръгне на война, защото е син на баща си. По време на битката той ще загине.

— Няма как да го знаеш — отбеляза Тауно.

— Напротив, има. Защото лично ще се погрижа за това — възрази Рилка. — Приятелският и вражеският огън често могат да се сбъркат.

Астрид се разтрепери. Подпря се на статуята, неспособна да повярва на ушите си. Рилка планираше да убие Рагнар, брат й.

— Рагнар още няма синове, затова щом умре, Астрид автоматично ще стане адмирал — продължи Рилка. — Само че малко след като положи клетва, ще стане жертва на ловен инцидент. Такава трагедия. Но пък всички знаят, колко опасно нещо е ловът, а и ти, нейният верен съпруг, толкова често си й повтарял да внимава.

Очите на Тауно светнаха.

— И тогава аз ще стана адмирал — каза той радостно.

— Именно — измърка Рилка.

Свирепа ярост обхвана Астрид. Рилка се готвеше да убие и нея, и Рагнар, и да даде Ондалина в ръцете на Порция Волнеро. И всичко това, за да направи собствения си син адмирал! Едва се удържа да не изскочи иззад статуята и да се нахвърли върху тях. Но успя да се спре. Още не бяха приключили разговора си, а тя искаше да чуе всичко, до последната дума.

— Астрид няма да остави наследници, ще умре съвсем скоро след сватбата — продължи Рилка. — А когато адмиралът няма наследници, адмиралството преминава към съпруга, както гласи ондалинианският закон. После можеш да се ожениш за когото искаш и да управляваш Ондалина като васал на Миромара — завърши тя. Изглеждаше особено доволна от себе си.

Колко си хитра, помисли си Астрид. Всичко си измислила, а?

Тауно помръкна.

— Не ми харесва частта с васала — заяви той. — Ондалина няма да бъде подчинена на никого.

— Ондалина няма избор — заяви Рилка. — Ако се противим, хората ни ще бъдат избити, а градовете — разрушени. И за какво? Миромара ще спечели. Глупаво е да отказваме сделката на Порция.

Глупаво е да вярваш и на една дума, казана от Порция, помисли си Астрид.

Тя беше виждала разрушените села. Беше слушала, докато Сера разказваше какво става с отвлечените хора и защо. И знаеше, че веднага щом Ондалина капитулира, жителите й ще бъдат подкарани към трудовите лагери и принудени да търсят талисманите.

— Хайде, Тауно — подкани го Рилка и го потупа по гърдите. — Време е да изпълниш предсмъртното желание на Колфин.

— Чакай, Рилка…

Рилка вдигна идеално оформената си вежда.

— Откъде си сигурна, че Колфин ще умре? — попита Тауно. — Преди успя да оздравее. Може пак да успее. Особено след като хванахме Дезидерио. Нали той беше пратил убийци да го отровят.

Рилка бръкна в предното джобче на куртката си и извади оттам миниатюрна стъкленица. Течността в нея беше мастиленосиня.

— Някак си не ми се вярва, че този път ще оздравее — каза тя.

— Какво е това? — попита Тауно.

— Отрова, извлечена от анемона медуза. От самото начало Колфин подозираше, че Миромара има пръст в отравянето му. Беше прав само наполовина. Порция осигури отровата. Убиецът обаче — тя млъкна и се усмихна — му е сънародник.

Астрид изскочи от скривалището си, подтикната от неконтролируема ярост. Оголеният меч бе в ръката й.

Рилка все повтаряше, че миромарците са отровили Колфин, но сега се оказваше, че тя, собствената му комодора, е извършила покушението, една русалка, положила клетва да пази живота му.

— Предателка! — изкрещя Астрид. — Баща ми ти вярваше! — тя замахна с плоската част на меча колкото можа по-силно и удари ръката на Рилка, така че тя изпусна стъкленицата. Астрид се метна да я хване. Пръстите й се сключиха около отровата.

— Как можа? Преди малко бях с него. Каза ми, че си му вярна! — викна тя, стиснала стъкленицата с една ръка и насочила с другата меча към Рилка и Тауно.

— Пази се, Астрид! — викна Рилка, без да сваля очи от стъкленицата.

Астрид проследи погледа й и видя, че това, което бе взела за стъкленица, всъщност е морска усойница, която се гърчеше в ръката й. Влечугото оголи зъби. Астрид инстинктивно разтвори пръсти и отровното създание падна на земята, преди да успее да я ухапе.

След секунда, твърде късно, си даде сметка, че това е просто заклинание илюзио. Порция бе омагьосала стъкленицата да изглежда като смъртоносна змия на всеки, който я открадне. Астрид отново се метна след стъкленицата, което отклони вниманието й от Тауно за секунда. Повече не му трябваше.

Тауно, който беше умел боец, замахна с мощната си опашка и я стовари върху гърба на Астрид, с което изби меча от ръцете й. Преди да се е осъзнала след този удар, той хвана ръцете й. Тя се опита да се откопчи, но Тауно я разтърси силно, от което й се замая главата.

— Браво, Тауно! — похвали го Рилка. — Задръж я тук. Аз отивам да извикам стражите.

— Но тя ще им каже какво е чула! — възрази Тауно. — Ще им каже, че ти си отровила Колфин.

— Няма да има тази възможност. Току-що спомена, че се връща от стаята на баща си. Аз ще кажа на стражите, че сме я видели да излиза от стаята му с нещо в ръка. Заподозрели сме нещо, затова сме я последвали и сме я попитали какво носи. Тя е отказала да ни покаже. Опитала се е да го скрие в раницата си, но вместо това го е изпуснала. Аз съм го хванала и веднага съм разбрала, че е отрова.

— Не! — извика Астрид, която се гърчеше в ръцете на Тауно, опитвайки да се освободи.

Студена усмивка на убиец разкриви устните на Рилка.

— Ще трябва да призная, че съм сбъркала. Колко неприятно — каза тя. — Не миромарски убиец е отровил Колфин. Била е собствената му дъщеря. Тя е сипала отровата от анемона медуза преди няколко седмици, но не му е дала достатъчно, за да го убие. Затова тази вечер се е върнала да довърши започнатото.

Рилка взе стъкленицата от земята. Когато заплува надолу по коридора, викайки стражите, Астрид отново се опита да се изплъзне от хватката на Тауно.

— Спри или ще ти счупя ръцете — заплаши я той.

Астрид знаеше, че трябва да избяга. Трябваше да стигне до баща си. Ако Рилка успееше с лъжата си, стражите щяха да я затворят. Тогава нямаше какво да попречи на Рилка да даде на баща й последната смъртоносна доза отрова. Само че Тауно стискаше силно. Астрид имаше чувството, че е в устата на бяла мечка.

Бяла мечка.

Астрид чу бащиния глас в главата си. Отново беше дете и той я успокояваше, след като я бе спасил от мечката майка.

Ако някога попаднеш в лапите на мечка, не се бори, Астрид. Отпусни се в челюстите й. Накарай я да мисли, че си мъртва. Тя ще спре да те разтърсва и ще отпусне хватката си. Когато това стане, ще имаш оръжие — изненадата. Използвай го.

Ако изненадата действа на белите мечки, значи ще подейства и на Тауно, помисли си Астрид. Той е десет пъти по-глупав.

Астрид се отпусна. Главата й увисна и тя се престори, че плаче. Тауно, който бе свикнал да подчинява хората с брутална сила, явно реши, че се е предала. Той отпусна хватката си.

В следващия момент, като използваше ръцете на самия Тауно за опора, Астрид се отблъсна с опашка от пода, на който се бе свлякла, и стовари плавника си върху главата на Тауно.

Той изгрухтя от болка и изненада. Пусна я. Астрид се стрелна по коридора.

Крещейки с все глас, призова Рилка. След няколко секунди тя се появи и двамата се втурнаха след Астрид. Съвсем скоро почти я настигнаха.

— Събори я, Тауно, и се погрижи да не стане повече! — викна Рилка.

Астрид напрегна и последните си сили и заплува още по-бързо. На десетина метра пред нея коридорът се разклоняваше на три. Средният водеше към частните покои на семейството й. Левият — към съдебната зала, а десният — към затвора. На разклонението стояха двама стражи.

— Стражи! Спрете я! — викна Рилка. — Опита се да убие адмирала! Спрете я!

Стражите моментално се задействаха. Блокираха средния коридор, явно с мисълта, че Астрид непременно ще тръгне към покоите на семейството си. Тя осъзна, че има само една възможност да се измъкне. Свърна наляво. Стражите се хвърлиха да я пресрещнат. В следващия момент тя рязко зави надясно и заплува по коридора към затвора с главозамайваща скорост, от която опашката й се превърна в размазано черно-бяло петно. Астрид беше заякнала от пътуването до Олта и сега се носеше по коридора като светкавица, за да се отдалечи максимално от преследвачите си.

Сърцето й препускаше в гърдите. Мускулите й бяха изопнати до краен предел. Дробовете й работеха с повишено натоварване, поемаха вода и я изпускаха, за да й доставят кислорода, от който Астрид се нуждаеше, за да продължи да се движи.

Не знаеше какво ще прави, когато стигне затвора. Знаеше само, че плува. За да спаси живота си. И този на баща си.