Дженифър Донъли
Тъмен прилив (31)

Трийсет

— Стига, Дезидерио. Спри! — умоляваше го Астрид.

Той опъваше веригата си, опитвайки безуспешно да се освободи. Дърпаше се и се мяташе с всички сили.

— Спри. Моля те.

Дори да я беше чул, не го показа.

Астрид му бе разказала всичко. Той се срина, когато разбра за смъртта на родителите си. Скръбта му се превърна в ярост, щом чу как са умрели, и тази ярост се засили, след като Астрид му разказа какво се бе случило със Сера и как сега тя водеше съпротивата.

Когато Астрид свърши с разказа си, Дезидерио започна отчаяно да дърпа веригата си, опитвайки се да я откъсне от стената. Държеше се така, сякаш не знае коя е, сякаш не знае кой е самият той. На всеки няколко секунди той спираше да се мята и застиваше, докато си поеме дъх. Тя се напрегна. При следващата му почивка скочи.

— Погледни ме, Дезидерио… погледни ме! — изсъска Астрид, сграбчила здраво ръцете му.

Погледът му бе див. Усещаше как се напъва да се освободи от хватката й.

— Дезидерио… — тя обгърна лицето му с ръце. — Казах… да… ме… погледнеш.

Лицата им бяха само на няколко сантиметра едно от друго. Той вдигна очи и я погледна. Страданието му беше ужасяваща гледка.

— Няма да ти кажа, че всичко ще се оправи. Защото няма да се оправи — започна Астрид. — Поне за известно време ще е зле. Може би завинаги. Но ако се задушиш в някаква подземна килия, няма да върнеш родителите си. Няма да помогнеш на Сера. Няма да спреш Валерио или Рилка. Разбираш ли?

Дезидерио кимна бавно. Безумието в очите му намаля.

— Добре — каза Астрид и го пусна. — Това, което трябва да направим сега, е да се махнем оттук и да стигнем до баща ми. Трябва да го опазя от Рилка. А той трябва да опази теб от нея.

Дезидерио поклати глава, сякаш я бе чул погрешно.

— Да се махнем оттук ли? — повтори той думите й. — Да не би случайно да си пропуснала факта, че съм прикован с верига към стената на подземна килия?

Астрид вдигна желязната халка с ключовете, която бе оставила на пода.

— На бас, че един от тези ключове отваря катинара на врата ти — каза тя и заплува обратно към него.

Опитваше ключ след ключ на катинара. От петия опит успя. Свали железния пръстен и го захвърли на земята. Направи гримаса, когато видя как е протрил кожата на Дезидерио.

— Някой от другите ключове би трябвало да отваря портата в края на този коридор. Сигурна съм. Ако успеем да стигнем дотам, сме свободни. А трети ключ би трябвало да отваря вратата на килията ти.

— Може би — съгласи се Дезидерио, — но това няма да ни помогне. Ключалката е отвън.

Астрид погледна вратата и се намръщи. Разбира се. Вратата бе направена така, че да не се отваря отвътре.

— Може да се престориш на болен — предложи тя. — И да кажеш на пазача, че имаш нужда от лекар.

Дезидерио поклати глава.

— И това няма да свърши работа. Рилка каза на пазачите да ме оставят да умра от глад. Няма да отворят вратата, преди да стане време да изнесат трупа ми.

Астрид знаеше, че е прав.

— Значи ще трябва да им се покажа — реши тя. — Пазачът непременно ще отвори вратата, ако ме види тук. Рилка сигурно е обещала щедра награда на този, който ме хване. Ще го подмамя вътре…

— И аз ще го нападна — довърши Дезидерио. В очите му се появи въодушевление. — Ще се престоря, че още съм окован…

— И ще го сграбчиш, когато се обърне с гръб — довърши Астрид.

Двамата седнаха на пода с подвити под тях опашки и набързо начертаха в тинята схема. И двамата бяха тренирани бойци и бяха свикнали да изпипват стратегията си и да търсят слаби места.

— Много неща могат да ни провалят. Планът е рискован — каза Дезидерио накрая.

— Можеш ли да измислиш по-добър? — попита Астрид.

Преди той да успее да отговори, отново чуха почукването на желязо в лед. Беше изминал час. Пазачът пак беше тръгнал на обиколка.

— Готов ли си? — прошепна Астрид.

Дезидерио кимна. Вдигна железния си нашийник и го закрепи около врата си, присвил очи от болка. Промуши края на катинара през дупките, за да изглежда нашийникът затворен, но не щракна закопчалката. После легна по лице на земята и замръзна.

Астрид си пое дълбоко дъх. Придаде на лицето си израз на страх. Не беше кой знае колко трудно. Следващото почукване почти я накара да изскочи от кожата си.

— Затворник 592, покажи се — нареди пазачът и надникна през прозорчето с решетка на килията.

Астрид изплува пред него.

— Затворникът е мъртъв. Аз го убих — каза тя. — Аз съм Астрид Колфинсдотир. Трябва да ми помогнете.