Дженифър Донъли
Тъмен прилив (21)

Двайсет

Астрид вдигна лице към небето и се усмихна, когато снегът целуна страните й.

Пиеше с очи цветовете на любимия дом — мекото сиво по крилете на арктическите чайки. Бистрата синя сърцевина на плаващите ледени късове. Кристалното бяло на милионите снежинки. За Астрид тези бледи нюанси бяха най-красивите цветове на света.

Излезе на повърхността само преди минути, нетърпелива да чуе крясъка на гагарките, лая на тюлените, тишината на снежинките, падащи по водата, преди да се спусне в Цитаделата.

Далеч пред себе си виждаше айсбергите, тайнствени и безмълвни. Гогите мислеха, че никой и нищо не може да живее на айсберг, точно както искаха ондалинианците. Под повърхността на ледените планини обаче имаше живот, цвят и музика. Огромните плаващи планини, милиони тонове лед, криеха в недрата си градовете на морските хора.

Ондалина беше най-северното морско кралство и повечето хора я смятаха за трудно място за живеене, но Астрид я обичаше. Студът караше сърцето й да бие по-бързо. Прочистваше ума й. Сред глетчерите, плаващите ледени късове и снега можеше да мисли много по-ясно.

А сега имаше отчаяна нужда да помисли. Двете с Бека се разделиха преди седмица, когато стигнаха до течението, което щеше да заведе Бека до нос Хорн.

— Бека, не мога… — започна Астрид. Щеше да продължи с „… да изразя колко съм ти благодарна за свирката от китова кост,“ само че Бека я разбра погрешно и я прекъсна.

— Не ти се позволява да казваш „не“, забрави ли? — скара й се тя. После я прегърна силно. — Ще ми липсваш. И все още се надявам, че ще се присъединиш към нас. Помисли си, Астрид. Моля те. Нужна си ни.

Бека иска да съм с тях, въпреки че не мога да пея, замисли се сега Астрид, все още неспособна да го проумее. Бека вярваше, че Астрид може да направи групата им по-силна. Тук, в Ондалина, русалка, която не може да пее, се смяташе за инвалид и всички я избягваха.

Сера също иска да бъда с тях, помисли Астрид. Само че не знае истината. Ако я знаеше, може би щеше да промени решението си.

През целия път до дома Астрид се питаше: „А ти какво искаш?“

Все още не знаеше отговора.

Част от нея искаше да се присъедини към новите си приятелки. Искаше да им помогне в битката с Абадон. Но друга част се страхуваше. Ако се присъединеше към тях, щеше да се наложи да им каже истината за себе си, а това противоречеше на всичко, на което я бяха обучавали.

В Ондалина на откритостта не се гледаше с добро око. Животът в Арктика беше суров. Жестоките студове постоянно заплашваха морския народ. Храната беше малко. Навсякъде бродеха хищници. Ондалинианците ценяха най-високо издръжливостта, ловните умения и способността да се криеш, да криеш себе си, дома си и най-вече слабостите си.

Ондалинианските заклинания за камуфлаж бяха прочути из всички подводни царства като най-добрите. Децата ги научаваха в люлката. Когато в Ондалина се родеше бебе, близките на семейството не казваха: „Честито!“ Казваха: „Скрийте го!“

Бека помоли Астрид да си помисли дали да се присъедини към тях и тя наистина го обмисляше. Знаеше обаче, че скоро ще трябва да спре да мисли и да вземе решение.

Но имаше и още нещо, за което трябваше да мисли — за баща си. Ейвьор, майка й, все й повтаряше да се вслушва в инстинктите си. Точно сега тези инстинкти казваха на Астрид силно и категорично, че всичко, което бе научила в странстванията си до пещерите на йелите и обратно, е свързано с бедите, струпали се върху баща й. Това, което все още не знаеше, бе къде точно е тази връзка.

Преди да тръгне към река Олта, някой бе скрил морска орхидея под седлото на Колфин, от което конят му се вдигна на опашка и го запрати към някаква стена. Колфин се отърва с няколко счупени ребра. После някой сипа отрова от анемона медуза в храната му и той се разболя сериозно. Беше почти оздравял, но отровата бе отнела силите му.

И орхидеята, и анемоната вирееха единствено в миромарски води. В пещерите на йелите Сера разгорещено отричаше майка й да има нещо общо с тези опити за убийството на Колфин. Тогава Астрид не й повярва. Сега й вярваше. Сера, както се увери, може да беше всякаква, но не и лъжкиня. И все пак някой се бе опитал да убие баща й.

Може би Валерио? Астрид се чудеше. Според Сера, той бе поръчал убийството на Изабела и беше избил голяма част от собствените си поданици, за да качи дъщеря си на трона на Миромара. Щом можеше да убие собствената си сестра в стремежа си към повече власт, какво би му попречило да стори същото на Колфин, когото почти не познаваше?

Но ако Валерио бе поръчителят на опитите за убийство, как го беше направил? Безопасността на Колфин беше гарантирана по всяко време. До него непрекъснато имаше телохранители. Как е могъл убиецът да се промъкне до адмирала?

Астрид не знаеше отговорите на тези въпроси. Знаеше, че най-умно би било да отиде при Колфин и да му разкаже къде е. Преди обаче да му каже каквото и да било, трябваше да го намери. Можеше да е в заседателната зала в адмиралския дворец или в някое от министерствата. Майка й Ейвьор винаги можеше да бъде намерена на едно място — в конюшните. Умел ездач и блестящ ловец, тя прекарваше огромната част от деня с морските си коне. Астрид реши да се насочи първо натам. Ейвьор щеше да знае къде е Колфин.

Русалката усети огромно облекчение при мисълта, че баща й отново е здрав и начело на страната. Водите ставаха все по-опасни и балансът на силите между различните кралства ставаше все по-нестабилен с всяка изминала минута. Ондалина се нуждаеше от силна ръка повече отвсякога.

С един последен поглед към небето и снега, Астрид се гмурна надолу и заплува към дома си.

Слава на боговете, помисли си тя, устремена към Цитаделата, че Ондалина има Колфин.