Дженифър Донъли
Тъмен прилив (24)

Двайсет и три

Масивни железни порти, високи по шест метра и покрити с лед, пазеха коридорите, които водеха към вътрешността на Цитаделата.

Астрид плуваше бързо и скоро се озова пред портите. В светлината на магмената лампа, която гореше над тях, тя видя две същества почти толкова високи, колкото бяха и портите. Приличаха на оживели ледени скулптури. Телата и крайниците им бяха плътни като ледници. Дългите им коси и брадите на широките лица приличаха на замръзнали водопади. Очите излъчваха бледа синя светлина.

Създанията бяха фристове, членове на племе гигантски ледени тролове. Това племе пазеше Цитаделата откакто бе построена.

Когато Астрид ги доближи, те се приведоха към нея заплашително. Единият вдигна дълга каменна тояга. После позна Астрид и я поздрави. Езикът на троловете се състоеше от скърцания и стонове, звуците, които издават плаващите ледове. Астрид отвърна на поздрава и фристовете й махнаха да влиза.

Тя заплува навътре, без да забавя темпо, пореше водата из подобните на лабиринт коридори, покрай скромните жилища на по-бедните жители на Цитаделата и великолепните имения на богаташите, покрай дворците на високопоставените военни и най-сетне стигна внушителния палат на адмирала.

Войниците, които стояха на пост пред него, й кимнаха със сериозни лица, когато влезе вътре и заплува към западното крило. Там на горните етажи имаше кабинети, в подземието се намираше затвора, а между тях беше частната болница. Когато Астрид стигна обширното фоайе на болницата, тя зърна лекаря на Колфин. Двамата заедно се отправиха към стаята му.

— Баща ти не е мъжът, който беше — предупреди я лекарят, докато я водеше по болничните коридори. — Отровата е увредила всичките му системи.

— Защо не я спряхте? — гневно попита Астрид.

— Опитахме се. Дадохме му всеки известен ни антидот, но нищо не подейства. Може би отровата е нова. А може и той да е особено податлив на ефекта й.

Лекарят спря пред врата, охранявана от стражи. Сложи ръка на дръжката и каза:

— Подготви се, Астрид.

Астрид мислеше, че е готова, но нищо не би могло да я подготви за гледката, която я посрещна. Тялото на Колфин се беше смалило, а от лицето му не бе останало нищо освен кожа, опъната по черепа. Косата му беше оредяла и изгубила блясъка си.

Къде беше нейният силен баща с мощната черно-бяла опашка, с пронизващите леденосини очи и дългите гъсти коси с цвета на зимното слънце? Къде беше свирепият адмирал на Ондалина с черните си татуировки — белег на високия му ранг, виещи се около силните му мускулести ръце?

Той умира, бе й казала Ейвьор. Но не можеше да умира. Той беше адмиралът. Беше пазил мира в Ондалина двайсет години. Беше опазил и нея. Достатъчно трудно беше да си русалка, която не може да пее, дори с баща, който има властта да те пази. Какъв щеше да е животът й без него?

Колфин седеше подпрян на леглото със затворени очи. Погледът на Астрид попадна на трите дълбоки резки на голите му гърди. Белези, оставени от бяла мечка майка.

Астрид си спомняше съвсем ясно как се беше сдобил с тези белези. Веднъж, като дете, тя се приближи твърде много до две мечета на плаващ леден блок. До ден-днешен чуваше рева на майката и виждаше оголените й зъби, когато животното се хвърли към нея. Тъй като не можеше да пее заклинания, нямаше как да се спаси. Даже не можеше да се маскира със заклинание за камуфлаж.

После от водата изригна черно-бяло петно и Колфин се показа с копие в ръка. Когато застана между мечката и дъщеря си, мечката го одра по гърдите. Колфин не я уби, макар че можеше да го стори. Тя беше майка, защитаваща децата си, както правеше и той. Успя да я пропъди и взе разплаканата Астрид в прегръдките си.

И днес я пазеше. От шушуканията и тайните погледи. От смеха. От жестоките шеги. По този начин изразяваше любовта си. Астрид също го обичаше, макар понякога да се боеше от него и често да го разочароваше.

Лекарят излезе, за да ги остави насаме, и затвори вратата след себе си. Астрид се облегна на нея с ръце зад гърба, без да смее да помръдне или да заговори. Не можеше да приеме, че призракът, който вижда, е реален.

Колфин отвори очи.

— Астрид? — каза с немощен глас. — Ела по-близо.

Той потупа края на леглото. Тя свали раницата си и меча и заплува към него.

— Радвам се, че се прибра — продължи той. — Трябва да поговорим. Нямам много време.

Скръб, внезапна и смъртоносна като копие, прониза сърцето на Астрид.

— Колфин, не. Ще оздравееш — гласът й потрепери.

В очите на баща й се появи недоволство — като перката на косатка, пореща водата.

— Очаквам нещо повече от теб, Астрид — укори я той. — Проявите на мекушавост са за южните ни братовчеди. Тук, в северните води, няма място за подобни глупости.

Астрид кимна. Преглътна сълзите си.

— Когато умра, Рагнар ще стане адмирал, както знаеш. Рилка, която назначих за действащ адмирал, ще ръководи прехода.

Рагнар бе братът на Астрид. Беше на двайсет, с три години по-голям от нея. Рилка, комодората на Ондалина, официално беше главнокомандващ армията.

Неофициално, тя беше главният, най-опитният шпионин в страната. Нищо в Ондалина не се случваше, без Рилка да разбере.

— За какво му е на Рагнар Рилка? Той е силен — попита Астрид. — Ще стане добър адмирал.

— Той наистина е силен, но е неопитен. Рилка ще го насочва — обясни Колфин. — Тревожа се и за новата длъжност на Рагнар, и за безопасността на кралството. В момента сме на прага на война с Миромара.

Вътрешностите й се сгърчиха.

— Война ли? Защо?

— Миромарците се опитват да ме убият от известно време. Скоро ще успеят — каза той кисело. — На всичкото отгоре Валерио обвинява Ондалина за нападението над Серулия и убийствата на Изабела, Бастиаан и Серафина. Не е прав, естествено, но не можем да го убедим в противното. Вече е превзел Матали и ако тръгне срещу нас, ще може да разчита на военната мощ на империята. Невъзможно е да победим такава огромна войска.

Време е да му кажа къде съм била и какво съм научила, помисли си Астрид и призова всичките си сили на помощ. Пое си дълбоко дъх и заговори:

— Колфин, никога няма да убедиш Валерио. Защото той не просто не е прав, а лъже. Серафина не е мъртва. Изабела и Бастиаан бяха убити и той стои зад убийствата им.

Колфин пребледня още повече от тези новини.

— Откъде знаеш?

— Серафина ми каза.

Колфин присви очи.

— Била си със Серафина? Мислех, че си на лов.

Астрид кимна виновно.

— Ами така си беше. Донякъде. Но, ъъ, търсех отговори вместо плячка.

Тя му разказа всичко, което се бе случило — от момента, в който Вража я бе призовала, до битката с Абадон в пещерите на йелите и пътуването й през Атлантика с Бека.

Когато приключи с разказа си, Колфин, който се беше привел напред, за да чуе всяка дума, се отпусна обратно на възглавницата, зашеметен.

— Астрид, трудно ми е да повярвам във всичко това — бе коментарът му.

— Не мога да те обвинявам — отвърна тя. После допря пръсти до гърдите си, над сърцето, и извади кървава песен. Кръвта показа Астрид и другите пет русалки, докато се биеха с Абадон. После извади втора, която показа Сера по време на конвоката, докато разказва на Астрид и Бека за предателството на Валерио.

Когато кръвта се разнесе из водата, лицето на Колфин стана сурово.

— Валерио е убил собствената си сестра — каза той. — Опасността, пред която сме изправени, е по-голяма, отколкото мислех. Мъж, способен на такова нещо, е способен на всичко.

— Колфин, йелите ме призоваха, за да се бия с Абадон — повтори Астрид. — Сера и останалите ме помолиха да се присъединя към тях.

Тя се поколеба и се постара да си вдъхне кураж.

— Искам да отида.

Колфин поклати глава.

— В никакъв случай. Прекалено е опасно. Забранявам.

— Но те се нуждаят от помощта ми! Не могат да победят Абадон без мен!

— Чудовище в клетка на другия край на света ме притеснява по-малко от чудовището в Миромара — каза Колфин. — А и как ще бъдеш от полза на онези русалки? Ти не можеш да пееш.

Прямите му думи я нараниха, но Астрид настоя.

— Трябва да ти кажа още нещо… Отново мога да правя магии.

Очите на Колфин се разшириха.

— Наистина ли? Как? Как стана това?

Астрид не отговори. Вместо това извади от раницата си свирката от китова кост. Пое си дълбоко дъх и изсвири канта пракс заклинание, което оцвети стаята в лилави нюанси.

— Виждаш ли? — каза тя, развълнувана, очаквайки и баща й да изрази радостта си.

Само че той не се радваше. Съвсем не. Устните му презрително се свиха.

— Свирка? — попита той. — Свирките са за деца. Една адмиралска дъщеря не може да бъде видяна да прави заклинания със свирка.

Астрид се сви от презрителния му тон. Опита се да възрази, но той не й позволи.

— Разбираш ли колко много е заложено на карта? Самото оцеляване на кралството ни. В момента към Ондалина пътува миромарска делегация, водена от Порция Волнеро. Миромара ни нарича агресори и настоява да се предадем. Порция ще ни изложи условията на капитулацията. Ако откажем, тя ще ни обяви война. Единственото, което имаме като разменна монета, са Дезидерио и неговите войници. Те бяха заловени…

— Ейвьор ми каза — прекъсна го Астрид, за да му спести обясненията.

— Рилка искаше да го екзекутира, но аз я спрях — продължи той. — За нас е ценен само жив.

Той отново се опита да се приведе напред. Астрид виждаше, че го измъчва силна болка. Как е станало? — запита се тя за стотен път. — Как е успял убиецът да се доближи толкова, че да сложи отрова в храната му?

— Стой спокойно, Колфин — разтревожи се тя. — Пести си силите.

— Не мога да стоя спокойно! — извика Колфин.

Астрид усети отчаяния гняв на умиращия мъж и се ужаси.

— Трябва да сложа нещата в ред — настоя той. — Трябва да опазя теб и Рагнар. Съмнявам се, че ще доживея пристигането на Порция. Рагнар ще трябва да приеме условията. Трябва да му подсигуря успеха. И ти ще трябва да изиграеш своята роля. Властта на брат ти ще бъде поставяна под въпрос от недоброжелатели извън Ондалина. Не бива да се допускат подобни въпроси от недоброжелатели в страната.

Астрид разбираше какво иска да каже баща й.

— Имаш предвид, че тайната ми не бива да излиза на бял свят — каза тя с горчивина.

— Ако враговете ни научат, че не можеш да пееш, може да си помислят, че недъгът ти е наследствен и че Рагнар също не се справя с магията. Наредил съм на Рилка да наказва всеки, който повдигне въпроса. Ще ми се да не беше разкривала тайната на онази русалка Бека. Тя може да каже и на други хора.

— Наистина ли толкова се срамуваш от мен? — попита Астрид със сведена глава, почти шепнейки.

Лицето на Колфин се сви от болка. Тя изпълни и очите му.

— Да, толкова се страхувам за теб, Астрид — обясни той. — Недъгът ти е знак за слабост, а слабостта не може да се толерира, не и при член на кралското семейство. Знаеш колко опасности ни дебнат отвсякъде. Сега животът ни е още по-застрашен от Миромара. Най-важното е оцеляването. А в Ондалина оцеляват само най-силните.

В стаята се спусна напрегнато мълчание. Астрид, стиснала зъби, стана от леглото и се плъзна към прозореца. Беше наранена и ядосана, но в гърдите й се надигаше и ново чувство — неподчинение.

Той вижда само онова, което не съм, помисли си тя. Не съм слаба, силна съм. По-силна, отколкото той си мисли. И бъдещето на кралството може би зависи от мен по начини, за които той не подозира.

Колфин пръв наруши мълчанието. С умиротворителен глас каза:

— Безопасността ти ще бъде осигурена, след като си отида. Погрижил съм се за това. Комодора Рилка, която винаги ми е била вярна, предложи сина си Тауно за женитба.

Астрид, потънала в мисли, не разбра какво й казва баща й. Тя се обърна и попита:

— Защо? За да сключи съюз с друго кралство? Коя е намерила Рилка да вземе този тинеядец? Някоя нещастна глупачка от Атлантика?

Очите на Колфин потъмняха. Впиха се в очите на дъщеря му.

— Не, Астрид. Теб.