Дженифър Донъли
Тъмен прилив (39)

Трийсет и осем

— Това не ми харесва, Лучия — каза Бианка ди Ремора, докато оглеждаше гниещия кораб, извисяващ се над тях.

На носа пишеше „Британия“. Ръждата беше изяла някои от буквите.

— Тогава се връщай — остро каза Лучия.

— И да те оставя да се качиш на призрачен кораб сама? Няма начин. И двете ще се върнем. Изобщо не трябваше да идваме. Ако някой разбере, че сме били тук…

Лучия обаче не я слушаше. Тя вече плуваше към горната палуба. Беше дошла да се види с Карис и нищо нямаше да я спре. Бианка, която кършеше ръце, откакто излязоха от двореца, следваше Лучия по опашката и не спираше да се притеснява.

Валерио все още не беше атакувал Черните перки. Скоро, казваше, когато Лучия го попиташе. „Не мога да пратя войската в Каргьорд точно сега. Имам други задачи за тях.“ Беше отказал да й обясни какви са тези задачи, така че Лучия измисли свой собствен план за Серафина. А Карис, жрица на богинята на смъртта Морса, имаше нещо за нея, нещо, от което тя се нуждаеше отчаяно, за да задейства плана си.

Във вътрешността на кораба се мяркаха фигури. Лучия ги зърна, докато плуваше покрай бойниците към кърмата. Чу смях. Звън на чаши. Пиано.

„Британия“ бе луксозен океански лайнер. Бурята го беше потопила в Адриатическо море през лятото на 1926 година. Почти хиляда души бяха загинали — и пътници, и членове на екипажа.

Хората, които умираха под водата, се превръщаха в призраци. Телата им се разлагаха, но душите им оставаха, хванати под вълните, неспокойни и гладни. „Британия“ пулсираше от силата на копнежа, който изпитваха сегашните й обитатели. Лучия чуваше тази сила в скръбните стонове на корпуса. Усещаше я в потръпването на палубата.

„Британия“ не се беше пречупил, докато потъваше, и сега лежеше на морското дъно наклонен наляво. Комините стояха непокътнати, както и кабината на лоцмана. Спасителните лодки си бяха по местата.

На горната палуба между разгънатите шезлонги се стрелкаха раци. Миниатюрни рибки плуваха из женска обувка. Анемони бяха колонизирали шапки, книги, един бинокъл.

И други създания населяваха палубата — създания, които ръмжаха с прогнилите си гърла, поклащаха се на полуизядените си крака и въртяха безоките си глави.

Гнилочници.

Бианка сграбчи ръката на Лучия.

— Какво е това? — попита тя ужасена. — Приличат на мъртви терагоги.

— Точно такива са — отвърна Лучия. — Загинали са при потъването на „Британия“. Жрицата ги използва за охрана. Убиват всеки — терагог или морски човек, който се опита да се качи на кораба.

За разлика от призраците, гнилочниците нямаха душа. Те бяха просто гниещи тела на човеци, загинали на повърхността на водата. Душите им се бяха освободили след смъртта, а телата им бяха потънали. Маговете, които използваха тъмна песен, знаеха как да съживят тези тела и да ги накарат да изпълняват заповеди.

Сега гнилочниците се залюляваха към Лучия и Бианка, размахали ръце във водата. Бианка изпищя. Опита се да дръпне Лучия, но Лучия се отскубна от нея.

— Аз съм Лучия, кралица на Миромара. Отведете ме при Карис — нареди тя.

Гнилочниците спряха и отпуснаха ръце. Ръмженето им придоби сърдита нотка.

Обърнаха се и поеха към една врата, украсена с арка.

— Призраците избягват гнилочниците. Смятат ги за отвратителни — каза Лучия и пое след тях.

— Чудя се защо ли — с треперещ глас отвърна Бианка.

— Трябва да стоим близо до тях. Те ще ни пазят.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Бианка и заплува по-бързо, за да не изостане.

— Идвала съм тук и преди — отвърна Лучия. — Много пъти.

— Сама? — не можа да повярва Бианка. Съмнението в гласа й се преплиташе със страхопочитание.

Лучия кимна. Храмовете на Морса, богинята мършоядка на смъртта, бяха извън закона, но все още се намираха няколко, ако знаеш къде да ги търсиш. Няколко дублона, пуснати в подходящите ръце, купуваха имена и места. Жрицата Карис бе избрала призрачния кораб за своя храм, защото знаеше, че страхът от обитателите му ще й позволи да се занимава с мрачните си дела без нежелана намеса от властите.

Лучия знаеше пътя до храма на Карис, но позволи на гнилочниците да я заведат. Те я поведоха надолу по широко стълбище, което водеше в бална зала. Махагоновите перила на стълбището меко сияеха. От двете страни на всяко стъпало се издигаха бронзови статуи на морски нимфи. От високия позлатен таван висяха електрически полилеи.

В далечния край на залата свиреше оркестър. Призраците танцуваха и се смееха. Жени с къси коси и лъскави рокли без ръкави, с диаманти, искрящи по ушите и ръцете им. Напудрените им бузи бяха бледи, устните — алени.

Мъже в смокинги, с къси, зализани назад коси. Изглеждаха точно така, както и в секундите, преди бушуващото от бурята море да запрати гибелна вълна към кораба.

Бианка спря в началото на стълбището, а гнилочниците започнаха да слизат, олюлявайки се.

— Погледни колко са много — прошепна тя, без да откъсва ужасения си поглед от призраците. — Никога няма да успеем да минем.

— Ако искаш, остани тук — заяви Лучия. Тя се вмъкна в средата на групичката гнилочници, за да я пазят, и Бианка нямаше избор, освен да последва примера й.

Призраците веднага усетиха русалките. Музиката спря. Танцьорите замръзнаха. Лучия знаеше, че енергията на призраците е силата, която поддържа кораба жив и залата такава, каквато е била преди крушението.

Русалките заплуваха през дансинга, а призраците протягаха шии към тях. Единствено гнилочниците, които ръмжаха и размахваха ръце, ги задържаха на разстояние. Лучия усещаше глада на призраците. Бяха гладни за живота, който пулсираше във вените й.

Двете русалки излязоха от балната зала и заплуваха по облицовани с дърво коридори, покрай салони с копринени тапети и електрически лампи. Минаха през двойка въртящи се врати и влязоха в огромната корабна кухня, където готвачите размахваха лъскави сатъри, а келнерите разнасяха подноси. Един главен келнер с тънки мустачки ги изгледа алчно.

— Колко остава? — попита немощно Бианка, когато излязоха от кухнята и се отправиха по нов, дълъг коридор.

— Ето дотам — каза Лучия и посочи напред.

Гнилочниците отвориха двойка високи дървени врати и русалките се озоваха в корабния театър. Тук пътниците бяха идвали, за да гледат концерти, пиеси и неми филми.

Издигнатата сцена бе скрита от червени кадифени завеси, поръбени със злато. Върху тях бе изрисуван образът на Морса. Главата на богинята представляваше гол череп, торсът й бе женски, а долната половина на тялото й — змийска опашка. Корона от черни скорпиони със заплашително вдигнати опашки красеше главата й. В бронзови казани от двете страни на изображението гореше подводен огън. Пред нея стоеше русалка в алена роба от морска коприна и напяваше. Когато свърши, тя се обърна, сякаш знаеше, че Лучия и Бианка са влезли в театъра.

Лучия склони глава.

— Привет, жрице — поздрави тя.

Карис, с очертани в черно очи и коса, виеща се около главата й като стотици черни морски змии, върна поклона на Лучия.

— Ваша Светлост — каза тя. — Посещението ви е чест за мен. Идвате да се възхитите на работата ми ли?

— Точно така. И да я обогатя — заяви Лучия.

Тя отвори чантата, която бе донесла със себе си, и извади един по един няколко предмета.

— Кичур от косата на Махди — каза тя и подаде лъскавия черен сноп косми на Карис. Беше ги отрязала онази нощ в „Дълбокия вир“. Последва малко кристално шишенце за парфюм, пълно с тъмночервена течност.

— Стъкленица с кръвта му — продължи Лучия. Беше се сетила да затвори и една кървава песен, от онези, които бе извадила в клуба, тъй като добре познаваше видовете съставки, които изисква магията на Карис.

— И накрая, вещ на Серафина — куртката й.

— Браво! — похвали я Карис и взе предметите. — Желаете ли да видите творението ми?

Лучия кимна.

Карис изпя странно заклинание с нисък глас, какъвто Лучия никога досега не беше чувала. След секунда червените завеси се разделиха и един мъж изплува в средата на сцената.

Лучия затаи дъх.

Бианка поклати глава. Тя заоглежда фигурата така, сякаш не вярваше на очите си.

— Махди? — неуверено попита тя. — Ти пък как се озова тук?