Дженифър Донъли
Тъмен прилив (44)

Четирийсет и три

Призракът се приближаваше към двамата. Сивата му коса се ветрееше хаотично около главата. Белите му устни се накъдриха, когато изръмжа, разкривайки криви, остри като парчета стъкло зъби.

— Не го оставяй да те доближи, Дез!

— Че как! — заяви той, вдигнал меча пред себе си.

— Удушава жертвите си и ги влачи насам-натам, докато се разложат. Яде костите.

— Астрид, изобщо не ме интересува! Само ми кажи как да го убия! — извика Дез с широко отворени очи.

— Не можеш да го убиеш! Това е дух! — извика му Астрид.

— Супер! Просто супер! И какво да правя?

— Ще го подмамя към себе си. Когато тръгне, прережи въжетата. Престори се, че искаш да откраднеш плячката му.

Дез изгледа останките на мъртъв терагог в неопренов костюм.

— Пфу, сериозно ли говориш?

— Той ще се опита да завърже въжетата. Когато започне, отплуваме.

Астрид заплува към айсгайста. Той се присви, готов да скочи върху нея.

Астрид…

Това не беше Дез. Гласът бе нечий друг. В съзнанието на Астрид. Сега се чуваше по-силно, защото тя беше по-близо до китовото гробище.

— Сигурно се шегуваш — измърмори тя.

Астрид, аз съм…

— Да, знам. Не сега, Сера, моля те! В момента съм доста заета!

— Какво казваш? — извика Дез. Беше близо до айсгайста.

— Нищо. Прережи въжетата!

Айсгайстът, който беше и хитър, и бърз, се извъртя и скочи към Дез. Нарочно го беше оставил да се приближи, за да може да го нападне.

— Хей! ХЕИ! — кресна му Астрид. Тя се метна към създанието и започна да го сече с меча си. Острието минаваше през него, но духът явно усети нещо, защото се обърна с ръмжене и се хвърли към нея.

— Въжетата, Дез! Прережи въжетата! — извика Астрид.

— Не мога! Мисля, че са омагьосани — викна в отговор Дез.

Астрид… там ли си?

— НЕ СЕГА, Сера — изръмжа Астрид, стиснала зъби.

Айсгайстът пак се бе извъртял към Дез. Астрид видя възможност и го нападна, но духът, изглежда, само се беше престорил, че тръгва след Дез, защото рязко се обърна, сграбчи меча на Астрид за дръжката и го измъкна от ръцете й, след което замахна към нея и острието изсвистя на косъм от главата й.

Астрид се опита да избяга, но духът я беше приклещил до една скала. Нямаше накъде да плува.

Айсгайстът вдигна меча над главата си, готов да стовари острието върху Астрид, но преди да успее, във водата се появи черно-бяло петно. Елскан се удари в призрака и мечът падна от ръцете му.

Създанието изпищя пронизително и се обърна. Замахна към Елскан. Дългите му, криви нокти издълбаха бразди в тялото на косатката. Тя изрева от болка, обърна се и пак се нахвърли върху айсгайста.

— Елскан, въжетата! — извика Астрид.

В последния момент Елскан кривна от призрака към водораслите. Отвори широко уста, щракна челюсти върху дебелите въжета и ги прегриза. Магията на айсгайста не можеше да се мери с тази на косатката и острите й зъби.

Дез беше точно зад Елскан. Грабна краищата на въжетата, които държаха съкровищата на призрака, завърза ги и свирна на Елскан. Косатката се обърна и заплува обратно към тях.

Айсгайстът, който още не бе разбрал, че е разделен от плячката си, се носеше отново към Астрид.

— Тръгвай, Елскан! Бързо, момиче! Пусни ги някъде и се връщай! — поръча й Дез.

Духът се метна към Астрид, готов да я хване за гърлото, но тогава Елскан разтърси въжетата и костите в тях затракаха.

Айсгайстът се обърна и изръмжа. Елскан бавно пое назад, за да подмами духа да се отдалечи от Астрид. Отново разтърси въжетата, после заплува.

С гневен крясък айсгайстът се понесе след косатката. Създанието беше бързо, но Елскан беше по-бърза.

— Отиде ли си? — попита Астрид, запъхтяна.

АСТРИД!

Русалката присви очи от болка. Ръцете й литнаха към ушите.

— Защо все крещиш?

Дезидерио премигна.

— Дума не съм казал.

— Не ти…

Какво става? Добре ли си? — попита Сера, разтревожена.

— Тъкмо се бихме с един айсгайст — отвърна Астрид.

— Да, знам. Бях тук — каза Дез.

Добре ли си? Има ли някой с теб?

— Аз… хм… не съм сигурна какво точно представлява заклинанието конвока — взе да обяснява Астрид с надеждата, че Сера няма да поиска от нея да го пее. — Има ли начин да включа друг в него?

Тя хвърли поглед към Дез.

Хвани я за ръцете, понякога така става, каза Сера.

— Той е, не тя.

Тя подаде ръце на Дез. Той я изгледа, объркан, но хвана ръцете й. През тялото й пробяга топла тръпка, когато я докосна.

Каза си, че е заради конвоката и затвори очи. Дез направи същото. Веднага се видяха в конвоката. Сера също ги видя.

Дез! — извика тя. Покри уста с ръце. Нийла и Язид примигнаха и се размътиха. Сера бързо свали ръце и ги хвана отново.

— Здрасти, сестричке. Ти ли си? — попита Дез. Опитваше се да говори спокойно, но Астрид чуваше вълнението в гласа му.

Сера се опита да му отговори, но сълзите я задавиха. Когато най-сетне се овладя, каза: Толкова се тревожех за теб, Дез.

— Астрид ме изведе от затвора на Цитаделата. Спаси живота ми.

Б-б-благодаря, Астрид, заекна Сера. — Много ти благодаря.

— Сега нейният живот е в опасност — обясни Дезидерио. — Не може да се върне вкъщи. Рилка иска да я убие.

Прекрасно, възкликна Сера.

— Да, наис… чакай, какво каза? — намръщи се Астрид.

— Щом не можеш да се върнеш в Ондалина, ще се наложи да дойдеш тук. Присъедини се към нас, Астрид. — настоя Сера.

— По случайност вече съм на път към вас — обясни Астрид, доволна, че Сера все още я иска на своя страна. — Двамата с Дез сме на път.

Радвам се да го чуя, викна Сера. Къде сте сега? Кога ще пристигнете?

— В Гренландско море сме. Ще стигнем след три-четири дни. Първо ще минем през Каникааг.

Усмивката на Сера изчезна.

Не! Недейте! Елате направо тук, умолително каза тя.

Астрид примигна.

— Добре ли те чух? — не повярва на ушите си тя. — Когато последния път говорихме, ме умоляваше да отида при Каникааг!

А сега те умолявам да не го правиш. Валерио е изпратил ездачи на смъртта в Мисисипи и на нос Хорн. Затова направих конвока с теб. В случай че си променила решението си за Каникааг. Страх ме е, че може да изпрати войници и там. Може да ви хванат с Дез.

— Кажи ми нещо ново, Сера — рече Астрид.

— Ще се оправим — увери Дез сестра си. — Ще се оглеждаме за войниците на Валерио. Астрид ми разказа за талисманите и за всичко останало. Близо сме до водовъртежа. Може да не ни се отвори друга възможност да проверим дали перлата все още е в него.

Сера кимна, притеснена.

Внимавайте, и двамата. Моля ви, каза тя. Астрид, знам колко си сръчна с меча, но използвай и магията си, разбра ли? Ще ти трябват всички оръжия, които имаш.

Астрид отклони поглед от Сера.

Кажи й, подкани я един вътрешен глас. Кажи й сега, преди да си си докарала смъртта. И гибелта на Дез.

Само че Астрид не можа да продума. Прекалено много се страхуваше. А дори и да можеше, вече беше късно. Конвоката бе свършила. Сера я нямаше.

— Права е — каза Дез, замислен. — За да се справим с Каникааг, ще ни трябва и последната частица магия, с която разполагаме. Той е най-големият, най-грозният водовъртеж на света. Как си със стилото? С фраговете оправяш ли се?

— Трябва да намеря Елскан — каза Астрид бързо.

— Ще дойда с теб.

— Няма нужда. Ще се оправя.

Дез изглеждаше объркан от внезапно резкия й тон.

— Ей, Астрид, какво има?

— Нищо. Супер съм.

— Мда. Суперстранна — Дез я изгледа остро, но после погледът му омекна. — Да не се притесняваш за водовъртежа? Това ли е? Няма да те оставя да се изправиш пред него сама. Ще ти помогна. С теб съм.

Астрид не можа да го погледне.

— Добре, Дез — промълви тя. — Благодаря.

Дез кимна. После заплува да търси Елскан.

Не видя тъга в очите на Астрид и не я чу, когато тихо каза: „С мен си, Дез, да. Докато откриеш истината“.