Дженифър Донъли
Тъмен прилив (22)

Двайсет и едно

Цитаделата бе построена преди хиляди години, по начин, който все още се използваше и днес.

Строителите бяха подбрали огромен айсберг, бяха изчислили центъра на подводната му част и бяха прокопали тунел в нея. После бяха разширили изкопаното и го бяха превърнали в обширния централен площад, на който се намираше дворецът на адмирала, и където той правеше публични обръщения към населението, и провеждаше паради на армията.

След това строителите бяха издълбали концентрични окръжности в айсберга от центъра навън. Между окръжностите бяха прокопани отделни тунели, които позволяваха на жителите на града да се движат свободно из подводната част на ледената планина. В леда между тези „улици“ се ваеха жилища — имения и дворци, толкова изкусно оформени, колкото която и да е сграда във великите терагогски градове Санкт Петербург, Прага или Париж.

Макар по-голямата част от Цитаделата да беше в рамките на айсберга, фермите, конюшните и пазарният квартал бяха наредени по периферията, което позволяваше на ловците да идват и да си отиват на морски коне, на животните от фермите — да пасат в открити води и на търговците — свободно да се движат с каруците си от и към пазара.

Сега Астрид плуваше към адмиралската конюшня. Тъй като тя беше издълбана в най-долната част на айсберга, покривът бе закрепен за леда, а подът, украсен с декоративна резба, висеше във водата.

Астрид влезе в главната сграда. Подмина отделенията за конете и помещението, в което държаха сбруите и всички принадлежности за оседлаване на морските коне. Конюшнята осветяваха магмени лампи в стъклени кълба, спускащи се от тавана. Нямаше как да се прокарат магмени тръбопроводи в айсберга, затова ондалинианците внасяха само лампи.

— Астрид Колфинсдотир? Ти ли си това? Къде се губиш толкова време? — заговори някакъв глас.

Гласът принадлежеше на Сани, главната конярка. Беше изплувала от стаята за сбруи със сребърен мундщук в ръце. Лъскаше го.

Астрид спря и се обърна.

— Здрасти, Сани. Бях на лов — излъга тя. Беше решила да дава този отговор, когато се наложеше да обяснява отсъствието си. — Къде е Ейвьор?

Ондалинианските деца наричаха родителите с имената им. Всички в Ондалина, независимо от възрастта си, се потрисаха от думи като мама и татко и смятаха хората, които ги използват, за глупави.

— На арената. С принц Лудовико — отвърна Сани.

— Колфин случайно да е с тях? — попита Астрид.

Сани спря да лъска мундщука.

— Колфин? — повтори тя. — Астрид, ти… ти не знаеш ли? — довърши тя след кратко колебание, а очите й се разшириха.

— Какво да знам?

— Адмиралът… той… той не е тук — каза Сани с явно неудобство.

— Да знаеш къде е?

Сани не отговори. Пак започна да лъска среброто, този път яростно.

— Сани? — повтори Астрид, озадачена от мълчанието на жената. — Нещо не е наред ли?

— Иди да видиш майка си — рече Сани. После се извърна, но Астрид успя да види блесналите сълзи в очите й. Ондалинианците никога не плачеха пред хора.

В душата на Астрид покълна страх.

— Какво има? Какво е станало? — запита тя.

Сани поклати глава и заплува обратно към стаята със сбруите.

Страхът разцъфна в гърдите на Астрид. Тя се стрелна през конюшнята към вътрешния кръг, решена да открие какво се е случило с баща й. Ейвьор стоеше в центъра на арената за тренировки на конете с ръце на хълбоците и намръщено чело. Висока, руса и мускулеста, тя носеше дълго палто от моржова кожа и огърлица от зъбите на бяла мечка, която бе сглупила да я нападне. Край нея коняр разхождаше морски кон в кръг. Астрид позна животното — беше Бликст, любимият жребец на Ейвьор.

Ейвьор разговаряше с внушително изглеждащ мъж. Той имаше черна коса с един бял кичур и сини очи. Това бе принц Лудовико ди Меровингия, по-младият брат на Валерио и покойната кралица Изабела. Астрид го познаваше добре.

Ондалина и Миромара бяха воювали в миналото — войната при Рейкянес Ридж. Едно от условията на мирния договор бе пермутавият, според който двете кралски семейства трябваше да разменят две от децата си, когато въпросните деца навършеха пълнолетие. Смяташе се, че така намалява вероятността двете кралства отново да влязат във война.

Лудовико дойде в Ондалина, а Сигурлин, сестрата на Колфин, замина за Миромара и сега живееше в извънградско имение със семейството си. Астрид трябваше да се размени с брата на Сера, Дезидерио, но Колфин отказа да я пусне. Той знаеше, че недъгът й ще бъде разкрит, ако се премести в Миромара, и не искаше това да се случи.

Лудо, както бе известен, отглеждаше морски коне. Двамата с Ейвьор бяха близки приятели.

В момента обаче, изглежда, водеха разгорещен спор.

— Рилка е действащ адмирал. Говори с нея, Лудо — казваше Ейвьор.

Астрид, която тъкмо избърза да се приближи до тях, дотолкова се изуми от тези думи, че замръзна на място. Рилка бе комодората на Колфин, вторият по власт човек в страната. Астрид не можеше да я понася, и нея, и сина й Тауно. И двамата знаеха тайната й и се държаха с нея пренебрежително. Защо Рилка е станала действащ адмирал? — почуди се Астрид.

— Опитах се да говоря с Рилка — ядно отвърна Лудо. — Не мога да се вредя да я видя. И дори да успея да се срещна с нея, няма да има полза. Тя е отговорна за цялата тази лудост. Защо е в затвора, Ейвьор? Защо не мога да го видя?

Астрид си спомни, че Сани отказа да й спомене каквото и да било за Колфин. Сега свърза този отказ с думите на майка си за назначението на Рилка за действащ адмирал и стигна до ужасяващ извод.

— Ейвьор, Лудо… какво става? Нима Колфин е в затвора? — изтърси тя.

Бликст се стресна от гласа й.

Ейвьор също се стресна. Обърна се.

— Астрид, върнала си се. Радвам се — каза тя безстрастно. — Добре ли мина ловът?

— Ейвьор… ловът няма значение — каза Астрид. Беше много разстроена, но се стараеше да не го показва. — Защо Рилка е действащ адмирал? Защо Колфин е в затвора?

— Не говори нелепици. Колфин не е в затвора — сряза я Ейвьор и потърка лявото си слепоочие. После се обърна към коняря. — Не спирай да разхождаш Бликст — нареди тя.

Астрид издиша с облекчение, но чувството, че нещо никак не е наред, остана. Ейвьор изглеждаше изтощена. Лудо имаше вид на човек, който всеки момент ще избухне.

— Е, явно някой е в затвора — рече тя. — Ще ми се един от вас да ми каже кой е той.

— Племенникът ми Дезидерио — отговори Лудо. — Хвърлиха го в килия в подземието и не ми позволяват да го видя.

— Дезидерио? — повтори Астрид. — Но аз си мислех…

„… че е мъртъв. Така мисли Сера“, щеше да каже тя. Сера каза, че е бил пратен да охранява западната граница на Миромара, и така и не се върнал оттам.

Само че се спря. Беше казала на Ейвьор, че отива на лов. Ако Ейвьор разбереше къде е била всъщност, щеше да иска обяснение, а Астрид не желаеше да обяснява. Не и преди да научи повече.

— Имам предвид, какво прави Дезидерио тук?

— Обвинен е в организиране на заговор за убийството на Колфин — обясни Ейвьор.

Астрид не вярваше на ушите си. Толкова се чудеше кой е опитал да убие баща й. И сега Ейвьор й казваше, че е бил Дезидерио?

— Но той не го е направил — настоя Лудо. — Познавам го. И познавам… познавах сестра си. Никой от тях не би направил такова нещо.

— Тогава защо е в затвора? — попита Астрид.

— Защото Рилка каза, че го е направил — каза Ейвьор. — Тя и войниците й са го открили на една левга южно от Цитаделата, препускащ в галоп с хиляда войници след себе си. Казва, че е устроил таен лагер в Ондалина и оттам е пращал убийци в Цитаделата. По заповед на Изабела. Тъй като те не са успели да убият Колфин, той сам се е заел със задачата.

— А какво казва Дезидерио? — разгорещено попита Лудо. — Нищо! Защото не му позволяват да говори! И на никого не позволяват да говори с него!

— Рилка казва, че това е в негова полза, Лудо. Казва, че срещу него са отправяни смъртни заплахи и единственият начин, по който може да гарантира сигурността му, е да го държи изолиран от всичко — обясни Ейвьор. Астрид виждаше, че се бори да не даде израз на чувствата си.

— Не ме интересува какво казва Рилка! — кресна Лудо. — Момчето го заплашва екзекуция. Трябва му адвокат. Има право да се защити!

В този миг Бликст се препъна. Вдигна едно копито и си подви крака навътре. Дългата му змийска опашка биеше по водата.

Лудо изруга.

— Спри! — викна той на коняра. — Дръж го неподвижен.

Той заплува към коня, за да огледа копитото, и каза:

— Преумора. Веднага сложи лед на крака.

— Кажи на Сани да му нареже сламата — заръча Ейвьор и се загледа след коняря, който извеждаше Бликст.

Астрид чуваше тревогата в гласа на майка си, но чу и нещо друго, нещо по-дълбоко. Какво бе то? Преумората беше сериозно нещо за конете, но на Ейвьор не й се случваше за пръв път. Обикновено нито болестите на конете, нито споровете можеха да я разстроят.

Докато Астрид се чудеше на странното поведение на майка си, Лудо отново заговори.

— Момчето ми е племенник, Ейвьор. Моя плът и кръв.

— Ще направя каквото мога — промълви Ейвьор с пресеклив глас.

— Каквото можеш? Това не е достатъчно! Рилка ще го екзекутира без съд, а теб изобщо не те е грижа!

Ейвьор се извъртя към него с горящи очи, изгубила самообладание.

— Грижа ме е, по дяволите! — извика тя. — Но по случайност в момента имам други грижи! Съпругът ми умира, Лудо!

— Какво… — Астрид се опита да заговори, но не успя. Сви ръце в юмруци и опита отново. — Ейвьор, какво каза?

Гласът й едва се чуваше.

Лудо прехвърли поглед от майката към дъщерята, изумен.

— Ти не си й казала? Тя не знае? — промълви той.

Ейвьор сведе поглед към земята.

— Ех, вие ондалинианци. Никога няма да ви разбера.

Лудо се бе научил да живее в новата си родина, но в сърцето си оставаше миромарец и показваше чувствата си вместо да ги крие.

— Ще ви оставя — каза той. — Астрид, съжалявам.

Астрид дори не го чу. Очите й, разширени от ужас, бяха приковани върху майка й.

— Колфин е много болен, Астрид — каза Ейвьор, когато Лудо излезе.

— Н-н-не разбирам… — продума Астрид, объркана. — Когато тръгвах, той вече оздравяваше.

— Просто искаше да покаже сила — обясни Ейвьор. — Искаше всички да мислят, че се оправя. Особено враговете му. Лекарите запазиха болестта му в тайна, за да спечелят малко време.

Астрид имаше чувството, че всеки момент ще се срине. В гърдите й бушуваше огромен водовъртеж от чувства, който растеше с всяка секунда. Завладя я скръб. Примеси се с гняв. Точно тази тайна не трябваше да се пази, не и от нея.

— Колко му остава? — попита тя.

— Отровата е увредила сърцето му. Не… — лицето на Ейвьор се сгърчи, но тя се овладя. — Не много.

— Трябва да го видя — заяви Астрид. — Веднага.

— Идеята не е добра. Той е в болницата. Много е слаб.

— Той е мой баща, Ейвьор! — кресна Астрид. — Не може ли поне да му кажа „здравей“?

Ейвьор поклати глава тъжно.

— О, Астрид — каза тя, а гласът й се прекърши, задавен от сълзи. — Няма да е „здравей“. Можеш да му кажеш само „сбогом“.