Дженифър Донъли
Тъмен прилив (59)

Петдесет и осем

Малкото селце Кинпуи беше потънало в тишина, теченията му бяха опустели. Лунната светлина осветяваше скромните къщурки и тесните течения.

Линг виждаше родния си дом, построен върху висока скала като всички останали, и й се прииска веднага да заплува натам. Само че бе добре подготвена за опасността от неочаквана поява на ездачи на смъртта, затова остана на мястото си, скрита в основата на скалата през следващия час, без да сваля очи от къщата.

Когато се увери, че там не я чакат войници в засада, заплува нагоре покрай домовете на съседите. В никой прозорец не се виждаше светлина. Минаваше полунощ. Всички спяха.

Линг безшумно влезе през задния вход на къщата, която бе тясна и дълга, прикрепена към скалата като мида лепка. В нея живееха не само собственото й семейство, а и две баби и множество лели, чичовци и братовчеди.

Тя спря в кухнята за малко, вдишвайки познатия аромат на дома — парфюма на майка й, уханието на бисерните кексчета, които правеше баба й Уен, и Лата и Занг, ленивите риби кучета на братята й. Сега хъркаха в единия ъгъл на кухнята. И двамата отвориха по едно око, щом я усетиха, и после заспаха.

Линг бе поела риск, идвайки тук, но нямаше избор. Трябваше да се преоблече с нормални дрехи, да се запаси с храна и мокрети, и с лекарства. Тръгна от Бездната преди два дни и все още не си беше възвърнала магическите сили. Последиците от дълбинната болест все още не бяха изчезнали и заради тях тя плуваше бавно. Трябваше и да прочисти организма си от отровата на морската оса, за да може да прави заклинания.

Имаше и още нещо, което се налагаше да свърши — най-важното нещо. Да поговори с тъжната си, безмълвна майка.

Линг се плъзна към стаята си, дръпна плъзгащата се бамбукова врата и я затвори след себе си. Леглото й изглеждаше толкова топло и подканящо, че се наложи да призове всичките си сили, за да не се тръшне в него и да спи поне една седмица. Не можеше. Трябваше да стигне до Сера.

Без да се бави, Линг отвори гардероба и свали раницата си от рафта. Натъпка вътре един кат дрехи и топло яке. Останалото място щеше да е за храната. Линг смяташе да плува по задни течения — колкото по-пусти, толкова по-добре. Не можеше да допусне някой да я види.

Щом Орфео откриеше, че е избягала от лагера, щеше да прати всеки ездач на смъртта след нея. Последното, което би искал, е тя да стигне до Сера и да й каже кой е всъщност Рафе Тепрез.

Тя се преоблече с чисти дрехи, но първо извади топката мозайка от джоба на отвратителната си затворническа туника и я прибра на дъното на раницата. После извади халката на баща си от подгъва. За малко да хвърли туниката в боклука, но после промени решението си и я прибра във външния джоб на раницата. Щеше да я хвърли в първия магмен извор, на който попаднеше.

Върна се в кухнята, избра си дълготрайни продукти и напълни раницата с храна. После отвори семейната аптечка и взе да търси нещо, което да й помогне. Откри мазила за порязвания и обриви, сиропи за възстановяване на силите, за кашлица и болно гърло, но нищо против отрова. Като разбута шишетата, тя зърна специалния еликсир на баба си Уен. Нямаше представа какво има вътре, защото Уен ревностно пазеше рецептата си, но винаги й бе помагал, когато боледуваше. Отвинти капачката, изпи една голяма глътка, затвори шишето и го пъхна в раницата. После я остави на плота в кухнята и се отправи към стаята на майка си, без да спира да потупва бащиния си пръстен през джоба, в който го бе прибрала.

Жу спеше, но се размърда, когато Линг отвори вратата.

— Мамо? Мамо, аз съм, събуди се — прошепна тя.

Жу отвори очи, после се ококори. Седна рязко в леглото, дръпна Линг към себе си и я прегърна силно. Линг усещаше, че плаче. Гневът й към майка й бе изчезнал от сърцето й в Бездната. Там тя беше разбрала какво е да си изплашен и слаб, да се налага да разчиташ на някой друг. Дори най-силните понякога имаха нужда от помощ.

Линг се радваше, че този гняв вече го няма. Така имаше място за други, подобри чувства.

— Всичко е наред, мамо — каза тя. — Тук съм. Добре съм. Исках да ти кажа, че съжалявам. Съжалявам, че ти крещях. Съжалявам, че се ядосах. Преди не разбирах, но сега разбирам. Мисля, че спря да говориш, защото никой не те слушаше. Имам нещо за теб, мамо.

Майка й я пусна и Линг извади халката на баща си от джоба. Сложи я в ръката на майка си.

Тя премигна срещу пръстена.

— Той е жив, мамо.

Жу изгледа Линг с недоумение.

— Татко. Жив е. Сега е в един затворнически лагер край ръба на Бездната.

Очите на Жу се разшириха от страх.

— Знаеш ли за ездачите на смъртта? — попита Линг. — Виждала ли си ги?

Жу поклати глава.

— Това са войници, мамо, и работят за един ужасен човек. Отвличат хора и ги карат да търсят един много важен предмет — Линг инстинктивно понижи глас. — Татко е открил този предмет и е отказал да им го даде. Когато са се опитали да му го вземат насила, той го е хвърлил обратно в Бездната.

Линг не беше сигурна, но й се стори, че майка й се засмя, макар и без звук.

— И аз попаднах на тях. Право в лапите им. Озовах се в същия лагер. Татко ми помогна да избягам. Даде ми пръстена и ми каза да ти го донеса.

Жу посегна да вземе пръстена с трепереща ръка.

— Каза, че иска да му го пазиш, докато се върне вкъщи. После ще можеш пак да го сложиш на пръста му, както в деня на вричането ви.

Очите на майка й се напълниха със сълзи.

— Всичко това започна с кошмарите, които сънувах. За речните вещици. Помниш ли как ти разказвах за тях? Ти си помисли, че са просто кошмари.

Жу кимна бавно.

— Баба Уен ми каза, че йелите ме призовават и трябва да отида. Открих, че нещата са много зле, мамо. Тези затворнически лагери са ужасни места, но те са само началото. Заплашва ни огромно зло. Речните вещици искат аз и още пет русалки да се преборим с него.

Жу подръпна ръката на Линг, сякаш да я задържи.

— Призоваха ме поради определена причина, мамо. Не мога да ти кажа повече, защото не искам да подлагам теб и семейството на опасност. Ездачите на смъртта ще дойдат да ме търсят. Ако това стане, никой не бива да знае, че съм идвала. Не бива да разберат и за татко. Скрий пръстена, ако ездачите на смъртта поискат да претърсят къщата. Сега трябва да тръгвам.

Жу бурно заклати глава и понечи да стане от леглото.

Линг я задържа и я прегърна.

— Колкото по-дълго стоя тук, толкова по-опасно става — и за мен, и за всички вас.

Жу избърса очи и се закашля.

Поне Линг си помисли, че кашля. Но не, беше дума, произнесена с глас, пресипнал от дългото мълчание.

— Линг — каза майка й.

Чувствата завладяха Линг при звука на гласа й. Искаше да остане и да говори с майка си до края на вечността.

— Аз… аз съжалявам.

— О, мамо. Не се извинявай. Сега разбирам — каза Линг. — Само не се отказвай от нас, моля те!

— Обичам те — изхриптя майка й. — Моля те… внимавай.

— И аз те обичам, мамо. Ще се върна. И татко ще се върне. Един ден всички отново ще бъдем заедно.

Линг целуна майка си по бузата. После, преди да е успяла да промени решението си, отплува към кухнята, грабна раницата и излезе от дома си, като неспирно си мислеше колко й се иска думите й да бяха истина.